Катрин Каултър - Цената на рая

Маги закопча на шията на Херцогинята огърлицата с перли, принадлежала някога на Елизабет Кохран, отдръпна се и я заразглежда в огледалото.

— Божичко! — възкликна Маги, съзирайки собственото си лице, отразено над това на Херцогинята, обрамчено от ослепително червена коса, и доволно тръсна буйните си къдрици.

Херцогинята се усмихна, без да бъде сигурна за коя от двете се отнасяше възклицанието. Пръстите й леко преминаха по перлите, сякаш ги галеха.

— Майка ми казваше, че тези перли често трябва да се допират до плът, в противен случай губят блясъка си.

— Божичко! — отново каза Маги, докосвайки една от перлите. — Тия топченца сигурно са стрували цяло състояние на негова светлост.

— Вероятно си права, Маги.

— Никога не съм допускала, че нечия коса може да е разкошна колкото моята, но вашата е доста прилична, дори и с тоя неприятен черен цвят, или може би точно заради него, защото кожата на лицето ви е по-бяла от сирене. Да, цялата тая черна коса разсейва вниманието, а то е важно за сцената.

— Благодаря ти, Маги. Сигурно имаш право.

— Ами да, вие си изглеждате доста добре, даже ако кажа, че сте красива, ще попресиля съвсем мъничко, но съм сигурна, че и негова светлост е на същото мнение.

— Мислиш ли, че и за негова светлост звучи попресилено, Маги?

— Кое, Херцогиньо?

Маркъс беше застанал в рамката на отворената врата, съединяваща спалните им. Херцогинята застина, неспособна да откъсне поглед от него. Облечен беше безупречно във вечерен черен костюм, с бяла ленена риза и шалче, вързано без съмнение от магьосническите пръсти на Спиърс. Гъстата му черна коса се завиваше по краищата, падайки върху шалчето. От сините му очи вееше мраз. Тя се опита да му се усмихне, да се усмихне на мисълта, че съпругът й е тук, при нея и че когато спят, ги дели само една тънка врата, а и сега дори са заедно и той я наблюдава. Съумя да каже със спокоен тон.

— Маги твърди, че мога да мина за повече от добре изглеждаща, ако само малко се попреувеличи.

— Точно така, милорд, и вие, като неин съпруг, няма да преувеличите много, ако кажете, че е красива.

— Така ли? Не знам. Попрекалила си с комплиментите, Маги. Сега можеш да ни оставиш.

— Минутка, милорд — каза Маги, пренебрегвайки факта, че нареждането дойде от самия граф. — Нека обвия раменете й с този хубав шал. Вечерно време си е студено и не бих искала тя да измръзне. Готово, Херцогиньо. Страхотно изглеждате. Нямам никакви възражения в този ви вид.

— Благодаря ти, Маги. И, моля те, не ме чакай да се прибера.

Маги само кимна, след което втрещи Маркъс като му намигна, и излезе от спалнята, без да престава при това да оправя оттук-оттам огнената си грива.

— Откъде, по дяволите, я изнамери? — попита графът с поглед, прикован върху вече затворената врата на спалнята.

— Баджър я намери в Портсмут. Или по-скоро тя него. Спаси го от колелата на пощенската карета. Аз имах нужда от прислужница, а тя — от някакво занимание, защото се намираше в периода между работата по две роли. Актриса е. Разбира от много неща и аз я намирам за забавна.

— Тя ми намигна!

— Та тя никога досега не е била прислужница. Вероятно е свикнала мъжете да я заглеждат и да й се възхищават, ако не и повече. Може би за момент е забравила къде се намира и си те е представила за изпълнителя на главна мъжка роля в пиеса.

Или като възможен покровител, помисли си Маркъс, но каза.

— Боже, графиня Чейз има прислужница актриса — и добави с усмивка. — Признавам, че оперението й е впечатляващо.

Той действително се отнасяше с нея като с графиня, което я обнадежди в известна степен. Графът се обърна и започна да крачи из стаята.

— Не трябва да й разрешаваш да те нарича Херцогиня. Не е никак почтително — забележката беше подхвърлена през рамо. — Всички те наричат Херцогиня. Ти не си Херцогиня, а графиня, миледи.

— За мен не е толкова важно — каза тя, наблюдавайки го внимателно. — Как е ранената ти ръка?

— Какво? А, ръката ми. Добре е. Всъщност понаболява ме, ако я претоварвам.

— А ребрата?

Той я загледа със скръстени на гърдите ръце. С внушителната си фигура искаше да я накара да се почувства нищожна, но как можеше да го постигне, след като тя си спомняше как е изглеждал на четиринадесетгодишна възраст? Макар че и тогава да бе впечатляващ в очите на момиченце на девет години.

— Какво е това? Загрижеността на добра съпруга?

— Би могло и така да се каже.

— И ребрата ми са добре.

— Много хубаво.

— Срещнах Тревор. Яздеше най-злонравния ми жребец и, по дяволите, справяше се така отлично, че изглеждаше като истински кентавър.

Тя се усмихна — непринудена широка усмивка, а не просто обичайното повдигане на ъгълчетата на устните. Ясно му беше защо — всичките му досегашни изказвания за Тревор сега вече звучаха смешно. Но не се предаде.

— Продължавам да мисля, че Тревор е име, достойно само за някое жалко конте.

— Може би, но той е мъж, за когото думата жалък не подхожда. Не си ли съгласен?

— Така е, дявол да го вземе. Нелепо е да лепнеш такъв етикет на мъж с моя ръст.

— Да, но този въпрос сега хич не ме вълнува — тя помълча малко пред учуденото му изражение и сетне добави. — Радвам се да те видя, Маркъс. Надявах се да дойдеш.

— Нямах такова намерение, но…

Недовършеното изречение и външният му вид говореха, че се притесни, макар и за кратко.

— Независимо от това, радвам се. Леля Уилхелмина е труден характер, истинска загадка. Малката ти братовчедка Урсула изглежда чудесно, в което си се уверил, когато я видя сутринта в градината. Джеймс е на моя възраст, може би малко по-голям и нямам никаква представа що за човек е. Има определено мрачно изражение на лицето. Нещо при него не е както трябва. Както сам си имал възможност да видиш, Тревор е доста привлекателен мъж. Любезен е.

— Какво означава, че той е привлекателен?

— Висок, много силен и красив.

— Искам да внимаваш какво говориш с него и да не показваш прекалено приятелско разположение. Може да се опита да се възползва от него, а ти си много по-невинна от Тревор.

— Сега съм омъжена и със сигурност не съм чак толкова невинна.

Очите му се разшириха и той настоя, бавно разчленявайки думите.

— Да, невинна си. И не спори с мен с присъщата си добре овладяна сдържаност, а по-добре ми кажи защо се радваш, че съм тук.

Не трябваше да й напомня за сдържаността й. Това я накара сега отново да се отдръпне в себе си, докато допреди малко разговаряше свободно. Ръцете й се отпуснаха в скута й. Бавно вдигна лице, за да срещне погледа му. Усилието й беше забележимо. После каза смело:

— Ти си мой съпруг. Липсваше ми.

— Твой съпруг — повтори той саркастично. Беше забравил какво означава женско лукавство и почувства сякаш пламъкът му избухна пред него в един миг. — Не ти ли се струва чудно, че сме женени, Херцогиньо? Познавам те от деветгодишна, когато беше само кожа и кости и въпреки това гордостта ти беше колкото на епископ. Пълна с надменност, въздържана и наблюдателна. Още тогава, в мълчаливото момиченце съзрях бъдещата красавица и затова ти дадох името Херцогиня и всички го приеха, дори червенокосата ти прислужница — актрисата, която преди малко ме погледна така многозначително.

— А когато аз бях на девет години — поде тя на свой ред, — ти не ми отстъпваше по гордост. На четиринадесет вече беше чедо на дявола. Баща ми беше прав да те нарича така. Ти винаги предвождаше Чарли и Марк, когато трябваше да се извърши някаква лудория. Спомняш ли си ковчега, който тримата измайсторихте, напълнихте с камъни и поставихте на пода пред олтара в църквата? Сложихте отгоре му букет цветя и когато хората започнаха да прииждат за неделната служба, дълго време никой не се осмели да го отвори — тя се усмихна едва забележимо. — Възхищавах ти се, но не преставах й да се страхувам.

— Ти да се страхуваш, Херцогиньо? Не мога да си го представя. Ако някой се опита да те плаши, ти ще го смразиш с един от погледите ти, лишени от всякакво чувство. Защо пък ще се плашиш точно от мен?

Тя не срещна погледа му и не отговори на въпроса. Той долови объркването й.

— Защо?

Гласът й прозвуча неузнаваемо.

— Тук е твоето място, тук е силата ти. Дори и сега, когато се бориш да не възприемеш истината с цялата си абсурдна и неуместна гордост. Докато за мен Чейз Парк никога не е бил дом.

Точно в момента не му се занимаваше с нейните притеснения, имаше си достатъчно собствени. Сухо отряза.

— Сега ти си графиня Чейз. Не ми се вярва все още да мислиш, че тук не е домът ти. Истината е, че Чейз Парк е повече твой дом, отколкото мой, защото ти си най-облагодетелстваната наследница на баща си, а не аз. Не се ли отнасят всички почтително към теб?

— Всички са много мили. Чувствах се много нервна, когато заедно с господин Уикс пристигнахме преди три дни. Не съм забравила, че преди да стана господарка на имението, не бях нищо повече от незаконородено дете на предишния граф. Но хората тук се държаха чудесно и аз съм им благодарна.

— Не и леля Уилхелмина.

— Нейното поведение, честно казано, е толкова странно, че кара хората около нея да зяпват от удивление. Смея да твърдя, че съвсем скоро ще ти се представи целия й репертоар. Време е да се срещнеш с нея и с Джеймс, Маркъс.

— Много добре. Почакай, не мърдай. Дрехите ти не скриват почти нищо от това, което трябва да скриват, Херцогиньо.

Маркъс върза шала й на възел, с който се опита да, прикрие тази част от гърдите й, която роклята откриваше, но остана недоволен от резултата и го обърна с широката му част напред. Полученият резултат беше доста смешен, но тя не помръдна, нито възрази и с дума. Ръцете й спокойно бяха отпуснати отстрани. Маркъс се опита да издърпа роклята нагоре, но не му се удаде, защото я задържаше панделка, вързана плътно под гърдите на Херцогинята. За момент тя почувства топлината на пръстите му, докосващи плътта й. Дори и да забеляза къде е поставил ръцете си, той не се издаде, а каза намръщено.