Катрин Каултър - Цената на рая

Тя се извъртя в седлото към него.

— Странен? Смяташ, че Тревор е странен ли, Маркъс? Екзотичен? Особен? Нали не мислиш така само защото не харесваш името му?

— Много добре разбирате какво искам да кажа, мадам. Не си играй на думи с мен, особено в присъствието на тоя негодник. Прекалено голямо е удоволствието за него.

— Значи аз съм не просто странен, а и негодник. Мнението ти ме издига в собствените ми очи, братовчеде.

Маркъс осъзна, че разговорът го прави за смях и почти не отвори уста, докато стигнаха Ричмънд, само на четири мили източно от малкото селце Рийт, разположено по склона на хълма. Спряха пред странноприемницата „Черния бик“ да пийнат по чаша ябълково вино.

— Тъй като съм с теб, Херцогиньо, ще можеш и ти да влезеш в пивницата — информира граф Чейз съпругата си, докато ръцете му я смъкваха от седлото. — Ако само те придружаваше този мизерник, щеше да ти се наложи да го почакаш навън, така че всеки да разбере, че се съобразяваш с положението си и с благоприличието, и да се отнесе към теб с подобаващ респект.

— Грижовен съпруг — каза Тревор с усмивка. — Запази словесните стрели за себе си, Маркъс. Аз съм жаден. Винаги ли е толкова загрижен какво мислят хората за теб? — обърна се той към Херцогинята.

— Не — гласеше отговорът — за първи път е. Харесва ми. Прави го да изглежда авторитетен.

— Авторитетен? Изтъкваш го като положително качество, така ли? Ти какво ще кажеш, Маркъс?

Каквото и да мислеше Маркъс, запази го за себе си и закрачи пред тях към странноприемницата.

За нейна изненада, след като мъжете получиха чашите си с бира, а за нея бе сервирана по-подобаващата за дама лимонада, разговорът между двамата братовчеди продължи съвсем нормално — за войната между Англия и Америка. Сякаш най-добри приятели бяха седнали на чашка. Обсъждаха стратегията и тактиката като опитни военни, без да се докосват до политика или принципи. Стига тя да не излизаше от ролята си на мълчаливо присъствие на диалога им, както в случая, те се държаха дружелюбно един към другиго.

По-късно, яздейки към просторните ливади на Рийт, тя се обърна към Тревор.

— Това е едно от най-очарователните села на Суейлдейл. Виждаш ли къщите, боядисани в черно и бяло? Не са ли необикновени? Има и много грънчарски магазини. Рийт е известен с хубавите си грънчарски изделия.

Той се усмихна на ентусиазма й и кимна.

— Магазинът, който аз трябва да посетя, е на Хай Роу.

Маркъс се намръщи, но се въздържа от забележка.

— Хай Роу е точно на западния край на ливадите. А, да, и още — близките хълмове са рудници за добиване на олово.

— Още някакви образователни коментари, Херцогиньо? — обади се Маркъс.

— Удоволствие е за мен да ме образоваш — каза Тревор. — В образованието няма нищо неблагоприлично, срещу което един съпруг би могъл да възрази.

— Така, нека да помисля. Ако имахме време, можехме, да отидем до Мюкър — най-дивата и отдалечената от Йоркширските долини. Представям си шотландските пейзажи като нещо подобно на Мюкър.

— Очарователно име.

Тя не осъзна, че разправя всички тези глупости, само за да вбеси Маркъс. Изненада я и донякъде я разочарова сдържаната му реакция. Разбира се, положението щеше да е съвсем различно, ако бяха сами. Сега лицето му беше маска на отчуждението. Възхитителна в безмълвието си маска. Тя преглътна и отклони поглед от него. Наистина ли беше проявил ревност?

Денят беше топъл, но не горещ. Имаше изгледи да вали, но тя се надяваше това да не се случи по-рано от следобед.

— Значи все пак Маркъс е решил, че въпреки името си, заслужаваш доверие — обърна се тя към Тревор, след като повериха конете си на някакво момче, което алчно сграбчи монетата от един пенс, подхвърлена му от братовчед й.

Тревор се разсмя.

— Очевидно той се възхищава на таланта ми да се справям с най-непокорния му жребец и това му помага да преглъща името ми. Прав ли съм, братовчеде?

— Кленси е жребец, на който нямам вяра — каза Маркъс. — Ясно е що за човек би търпял на гърба си.

Тревор посрещна думите му със смях.

— Маркъс не шикалкави, когато иска да каже нещо — подхвърли Херцогинята.

— Какво щастие, че не е сред дипломатите на Касълриа — каза Тревор. — Англия щеше да е във война с целия свят.

Сладкият й смях стресна Тревор и накара Маркъс да застане нащрек. Тревор я попита.

— Той разказа ли ти за съкровището на Уиндъм?

— Не. За какво става дума, моля?

— Няма нужда да й пълниш главата с глупости — намеси се Маркъс. — Единствената причина, поради която разказваш тази история е, че изобщо не вярваш в нея.

— Вярно, приказка е, но интересна. Майка ми е убедена в истинността й — и той й разказа за богатството, заровено по време на брака на Хенри VIII и Ан Болейн, някъде през шестнадесети век, чиято стойност човек трудно можел да си представи. Загадъчно съкровище, скрито в Чейз Парк. Спомена, че леля Гуенет си е писала първо с баща му, а след неговата смърт — с майка му.

— Татко не беше в състояние да посочи точното време и място, но в безбройните му истории се съдържаха много упътвания. Затова сме в Рийт. Мама е убедена, че в антикварния магазин на някой си Леонардо Бърджес на Хай Роу ще намерим ключ към разгадаване на загадката. Баща ми и господин Бърджес били приятели от деца и запазили приятелството си чрез непрекъсната кореспонденция. Миналата година господин Бърджес писа на майка ми, че е открил нещо, доста вълнуващо при това. Така че ние сме в преследване на съкровище, Херцогиньо. Какво ще кажеш — приказката възбужда ли интерес?

— Мисля, че е чудесна — отговори тя и високо се разсмя. Стори й се, че Маркъс нещо си измърмори под носа. — Но, Тревор, майка ти сигурно не би искала да разправяш на всички ни за съкровището.

— Няма значение — каза Тревор, свивайки рамене. — Както вече споменах, аз не вярвам в съществуването му. Напълно съм съгласен с Маркъс. Съгласил съм се да участвам в игра, колкото да мине достатъчно време, за да успея да измъкна майка ми оттук и да я заведа, заедно с Джеймс и Урсула, в Лондон. Трябва първо обаче всички възможности да бъдат изпробвани безуспешно, за да я убедя, че съкровище няма и никога не е имало. Забелязали сте без съмнение, че е твърдоглава.

— Но ако се окаже, че има съкровище и го намерим, то ще принадлежи на Маркъс. Не може майка ти да не си дава сметка за това.

— Точно затова искаше да ми откъсне главата, че не съм си държал езика за онова, което знам. Би забучила нож в гърлото ми, ако узнае, че ме придружавате в тайнствената ми мисия. Предполагам, че планът й включва изкопаването на съкровището на лунна светлина в полунощ, натоварването му на каруца и лудешко бягство под носа ти, Маркъс, без да ти остави каквато и да е възможност да я надхитриш.

— Ще й донеса за предателството ти веднага щом се върнем. Мисълта да те видя с нож в гърлото звучи привлекателно.

— Няма да го направи, Тревор, не се притеснявай. Ще мълчим като мумии и майка ти няма да разбере, че сме се включили в златната надпревара. Ами Урсула — какво мисли тя за всичко това?

Тревор й хвърли учуден поглед.

— Урсула е момиче.

— Не мога да го приема за довод. Та какво мисли тя за съкровището?

— Не знам.

— Бих желала да отбележа, Тревор, че момичетата са надарени и с ум, и с въображение. Може би те притежават способности, за които мъжете дори не подозират.

— Да, така е — съгласи се Тревор без въодушевление.

— Херцогинята има право. Момичетата притежават много неща, включително и умения, които никога няма да престанат да удивляват мъжете — забележката на Маркъс беше предизвикана от прелестна наглед девойка, най-неприкрито оглеждаща ги двамата с Тревор. — Погледът на оная сладурана може да означава само желание за невинен флирт, но може и да е покана за взаимна размяна на удоволствия.

Херцогинята стисна устни. Тревор го изгледа намръщено.

Пътят до Хай Роу изминаха в мълчание.

Както се оказа, при господин Леонардо Бърджес ги очакваше голяма изненада.

Веднага след като му се представиха, антикварят ги въведе бързо в потъналия в прах магазин и дръпна плътно завесите на прозорците.

— Няма да повярвате — каза той, разтърсвайки ентусиазирано ръката на Тревор.

— Вероятно не — отвърна Тревор и се усмихна, за да не прозвучат думите му като обида.

Господин Леонардо Бърджес притежаваше тяло с внушителни размери, напълно плешива глава, върху която отглеждаше огромни черни мустаци, намазани с восък, без да се пести материала. Устните му се изкривяваха в подобие на усмивка, докато говореше, разкривайки криви предни зъби.

— Радвам се, че дойдохте, господин Уиндъм. И вие, милорд. Познавах чичо ви, но за първи път имам удоволствието да видя очарователната ви съпруга. Много добре, много добре. А сега, господин Уиндъм, позволете ми да споделя с какво дълбоко съжаление научих за смъртта от баща ви от скъпата госпожа Уиндъм.

Бащата на Тревор беше покойник от пет години, но това не попречи на сина му да кимне с печално изражение.

— Благодаря ви, сър. Доколкото разбрах, попаднал сте на следа, която ще ни отведе до съкровището на Уиндъм.

Господин Бърджес се приближи и снижи гласа си почти до шепот.

— Повярвай ми, момче, не съм глупак. Знам какво е мнението ти за развинтеното въображение на родителите ти. Отношението на предишния граф също беше презрително. Но аз имам ли вид на човек, който ще повярва на безумия? Все още съзирам колебание в очите ти. Е, добре, нека съм изкуфял дъртак за теб. Почакай да видиш само — той се обърна и изчезна с такава бързина, каквато телосложението му позволяваше, през завесите на врата, водеща към задна стая. Когато малко по-късно се завърна, ръцете му грижливо обгръщаха впечатляваща с размерите и възрастта си книга. Върху корицата й се мъдреше масивен кръст, обрамчен с красив наниз от перли. Червен кръст и тъмносиви перли. Червеното мастило беше избледняло и се лющеше. Личеше си, че книгата е антика.