— Не се опитвай да ме хапеш, Херцогиньо. Не съм забравил как те облада лудостта, без изобщо да съм те обидил, как ме удари, първо с камшика, а после и с поводите. Да, изпитах болка от безпричинната ти атака. Още не съм решил какво заслужаваш в отговор.
— Без съмнение ще бъда първата, която ще научи, когато решиш — усмихна му се отново, показвайки всичките си зъби. — Очаква те същото, ако се опиташ да се държиш невъзпитано. Не си мисли, че ще ме накараш някога пак да бъда глупавата ти несъпротивляваща се крава. Опитай се да ме нараниш, Маркъс, и — кълна ти се — ужасно ще съжаляваш. Вярвай ми.
Той подсвирна.
— Значи няма я вече принцесата. Коя зае мястото й?
— Ще видиш. От теб зависи кога.
Можеше да се закълне, че в погледа му, насочен към нея, проблесна интерес, дори повече от интерес — някакво объркване и привличане едновременно. Проклетникът му с проклетник, какво искаше от нея? Следващият му въпрос показа, че не личността й и възможните й превъплъщения занимават вниманието му в най-голяма степен.
— Какво направи с прерисуваните илюстрации от книгата на монаха?
Така да бъде. Каквото имаше за казване, беше казано — що се отнася до обидите в словесна форма, сипещи се върху нея. Тя измъкна скиците от чекмедже в масата и му ги подаде, без усмивката да слиза от лицето й. Маркъс се вгледа безмълвно в тях.
— Тази сцена се развива на селския площад. Виждаш ли къщите от камък и малкия изгърбен мост в задната част? Реката може да е Ейри.
— Какво значение има реката? Защо свещеникът благославя хората?
— Не знам. Сигурен съм, че скицата е на абатството „Сейнт Суейл“, а и господин Бърджес, интересният ни роднина, също мисли така. Ще поразуча развалините утре. С години не съм се доближавал до тях — откакто с Чарли и Марк на игра си измисляхме най-извратени мъчения в килиите на монасите.
— Мисля, че Тревор възнамерява да отиде там утре, когато дъждът спре. Заедно с Джеймс.
— Проклет досадник. Знаеше, че те желая в онзи момент, когато бяхме тримата, а ако не валеше, щеше да се втурне да търси съкровището без мен.
— Той знае, че ако има съкровище, то е твоя собственост, Маркъс.
Маркъс остави настрана рисунките, обърна се и я взе в ръцете си. Наведе се и я целуна, а пръстите му се сключиха около брадичката й, за да не й позволи да мърда. Тя запази спокойствие не за друго, а защото й беше любопитно какво ще последва. Без изненада установи, че той погрешно оцени реакцията й — нищо чудно за мъж, свикнал да я вижда в една и съща светлина в продължение на десет години.
— Самото спокойствие, въпреки че те целунах. Кажи ми, Херцогиньо, представление ли ми устрои в конюшнята? Изкушавам се да те обидя още веднъж, за да предизвикам гневно избухване. Сега какво играеш — девственицата или надменната кралица? Ако можехме да останем само още няколко минути двамата… — въздъхна и отстъпи назад. — Няма време да се занимая с теб както трябва. Усмихвай се, усмихвай се. Ако имах време и подходящо настроение разбира се, съвсем друга песен щеше да запееш само за минутки. Време е обаче за поредната ни среща с роднините колонисти. Казваш, Баджър приготвял овнешко?
— Да, с кайсии. Ти пък имаш твърде високо мнение за способностите си на прелъстител, Маркъс. Не забравяй — тя се засмя, — че съм дъщеря на майка си. Може би ти изобщо не си толкова опитен с жените, а мъж като всички останали, но аз съм прекалено неопитна и не мога да преценя. Светът е пълен с мъже — очарователни мъже, красиви мъже, опитни мъже, които биха могли да решат, че съм безкрайно привлекателна. Някой от тях би могъл да ми направи и дете. Кой знае? Но всъщност на Баджър не му стигна време, за да приготви овнешкото.
Без да обръща внимание на хапливия й коментар, той взе ръката й, положи я в свивката на своята и я потупа. Нека си мисли, че тя ще се огъне.
Знаеше, че го е наранила поне малко. Щеше ли да отвърне на удара с удар? Във всеки случай нямаше просто да забрави за случилото се. Не и Маркъс. Какво ставаше с него? Нека само опита, тя беше готова да посрещне най-лошото.
— Мисля, че господин Баджър е чудесен.
— Той е слуга, Урсула. Умолявам те, мери си приказките и не забравяй коя си.
— Аз съм американка, мамо.
— Внучка на граф. Мери си езика.
— Мисля, че Урсула намери точната дума, мамо — вметна безгрижно Тревор. — Всички ние сме американци. Аз се сражавах срещу англичаните въпреки благородните си предшественици. Освен това става дума за друго. Малко хора имат толкова способности колкото Баджър.
— Какво мислиш за Спиърс? — попита Маркъс Урсула.
— Господин Спиърс е постоянно толкова любезен и търпелив. Има много хубав глас. Днес го чух да си пее нещо за лорд Касълриа и предстоящия конгрес във Виена. Беше много смешно, въпреки че не успях всичко да разбера.
— Мисля, че чух Херцогинята да си припява същата песничка — каза Тревор. — Спомняш ли си думите й, Херцогиньо?
Тя положи внимателно чашата си чай върху чинийката й и изрецитира.
Виена е мястото да се прославиш,
с пари достатъчно за туй ако боравиш.
Талейран продал би Франция за нищо,
Касълриа — Португалия също.
Не забравяй, иска се лъжата —
езикът да танцува, не краката;
за игри е време не за кражби
дипломатите сега са важни.
— Откъде, по дяволите, знаеш тая песничка?
Тя бавно обърна глава към съпруга си.
— Защо да не я знам, Маркъс? Аз съм човешко същество, надарено с чувствителност, въпреки твоето или нечие друго мнение. Не смяташ ли, че умно е измислена? Аз мисля, че авторът на тези песнички се отличава с интелигентност. Талантливо са съчинени.
— Не са малко и изглежда Спиърс знае всичките. Но ти си жена, Херцогиньо. Как си успяла да я запомниш цялата?
— Урсула тъкмо спомена, че Спиърс я пеел. Понякога се заслушвам, а притежавам отлична памет. Както повечето дами, Маркъс.
Той разбра, че неясно по каква причина тя го лъже, без да й мигне окото. Подиграваше му се — още една неочаквана последица от нападението в конюшнята. Кой можеше да каже със сигурност променила ли се е и доколко? Дявол да го вземе, промяната го очароваше. Намръщи се, като видя с какво обожание Фани поднесе на братовчедка си нова чаша чай. След три години малката щеше за първи път да се появи в обществото в Лондон и дългите й ресници, с които сега смутено премигваше, щяха да смутят покоя на не един млад джентълмен. Три години ли оставаха дотогава? Дано не забрави да попита по-късно Херцогинята. Съпругата си.
— Песничката е умно измислена — каза леля Уилхелмина, — но ти не я пееш добре. Урсула има прекрасен глас. Аз лично съм я обучавала.
— О, мамо! Херцогинята се справя съвършено. Чу ли само как рецитираше? Чудесна е.
— Не винаги — каза Маркъс. — Тя има много лица, а този следобед открих, че не всичките са такива, каквито един мъж би могъл да очаква.
Нямаше намерение тази нощ да си стои в спалнята, за да разбере дали той ще дойде при нея. Страхуваше се, че отново ще загуби контрол над себе си при контакта с тялото му, а не можеше да го допусне. Премести се в малката спалня в източния край на къщата, известна като Стаята на златния лист, и се пъхна под завивки, неизползвани от години. Не можеше да заспи, но не защото се намираше в чуждо легло. Когато мислите й не се въртяха около Маркъс, те се насочваха към съкровището — какво ли представляваше и къде ли се намираше? Съкровище от времето на Хенри VIII. Вече напълно приемаше вероятността за съществуването му.
Въздъхна и отхвърли завивките. След няколко минути безшумно и със свещ в ръка крачеше из грамадната библиотека на имението, без да знае откъде да започне.
Запали свещите в един от свещниците на стената и се наведе към дъното на лавиците от лявата страна на вратата.
Тя се изправи и огледа, чак когато часовникът в коридора отброи четири удара. Нямаше представа, че е станало толкова късно. В ръцете си държеше внушителен том, без да може да повярва на късмета си. Почувства как духът й се възпламенява от откритието. Идвайки в библиотеката, изобщо не беше убедена, че ще попадне на каквото и да е. Внимателно постави тома върху махагоновото бюро и започна да отделя страниците една от друга, стараейки се да не ги повреди.
Книгата беше същата като онази, която господин Бърджес им беше показал — на латински и със същите странни рисунки.
Съвсем случайно беше попаднала на нея, когато от рафта се бе изплъзнала и паднала на земята една изключително стара книга, която прислугата старателно почистваше всеки месец. Зад нея, напластена с прах, очевидно останала незабелязана и непрочетена от никого, откакто се е озовала в библиотеката, се намираше ценната й находка.
Усети сърцето й силно да се разтуптява, когато стигна до последните страници. Рисунките бяха малко по-различни толкова, колкото можеше да се очаква за времето, когато са правени и всеки екземпляр от книгите се е изработвал поединично. Същото потискащо абатство и същата странна сцена на селския площад. Този екземпляр обаче съдържаше и последните две страници, откъснати от онзи на господин Бърджес.
Тя се наведе към текста и започна да го разучава. Можеше да разбере само отделни думи. Името Кромуел фигурираше, разбира се. Пръстът й се спусна надолу и спря, когато разпозна латинските думи за дърво и езеро. Друго нищо не успя да разбере и отгърна последната страница, където — за нейна изненада — имаше още една рисунка. Дъбово дърво, разкривено от старост, свеждаше клони над каменен кладенец. На чекръка на кладенеца висеше, закачена за верига, кофа. На заден план се виждаше купчина камъни, струпани не безразборно, а сякаш подредени в съответствие с някакъв план. Но какво се загатваше чрез тях? Дървото, разположено на малко възвишение, имаше доминираща позиция. Черно небе заплашително прихлупваше цялата картина, все така непрогледно, както по времето, когато нечия ръка го е изобразявала върху хартията.
"Цената на рая" отзывы
Отзывы читателей о книге "Цената на рая". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Цената на рая" друзьям в соцсетях.