Катрин Каултър - Цената на рая

— Дано оплешивееш, та целият ти череп да лъсне!

— Какво? Какво каза?

— Казах — изрече Херцогинята, усмихвайки му се нежно, — че бих искала да ти донесат стол. Трябва да ти е неудобно да стоиш прав.

Той се засмя.

— Не беше лошо, но не можеш да съперничиш на леля Уилхелмина. Май нямаш талант за сполучливи рими.

— Имам си достатъчно такъв, за да не умра от глад преди време.

Още щом каза това, тя му хвърли уплашен поглед, поставяйки със закъснение длан върху устата си. Каква глупачка! За първи път да се издаде с непредпазливи думи, и то за начина, по който се беше издържала в Пипуел котидж, а именно — чрез стихоплетство. Искаше й се да отхапе езика си. За нейно щастие той не я разбра или не осъзна важността на току-що чутото.

— Значи се връщаме отново към темата за мистичния мъж, грижил се за издръжката ти в Пипуел котидж?

— Нищо подобно. Или може би лъжа, което според теб било присъщо на всички от рода Уиндъм. Така че може и да е имало мъж. Какво е твоето мнение, Маркъс?

Ако беше звяр, щеше да изръмжи, но се овладя и отвърна не по-малко предизвикателно.

— Е, знам, че никой не те е издържал. Не съм аз глупакът, който ще повярва, че си убедила някого да ти дава пари, без да се възползва от услугите ти в замяна. Е, хайде, хайде, Херцогиньо, шегувах се — усмивката му послужи вместо извинение. — Искаш ли да те преоблека? Къде стоят нощниците ти?

— Аз ще се погрижа, милорд — чу се гласът на Маги, която се появи като кралица, готова да раздава заповеди. — Вие я оставете на мира. Вижте колко е зачервена! Карал сте й се или сте я дразнил, нали? Нито едното, нито другото ще й се отрази добре, въпреки че аз — както и всички останали — видях, когато я внесохте. Това означава, че тя е излязла сама, а ние сме си мислели, че си почива. Не трябваше да постъпвате така, Херцогиньо. Чудовището, което ви нападна в библиотеката, можеше да го стори още веднъж.

— Колко са мъдри тия прислужнички — промърмори Маркъс.

Херцогинята затвори очи. Чудеше се дали да сподели с Маги, че зачервяването й се е дължало на смесица от удоволствие и гняв. Но не го направи. За своя изненада установи, че я завладява изтощение. Потъна в сън след секунди.

Маркъс удържа на думата си. Половин час, след като се бе оттеглил в спалнята си, той отвори междинната врата.

Тя седеше в кресло пред малката камина, загледана в едва-едва припламващия огън.

— Здрасти — каза той. — Идвам, както обещах.

Тя му хвърли бегъл поглед.

— Върви си, Маркъс.

— О, не. Тъкмо изпратих писмо до Целеста. Няма да може да пристигне по-рано от четири дни. Дотогава ще трябва да се задоволя с теб.

— Беше предупреден — каза тя кратко. После се превърна в по-раншната Херцогиня и скръсти мълчаливо ръце в скута си, с изражение на върховно безразличие и презрение.

Той мъченически въздъхна, наведе се и я обгърна с ръце. Целуна я, когато тя обърна глава към него.

— Ухаеш чудесно, както винаги.

— Благодаря. Върви си, Маркъс. Няма да ти помогна, само защото няма друга, която да го свърши. Не ми се ще и да изтърпявам скуката с теб в леглото. Иди и сънувай Целеста.

— Как необичайно се изразяваш, Херцогиньо!

Той я изправи на крака до леглото и без повече думи съблече робата и нощницата й. Отдалечи я малко от себе си.

— Добрият Господ се е постарал, когато те е създавал — изкоментира той, оглеждайки я отгоре до долу. — Очевидно е мислел и за мен, защото размерите и формите ти са точно според вкуса ми.

Насреща му, поне привидно, стоеше самата невъзмутимост.

— Да, имаш красиви форми — продължи Маркъс, докосвайки лявата й гърда. — Колко интригуващо! Ту си мълчалива като мъртвец, ту не си. Никога не знам какво да очаквам от теб.

— Никога няма и да узнаеш.

Той се засмя и ръцете му докоснаха корема й. Херцогинята отстъпи с вик крачка назад. Погледна го с разширени и пълни с удивление очи. После се обърна и се втурна към леглото.

— Херцогиньо! — той направи крачка след нея и се спря, намръщен отвратено, когато тя падна на колене и повърна в нощното гърне. Наведе се до нея, за да я подкрепи.

— Сцената ми е позната — каза той, отмахвайки косата от лицето й, — и не ми харесва. Познавам лекар с добра репутация от Дарлингтън. Уверен съм, че ще мога да го повикам веднага в Чейз Парк.

Донесе нощницата й и я уви в нея, защото тя трепереше. После я отнесе в леглото.

— Стой мирно, Херцогиньо. Само лежи, докато се върна.

Върна се само след пет минути, придружен от Спиърс, Баджър и Маги, облечена в не съвсем добродетелна рокля.

— Тя повърна следобед и сега отново. Чувал съм за лекаря в Дарлингтън. От теб, Баджър, искам да го доведеш — бяха думите му на влизане в спалнята.

Баджър прочисти гърлото си и се загледа в господарката си, свила се на купчина върху леглото.

Спиърс започна задълбочено да изучава миниатюрните гроздове, гравирани в краищата на полицата на камината.

Маги приглади сатена върху бедрата си.

Маркъс се намръщи.

— Какво става тук, по дяволите? Баджър?

Спиърс се обърна към Херцогинята.

— Маги ще ви донесе бисквита. Ще помогне за успокояването на стомаха ви.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Милорд — започна Спиърс благо, — няма от какво да се безпокоите. Ние обсъдихме положението и стигнахме до извода, че няма какво да притеснява нас, а следователно и вас. Нейна светлост е в процес на осъществяване на естествените си функции.

— Моля? Да не би да ви се изплъзва от паметта, че преди две седмици тя беше ударена но главата?

— Херцогинята е бременна, милорд — каза Баджър. — Тя е заченала наследника. Гаденето и повръщането са нормални спътници на бременността. Бързо ще преминат. Господин Спиърс счита, че след три седмици тя ще бъде във форма. Срокът понякога може да бъде и по-дълъг, но за нейния силен дух и толкова са достатъчни.

Стаята потъна в тишина. Отнякъде, сякаш от много далеч, Маркъс чу жена си да казва.

— Добре съм, Спиърс. Моля ви, Баджър, Маги, моля ви, оставете ни. Важно е. Моля ви!

Тримата излязоха от стаята без особено да бързат.

Маркъс много бавно затвори вратата на спалнята и завъртя ключа в бравата.

— Чувстваш ли, че можеш пак да повърнеш? Гладна ли си?

Тя поклати глава отрицателно.

Чак тогава Маркъс си даде сметка, че лицето й е лишено от цвят, че очите й са разширени, а тялото й — свито.

— Ти знаеше ли? — попита я с възможно най-тих глас.

— Не.

— Как мога да ти вярвам?

— Не можеш. Всички Уиндъмци сме лъжци.

— Ти носиш мое дете. Това е невъзможно. Тримата идиоти трябва да грешат. Ударът в главата ти предизвиква повръщането.

— Не е възможно, но заради самия спор нека го приемем за вярно. Да го приемем ли за единствена версия или да допуснем, че може и да съм ти сложила рога? Не забравяй за щедрия ми любовник в Пипуел котидж.

Той махна с ръка. Изглеждаше объркан, невярващ — сякаш беше улучен от куршум, но още не усещаше болката.

— Не разбирам. Вярно е, че те обладах няколко пъти, много малко на брой и нямах волята да не свършвам в теб отначало, но за да забременее жена, са необходими много повече пъти, месеци.

— Очевидно грешиш.

Беше бременна. Тялото й беше приело семето му. В брачната им нощ или при второто му идване? Идеше й да пее и да танцува. Вместо това й се наложи да диша дълбоко от поредния пристъп на гадене.

Маркъс започна да се разхожда насам-натам из стаята.

— Не си ли имала месечно неразположение след сватбата ни в Париж?

Отрицателно поклащане на глава.

— Проклета жена. Не ти ли мина през ума, че този път може да е различно? Че мъж, а именно аз, е изхвърлил в теб семето си?

— При повечето жени това е предсказуемо, но не и при мен.

— Да не би да искаш да кажеш, че цикълът ти не завършва задължително, когато ти очакваш това да се случи?

Тя кимна, загледана право в него.

— Не желая това дете и ти прекрасно го знаеш!

Тя запази мълчание — беше решила на никаква цена да не проговори, за да не се поддаде на чувствата си.

— Нарочно го направи!

А, най-сетне удари в целта. Лицето й бързо почервеня от гняв. Дори и в този момент старата Херцогиня взе връх в думите й.

— Чудех се точно колко време ще ти отнеме да стовариш цялата вина върху мен. Майка ми казваше, че мъжете не могат да допуснат те да са сгрешили. Казваше, че по всякакъв начин те ще се стараят да се отърват от вината си, като я прехвърлят на някоя жена — после като по чудо и гневът й се изпари. Не бе за вярване, но тя му се усмихна. — Ще бъдеш баща, Маркъс, а аз — майка. Нося дете в себе си, нашето дете.

— Отказвам да приема, че баща ти е спечелил. Ако ти си копеле по рождение, той се показа такъв в мислите и постъпките си. Не приемам. Чуваш ли, Херцогиньо? Не приемам, че може да бъдеш бременна. Не съм го заслужил с нищо. Животът ми си течеше щастливо до смъртта на баща ти, чиито наследник трябваше да бъда. Тогава той отприщи всичката си злоба към мен. Мразеше ме и го показа, лишавайки ме от възможност да поддържам притежаваното от рода Уиндъм, освен ако не се оженя за теб, безценното му копеле. За теб — единствената жена, която не бих пожелал, а дори и да съм изпитвал нещо към теб, то беше задушено от унижението. И все пак ти ме принуди да се оженя за теб и да спя с теб. Не ми остави никакъв избор, точно като баща си. Искам пак да разполагам с живота си. Искам ти и проклетото ти дете да го напуснете.