— За тази нощ съм съгласна — каза Херцогинята. — Но сте прекалено красива, за да допусна да останете по-дълго. Ще се погрижа негова светлост да бъде изолиран в спалнята си. Имаме добър готвач — Баджър. Съжалявам, но не мога да отговаря утвърдително на молбата ви да ни гостувате по-дълго, както не мога да го сторя и за американските ни роднини.

Госпожица Креншоу отново се изкиска и се отдалечи. Имаше по-елегантна фигура и по-грациозна стойка от Херцогинята.

Херцогинята се обърна към Маркъс и той я привлече и притисна в прегръдката си.

— Добре си поиграх с теб. Надмина очакванията на всички ни. Маги беше готова да се обзаложи, че пак ще потънеш в мълчание, в което ще преживяваш мъката си, но Баджър беше на мнение, ме ще ми измъкнеш душицата. А пък Спиърс заяви, че подобно развлечение е под достойнството на граф Чейз.

Ръцете й започнаха да разтриват гърдите и ръцете му, пострадали от гнева й.

— Не съм ти причинила болка, нали?

— Напротив, страданията ми са ужасни.

Разтриването се превърна в ласка. Той каза с въздишка.

— Имаме си публика, Херцогиньо. Градинарят се крие зад розовите храсти, които ти почти унищожи. Най-вероятно се опитва да съхрани оцелелите цветове.

— Знам — тя се повдигна на пръсти и го целуна по устата. После продължи по брадичката, скулите, ухото. — Никога не ще изпитам отегчение с теб, Маркъс.

— Да не би да мислиш, че е възможно аз да се отегчавам покрай теб? Та ти преди малко ме наложи с ботуша си. Кой би очаквал такова невероятно нападение?

— Една дама трябва да се справя със средствата, с които разполага.

XXIV

Тя лежеше в тъмнината и го очакваше. По едно време го чу, че се качва по стълбите. Вечерта му беше преминала в игра на вист с Тревор и гостенката с платено гостуване — Целеста, чието истинско име беше Хана.

Вечерта беше минала приятно — Маркъс беше представил Хана като съвсем далечна братовчедка и думите му бяха предизвикали веселие. Всички се насладиха на готварското майсторство на Баджър и доброто си настроение, с изключение на леля Уилхелмина, чието безочие разбира се не познаваше ограничения. По време на десерта — един от любимите на Маркъс — тя си позволи да забележи.

— Толкова е нетипично това веселие! Вината е нейна, че рядко ни е весело. Копелето не е научено на подходящо държане.

Маркъс се задави с хапката си, но бързо се овладя.

— Съгласен съм, лельо Уилхелмина. Смятай ме оженен за госпожица Креншоу, веднъж само да се отърва от Херцогинята. Одобряваш ли госпожица Креншоу?

— Личи си, че е добре възпитана. Ще я имам предвид за съпруга на Тревор или Джеймс. Госпожице Креншоу, разполагате ли със зестра, която да заслужава вниманието ми?

Смехът избухна по-силно от всякога, но леля Уилхелмина като че ли не си даде сметка, че именно тя го е предизвикала. Слава Богу, че Урсула и близначките не бяха на масата.

А сега той се връщаше при жената, носеща детето, което той все още не искаше.

— Надявах се на жизнерадостен поздрав и мила усмивка за добре дошъл — каза й миг по-късно, присядайки на леглото. — Поне едното няма ли да получа?

Тя преглътна сълзите си.

— Има мила усмивка на лицето ми, но не можеш да я видиш.

Той запали свещ.

Тя обърна глава на другата страна, но не достатъчно бързо. Той хвана нежно брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Не бива да плачеш, Херцогиньо. Предпочитам да ме застреляш, отколкото да те гледам, че плачеш.

— Аз също предпочитам да те застрелям. Но няма нищо, Маркъс.

Той посрещна думите й с изсумтяване. А тя, от своя страна, не изтърпя и се хвърли в прегръдките му.

— Моля те, Маркъс, забрави как те накарах да се ожениш за мен. Забрави, че не ме желаеш. Забрави, че нося дете, което не искаш. Целуни ме и ме люби.

Той се вкамени, но не за дълго.

По-късно, все още намиращ се дълбоко в нея, в треперещата й след удоволствието, което току-що й беше дарил, плът, той приближи лицето си до нейното и целуна устните й.

— Създадена си за мен, Херцогиньо, знаеш ли това? Никога не бих повярвал, че е възможно такова единение на телата, ако не го изпитвах. Отдай се на усещанията си, Херцогиньо.

Сега беше неин ред да го целуне. Целувката й преливаше от чувство, много по-старо от нея, което в сърцето й той не делеше с никого другиго и което щеше да бъде само за него до смъртта й. Долепен до нея, той започна да се унася в сън. За стотен път, откакто бе открила, че носи в себе си детето му, тя се запита какво да прави оттук насетне. Щеше ли той да бъде в Чейз Парк, когато коремът й се издуеше? Ако да — щеше ли и тогава да търпи близостта й с нежеланото дете между тях в леглото?

Той усети влагата от сълзите по врата си.

— Не — прошепна в ухото й. — Не искам да плачеш. Искам да викаш в самозабрава от удоволствие.

И отново я привлече към себе си и проникна в нея, но този път, докато свършваше, тя не извика, а само тихо изстена.



Беше един от редките дни в разгара на лятото, в които, както си мислеше Маркъс, безоблачното небе и чистият въздух събуждат у човек или поетично вдъхновение, или желание да пришпори в галоп коня си. Той отдаде предпочитанията си на галопа. Рано тази сутрин заедно с Херцогинята бяха изпратили Хана Креншоу. Беше имала нахалството да му подхвърли тихо, докато й помагаше да се качи в каретата, наета да я откара в Лондон.

— Тя е необикновена жена, милорд, надявам се, че сте го забелязал. И нещастна, а не трябва да бъде така. Вярвам, ще се погрижите за нея и няма да се превърнете в един от съпрузите, заради които жените биха предпочели да са омъжени за някое прасе, отколкото за тях.

Думите й бяха оставени без коментар. Вместо такъв той беше затръшнал вратичката на каретата и махнал на кочияша да тръгва, след което я бе изпратил с поглед, докато се спускаше по широката алея. След това Херцогинята му бе казала.

— Какво преживяване, Маркъс! Имаш извратено чувство за хумор, но то ми харесва. Не ми остава нищо друго, освен да те надмина в шегите.

— Не си го и помисляй! — беше разтревоженият му отговор. — Обещай ми, Херцогиньо, не прави нищо такова, преди да си се почувствала нормално.

— Добре съм, Маркъс. Бременна съм и здравето ми е отлично.

За миг беше погледнал корема й, все още плосък под роклята. Изглеждаше невъзможно детето му да е в утробата й.

После тя с въздишка се бе прибрала, докато той, ругаейки тихо, се беше отправил към конюшните.

— Господин Тревор вече излезе на езда — уведоми го едно от конярчетата, докато разглеждаше внимателно една от подковите на жребеца му.

— Без да иска разрешение, язди мой кон. Проклет нахалник!

— Отличен ездач е тоя господин Тревор, отличен. С кончето са като едно същество — напол’вина човек, напол’вина кон. И господин Джеймс отиде с него. Господин Джеймс е различен от господин Тревор. Той се отнася с коня си кат’ с ’убава дамичка.

Не срещна никъде по пътя си Тревор и Джеймс, въпреки че отиде до развалините на абатството „Сейнт Суейл“. По едно време се улови, че търси долчинка с дъб, кладенец и нещо, което да прилича на деветка. Две обърнати гърбом деветки. Дяволска работа. Дяволски оплетена следа.

Забеляза самотна женска фигура, движеща се по тесния селски път, от който се излизаше на алеята за имението. Различи Урсула и я настигна.

— Добро утро, братовчедке. Защо не яздиш?

— Денят е великолепен. Когато яздя, вниманието ми е заето преди всичко от грижата да не падна. А днес листата дори изглеждат по-зелени, не мислите ли? Такива дни не се пропускат. Тук вали много повече, отколкото в Балтимор, където времето също не е цвете.

— Мислиш ли си за дома, Урсула?

— Да, но Англия също ми е дом, след като татко се е родил тук. Чейз Парк е необикновено място. В Америка няма такива къщи. Няма вековни сгради с тайни коридори и скрити ниши и други загадки като тези, които биха могли да ни подскажат къде е съкровището на Уиндъм, ако сме достатъчно наблюдателни да ги открием.

Той слезе от коня, преметна юздите през главата му и закрачи до братовчедка си.

— Мама казва, че то не е просто съкровище, а наследство, предназначено за по-младия син, защото на по-стария се пада графската титла, Чейз Парк и всички имоти и пари. Тоест, това наследство е за съпруга й, а след неговата смърт — на нея.

— Разбирам — каза Маркъс, едва ли не във възхита от необоримата логика на леля си. — Е, моите опасения са, че, ако има съкровище, или ако искаш, наречи го наследство, то принадлежи на мен, графа. Със съжаление трябва да отбележа, че не възнамерявам да го подаря на майка ти. Тревор и Джеймс са някъде навън, но не видях никой от тях.

— Нито пък аз. Тревор иска да си тръгваме и търпението му започва да се изчерпва. Що се отнася до Джеймс — той иска да намери наследството, но не мисля, че би го откраднал от теб, за разлика от мама, ако наистина става дума за кражба, защото не съм уверена на кого то би трябвало да принадлежи. На мен лично ми се ще да го притежавам.

— Майка ти — започна Маркъс внимателно, — е твърде необикновена личност. Такава ли е била винаги?

Урсула наклони глава на една страна.

— Така мисля. Може би и с годините става все по-странна. Или може би пък това ми усещане се дължи на порастването ми. Трудно е да разбереш, когато си млад. Мислиш ли, че Херцогинята се дразни от приказките й? Не изглежда да се ядосва, а има от какво. Мама често прекрачва нормите на приличието. Прави необясними неща, после ги забравя. Или се преструва, че забравя.

— Херцогинята е достатъчно интелигентна, за да се пали от обиди, независимо колко умело подхвърлени. Интересно е, ако майка ти наистина забравя.

— Не беше чак толкова, когато погрешка поднесе развалена храна на един съсед и човекът едва не умря.

— Да не би… ъ-ъ… тоя съсед да й е бил неприятен? Погледни оня дъб ей там. Със сигурност е по-стар на години от теб.