— Върна ли се в съзнание?

— Не съвсем — отговори Маркъс, — мята се между двете състояния. Мисля, че все още е безчувствена към болка.

— Добре — каза доктор Рейвън, нави ръкавите си и леко избута Маркъс от пътя си. — Отлична работа, милорд — добави, след като повдигна тампона и огледа изпитателно раната. — Спрели сте кръвотечението. Докато е безчувствена, ще дезинфектирам изходната рана и ще я зашия.

— Ще остане ли белег? — попита Маги.

— Да, но ще остане и жива. Каква цена е един белег за оцеляването й?

— Боже, тя няма да умре, нали? — в гласа на Маркъс прозвуча отчаяние. — Не и Херцогинята! Имам толкова много неща да й казвам. Толкова много имаме да преживеем заедно.

Очите на доктора срещнаха неговите.

— Има вероятност и да умре, милорд. Все пак аз се надявам на силите и възможностите си. Трябва да побързаме. Искам да й спестя болката.

Дори и да е намирал за необичайно присъствието на пет мъже и една жена в непосредствена близост до себе си по време на работата си, доктор Рейвън преглътна своите възражения. Тревогата им осезаемо ги обграждаше и той нямаше сърце да им заповяда да излязат от стаята. Графът държеше тялото в големите си ръце, за да не мърда.

— Започваме — каза доктор Рейвън. Иглата проби плътта и изтегли конеца след себе си. Кръвта изби през пръстите на доктора и се просмука в черния конец. На Маркъс му се искаше да изкрещи. — Още мъничко — обади се доктор Рейвън. — Няма нужда да зашиваме мястото, където куршумът е влязъл.

Точно тогава Херцогинята простена и всички замръзнаха.

XXVII

— О, не — почти изплака Маркъс, — Господи, не!

— Дръжте я, милорд!

Маркъс се поизправи, за да заеме по-устойчиво положение. Не беше нужно човек да е много чувствителен, за да разбере каква болка причинява иглата на разкъсаната плът. Херцогинята си поемаше шумно въздух, тялото й се гърчеше, от гърлото й се откъсваха мъчителни викове, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Баджър се опита да налее в устата й бренди и лауданум, но задачата му беше трудна. Дори и да се справеше, докато успокоителното започнеше да действа, доктор Рейвън щеше да е приключил със зашиването.

— Дръж се, Херцогиньо. Знам, че боли. Дръж се, любов моя, остана съвсем малко!

Той продължи да й говори — без да се замисля какво, колкото за нейно, толкова и за свое успокоение. Цяла вечност измина, преди докторът да каже.

— Последен шев. Сега да направя възелчето. Готово, милорд! — и после. — Господин Баджър, ще повдигна съвсем леко главата й, а вие й дайте от брендито с лауданум. Сега, бързо. Господин Спиърс, билковият прах, моля. Госпожице Маги, навлажнете бялата памучна кърпа и бъдете готова да ми я подадете.

Не след дълго главата й се отпусна върху възглавницата. Беше изпаднала в унес, който, докато траеше, я спасяваше от страданията. Маркъс отдели най-сетне ръце от тялото й. От притискането се бяха образували синини. Той изруга.

— Хайде, Маркъс, престани! — Норт стисна ръката му и внимателно го издърпа. — Нека Маги й облече нощница, след като доктор Рейвън я превърже. Тя ще се оправи. Сигурен съм. Ти самият си прострелян. Доктор Рейвън, ред е на негова светлост. Хайде, Маркъс, ела. Тя ще се оправи.

— Как, дяволите да те вземат, можеш да знаеш каквото и да е! — гневът му прекипя и се стовари върху приятеля му.

Той изтръгна ръката си и изрева.

— Тя можеше да умре! Чувате ли ме всички! Можеше да умре, опитвайки се да ме спаси. Вижда, че куршум одрасква проклетата ми кратуна и какво прави? Хвърля се да ме прикрие с тялото си. Вместо просто да ми изкрещи да залегна. Защо?

— Засега, милорд, няма кой да отговори на въпроса ви — каза доктор Рейвън. — А сега, покажете ми първо ръката си. Благодаря. Главата, милорд.



Само една свещ до леглото разпръскваше мрака в спалнята. Тя лежеше на една страна, задържана в това положение от възглавници, поставени пред и зад нея. Тънка завивка я покриваше до кръста, а батистената нощница скриваше цялото й тяло.

Той се изправи и се протегна, без да откъсва поглед от нея. Беше се хвърлила да го спасява — без да мисли, без да се колебае. А той не беше успял да я защити. Събитията се бяха развили шеметно бързо. Маркъс се опита да си припомни. Изстрелите бяха поне шест. Негодникът е използвал няколко пистолета, иначе не би могъл да стреля в такава бърза последователност. Слава Богу, смяната на пищовите беше попречила на точния му мерник.

Наведе се и сложи ръка на челото й. Късмет, че нито един от куршумите не беше заседнал в телата им. Изруга, като усети горещината, излъчваща се от тялото й. Тресеше я. Без да губи време, закопча нощницата си и се завтече към стаята, където беше легнал да спи доктор Рейвън.

— Има треска — каза само, когато младият мъж разтърси глава, за да се разсъни.

— Веднага се качвам. Накарайте Маги да донесе студена вода и кърпи, милорд. Намира ли ви се лед?

— Баджър ще се погрижи.

Всички отново се бяха събрали около нея в два часа сутринта. Тя стенеше леко и главата й се мяташе върху възглавницата, увивайки в безредие косата но лицето й.

На Маркъс му идеше да се разреве. Започна да търка лицето й с кърпата, натопена в легена със студена вода, в която плуваха бучки лед.

— Съблечете я, милорд. Ако треската се усили, ще я поставим във вана, напълнена със студена вода — в този момент докторът осъзна, че в стаята имаше още трима мъже. — Ако обичате, господа, оставете ни с негова светлост да се погрижим. Излезте, моля.

— Не! — каза Баджър.

— Не! — повтори Спиърс.

Маркъс се намеси.

— Излезте и двамата. Можете да сте уверени, че ще сторя необходимото. Недей да се опитваш да спориш, Спиърс. Чувствам се добре. Превързаната ръка малко ми пречи, но ще се справя.

Когато останаха само с доктора в спалнята, Маркъс съблече нощницата й и се видя, че превръзката е суха и чиста.

— Хубаво е, че кръвта не е избила пак — каза доктор Рейвън.

— Как е малкото ти име?

— Джордж.

— Хайде, Джордж, казвай ми какво да правя.

Продължиха да разтриват цялото й тяло, на смени, повече от час. Някъде към три сутринта Джордж провери температурата на челото и гърдите и близо до превръзката.

— Спаднала е. Да се молим да се задържи така.

— Стопила се е — каза Маркъс, след като донесе чиста нощница и я напъха в нея. — Все едно, че е безплътна.

— Няма да умре, милорд, кълна се. Очаквах треската. Починете си. Аз ще съм при нея и ще ви извикам по-късно. Не ми се ще да се наложи и вас да разтриваме с ледена вода. За вас никак не може да се каже, че сте безплътен.



Тя сънуваше — чуден сън, изпълнен с най-различни цветя, безброй цветя с разкошни цветове и аромат. Седеше сред всичките тези цветя и си пееше една от песничките, съчинени от самата нея, може би най-популярната, макар и с най-пикантен език. За нея издателят й беше казал, че е толкова популярна между хората от флота, та му се струвало, че никога няма да бъде забравена. Мисълта да се обезсмърти чрез песен я накара да се усмихне. Тъкмо пръстите и се протегнаха да погалят листчетата на една червена роза, когато от другата страна на храста изникна странно същество, което като че ли бе облечено в монашеско расо; беше сбръчкано и с ръста на джудже. На възраст изглеждаше по-старо от света. Чу го да й казва.

— Аз бях близо до кладенеца и наблюдавах неотстъпно, но ти не ме откри. Стотици години те чаках да дойдеш. Нямаш никакво въображение, глупачке! По онова време, когато с братята ми трябваше бързо да решаваме какво да правим, Локридж Уиндъм беше само прост барон. И все пак се опита да ни помогне, но не можа; никой не можеше. Тогава ние решихме да се погрижим за барон Дендридж, в случай, че загубеше всичко. Оня мизерен крал и дваж по-жалкия му слуга, Кромуел, оглозгаха абатството до кокал. После баронът умря, бедният човек — прекалено рано, преди синът му да започне да разбира кое какво е. Но знаците бяха оставени и мълвата за съкровището премина през няколко поколения, преди дори и тя да замре. Всички от рода Уиндъм досега бяха глупаци и невежи. Дори и ти се отказа. Затова съм при теб. Кажи ми, какво виждаш сега?

— Виждам деветка. И още една, но тя е обърната.

— Наистина ли, Херцогиньо? Е, може би е така, може би не. Имаш достатъчно ум да пишеш песничките си, а защо не си достатъчно умна за тази загадка? Отваряй си хубаво очите; иначе дойда ли още веднъж при теб, ще съжаляваш. Чудовищата никога не умират, не го забравяй.

След последните си думи монахът-гном изчезна без следа, оставяйки я насред цветята. Само че всичко около нея се сбръчкваше, пожълтяваше, вехнеше пред очите й, смрачаваше се и застудяваше все повече и повече. Тя извика в желанието си да се махне от това място на тлението и смъртта.

— Тихо, любов моя, всичко е наред.

Гласът му я изтръгна от съня. Първото, което видя, отваряйки очи, беше превръзката около главата му.

— Приличаш на пират. Не можеш ли да ме отвлечеш надалеч със себе си? Ще ти се противя, но не от душа.

— Ще те отвлека, но първо трябва напълно да се възстановиш. Да ти кажа, Херцогиньо, писна ми да те нападат и раняват.

— Не повече, отколкото на мен. Трябва да си сложиш черна превръзка на окото и да пуснеш свободно краищата на ръкавите си. Заведи ме на някой далечен пиратски остров, чак отвъд Китай, на юг, където ще е топло и ние…

Тя го загледа, премигвайки смутено.

— Сигурно съм се побъркала.

— Фантасмагориите ти ми харесват и с радост бих помогнал да се осъществят. Как се чувстваш?

Тя замълча за момент, изучавайки състоянието на тялото си.

— Страната ме боли, но поносимо. Необяснимо ми е защо сякаш събитията протичат по-бавно. Как е бедната ти глава, Маркъс?

— Бедната ми глава е по-здрава от орех, както ти е известно.

— Какво е станало с ръката ти?

— Негодникът, който стреля по нас, ме улучи в главата, после вие, госпожо, се хвърлихте върху мен като ангел-хранител и бяхте простреляна в страната, а ръката ми пострада, когато ви придърпах към себе си. Общо взето и двамата се отървахме леко.