— Може да съм те излъгал. Аз също съм Уиндъм, следователно може изобщо да не съм й писал да идва. Тъй като пристъпите ти на неразположение са непредсказуеми, мога да ти се радвам само в промеждутъците. Както сега, например.

Тя изобщо не помръдна, нито проговори и това състояние се проточи. После, без да бърза, стана до леглото, отиде до гърнето и повърна.

— О, по дяволите! — измърмори той и се втурна да подкрепи съпругата си, която накрая се облегна безсилно на него.

— Знаеш ли — каза той, лениво изговаряйки думите, докато ръката му махаше падналата върху лицето й коса, — в края на краищата може би трябва да повикам Целеста. Не си във форма да ми предложиш нито достатъчно страст, нито да се бориш с мен. Какво е твоето мнение?

— Само опитай — беше отговорът.

— Мисля, че започвам по-ясно да виждам нещата — същото беше изписано и на лицето му. — Не си възнамерявала наистина да напускаш нито Чейз Парк, нито мен, нали?

— Не видя ли куфарите? Не изглеждаше ли Маги подходящо екипирана? Не чакаше ли карета?

— А ти?

Всъщност той беше напълно прав. Всичко беше спектакъл — с празни куфари и така нататък, на който актьорската душа на Маги се бе насладила неизразимо. Целта й беше да го накара да почувства, губейки я, че желае и нея, и детето им. Крайният резултат засега не можеше да се определи.

— Сега ми предлагаш ново предизвикателство — каза той и сините му очи просветнаха. — Обичате ли игрите, мадам? Знам какво целиш и скоро ще осъзнаеш, че нямаш шанс да го постигнеш. Ще бъдеш унижена, тъй като не разбираш от стратегия и тактика. Предизвикателството от теб — когато не бълваш в розовите храсти — може да се окаже забавно.

— Може и да си тръгна тази вечер, в осем часа.

Той се засмя.



— Не ми се нрави положението — каза Маркъс на Баджър и Спиърс. — Тя се чувства непрекъснато зле. Бледа е и е тънка като вейка. Няма сили дори да се ядоса, а добрият Господ знае какви старания полагам да я изкарам от кожата й, когато има по-приличен вид. Ако бях на нейно място, щях да застрелям или да наръгам нахалника, какъвто съм, с кухненски нож, а от нея — никаква реакция.

— Звучи наистина обезпокояващо — каза Спиърс. — Малцина могат да издържат да ги дразнят, както вие го правите, милорд. Разбирам загрижеността ви, но ще трябва да си наложите да издържите още две седмици. След това състоянието й рязко ще се подобри. Господин Баджър й приготвя превъзходни гозби и което от тях успява да се задържи в стомаха й, е много полезно, както за нейното, така и за здравето на плода.

Маркъс трепна, както всеки път, когато ставаше дума за детето. Все още нямаше представа как точно да постъпи. Да я изпъди, когато се почувства по-добре? В Пипуел котидж? Ругатнята му, която последва, донякъде изненада слугите.

— Мислех, милорд — каза Спиърс, — че разговорът ни е предназначен да облекчи ума ви от тревогите по продължаващото неразположение на съпругата ви.

— Строг си като майка ми, Спиърс. Между другото, кога се очаква пристигането на обичния ми родител?

— През третата седмица на юли, по думите на господин Сампсън.

— Боже, можете ли да си представите майка ми и леля Уилхелмина заедно? Хубавичко ще си прекарат с тая балтиморска харпия. Бедната леля Гуенет — ще бъде погребана, като всички нас, под дъжда от отровни стрели, които двете непрекъснато ще си разменят.

— Майка ви изобщо не създава проблеми — каза Спиърс. — Забавна е. Не се впечатлява от глупости и мога да се обзаложа, че харпията от Балтимор бързо ще се почувства в небрано лозе. Вече споменах пред господин Баджър, че тя е надарена с въображение, което се подхранва от силния й интерес към средновековните легенди и науки. Очарователна личност, милорд, която — бих казал — никому няма да напакости.

— Е, интересите й са не само в средновековието, Спиърс. Мария Стюърт й се струва много по-земна и привлекателна от Дева Мария. Двете заедно ще ни се отразят нездравословно, опасявам се. Майка ми ме плаши с острия си език.

От вратата се раздаде покашляне. Джеймс Уиндъм беше заковал поглед в Маркъс.

— А, Джеймс, заповядай, влез. С Баджър и Спиърс разменяхме мнения за вероятния победител на конните надбягвания в Аскът следващия месец.

— Господин Баджър, най-добре е да се връщате в кухнята — обади се Спиърс — Колкото по-малко се отдаваме на тревоги — по-добре.

— Какво имаме за обяд, Баджър?

— Пържена риба треска и пушени миди, милорд. Както и много други ястия, но няма да ви отегчавам с изреждането им. Също и желиран пудинг — любим десерт на Херцогинята. От него стомахът й няма да се бунтува. Може да се опитам да приготвя и някое жабарско ядене, може би стомахът й ще приеме и картофи и гъби.

— Защо не — каза Маркъс, наблюдавайки с половин око Джеймс, който очевидно се чувстваше не съвсем на място сред странните обитатели на Чейз Парк.

Когато останаха сами, Маркъс се обърна към него.

— Какво има, Джеймс? Нещо май те притеснява.

— Мислех и се опитвах да си спомня, Маркъс. Когато намерих Херцогинята безчувствена на пода, онази книга не беше върху бюрото. Ако нямаш нищо против да отключиш библиотеката, мисля, че трябва да преровим лавиците около мястото, където книгата е открита. Възможно е да се намерят още части, които да ни подскажат допълнително къде да търсим съкровището.

— Да вървим — Маркъс взе ключа от Сампсън и братовчедите влязоха в мрачното помещение. Маркъс разтвори тежките завеси. Ярка следобедна светлина нахлу през прозорците.

— Да отворим няколко прозореца. Това място плаче за проветряване.

В това време Джеймс, коленичил до лавиците, издърпваше внимателно книгите от втория ред отдолу-нагоре. Зад първия ред други книги нямаше. Докато Джеймс връщаше книгите на местата им, Маркъс повтори същата процедура със следващия, по-горен ред. Със същия резултат. Без много коментар, те продължиха заниманието си и най-сетне от устата на Джеймс се изтръгна вик.

— Божичко, тук има нещо, Маркъс!

Ръцете му издърпаха много стар дебел том, от който изригнаха кълба задушлив прах, когато го повдигна. Беше поставен зад проповедите на някой си Джордж Комън, странстващ свещеник от началото на миналия век.

— Сложи я върху бюрото, Джеймс.

— Проклет да съм — обади се Маркъс малко по-късно. — Добре ти работи мозъкът, Джеймс.

— И майка ми е на същото мнение — каза Джеймс, самодоволно усмихнат. — Трябва да призная, че тя ми подхвърли идеята, докато не можеше да си намери място как да открие съкровището и да го скрие от вас, разбира се.

— Да погледнем последните страници.

— Маркъс, знам, че подозираш майка ми в нападението срещу Херцогинята. Разбирам, че човек от къщата трябва да е отговорен, но точно майка ми — трудно е да се преглътне.

— Оставате Тревор, ти и Урсула.

— Разбирам мисълта ти — каза Джеймс, разгръщайки внимателно страниците.



Маркъс я погледна втренчено, реши, че тя говори честно и каза.

— Много добре, щом стомахът ти няма да се бунтува през следващите няколко минути, ето книгата, намерена от Джеймс. Ще забележиш, че в нея няма рисунки, а само текст. Превел съм го възможно най-добре, според силите си. Монахът или монасите посочват мястото на съкровището, но по начин, напълно неразбираем за мен. Ето стиховете.

Погледни нагоре, знака за да зърнеш,

числото девет потруди се да откриеш.

Към кладенеца плитък отнеси го,

под дъба е той във долчинката.

Голяма кофа и въже си донеси,

и сабята; и приготви се да убиваш.

Наведи се хубавичко, но внимавай —

в бърлогата си е чудовището зло.

Деветките обърнати звяра ще повикат,

бърз бъди или то ще те излапа.

— Ужасно е заплетено, нали? Какво мислиш, Херцогиньо?

— Не е толкова просто. А числото девет, какво означава то? А чудовището в кладенеца…

— Милорд.

— Какво има, Спиърс?

— Господин Тревор Уиндъм желае да ви види.

— Да го допусна ли в спалнята ти, Херцогиньо? Мръсникът му, може да изпадне в заблуждение. Той е мъж с предостатъчно опит, за да съм спокоен. Изглеждаш безумно прелъстителна.

— Покани господин Уиндъм да влезе, Спиърс — каза тя. — Съпругът ми ще съумее да защити добродетелта ми.

Маркъс впери в братовчед си заплашителен поглед и тя побърза да каже.

— Здравей, Тревор. Дошъл си да видиш книгата, която Джеймс намери ли?

— Изглеждаш прекрасно, Херцогиньо. Чувстваш ли вече малкото нещо вътре в себе си? Досажда ли ти този нещастник? Да го извикам ли на дуел?

— Лазиш ми по нервите с дрънкането си — каза Маркъс и погледна братовчед си право в очите. — Знаеш ли, нямаше да ми е неприятно, ако беше идиот или конте. Тогава щях да те правя за смях или да не ти обръщам внимание, според настроението си.

Тревор му се усмихна с всичките си бели зъби и отвърна.

— Съжалявам, Маркъс, последния път, когато бях мъничък и беззащитен, бях на пет годинки. Глупостите настрана. Джеймс ми показа стихчетата. Само това ли може да е от полза? Цял том, изпълнен с глупавото хленчене на монасите, задето манастирът е бил принуден да се подчини на Акта на върховенство на краля над църквата и тревогите им за последствията от обвиненията на крал Хенри, че се подчиняват на папата, а не на него, които, разбира се, са били самата истина. И в самия край — това глупаво стихче за съкровището.

— Накратко казано, нямаш никакви идеи, предполагам?

— Нека видя книгата и ще ви кажа.

Десет минути по-късно Маркъс остро се обади.

— Взимай проклетата книга и я носи на майка си. Ние разполагаме със стихчета, които със сигурност са бълнуванията на болния мозък на някой монах. Нищо друго полезно не успяхме да открием с Джеймс. Пълна бъркотия, лишена от смисъл.

— Така е, но все пак ще дам книгата на майка ми. Ще се пръсне от любопитство и яд, разбира се, задето Джеймс е въвлякъл и теб в търсенето. Със стиховете ще й се отвори работа, поне за известно време.