За първи път се беше почувствал истински свързан с Чейз Парк. Като роден граф Чейз. Може би.

Маркъс почувства глад. Къде беше Тревор? Беше ли го хвърлил конят най-накрая, показвайки същинския си нрав? Дали го беше претрепал? Нелоша мисъл, но най-вероятно само си беше навехнал глезена и сега грациозно куцукаше обратно към имението.

Маркъс изсумтя и в този момент зърна фигурата на ездач, приближаващ се към него от север. Спря жребеца си и зачака.

Когато другият кон приближи достатъчно, той видя, че ездачът му е едър на ръст, висок колкото него самия и седи на седлото без никакво усилие, напълно владеейки злонравното животно. Нямаше кой друг да е освен Тревор. Маркъс се почувства като абсолютен глупак и това го вбеси. Затова първите му думи към непознатия не бяха особено любезни.

— Защо, по дяволите, не си сменихте глупашкото име?

Младият мъж не му отговори, а закова коня си на сантиметри от муцуната на жребеца на Маркъс. Подигравателната му усмивка разкри идеално бели зъби и може би склонност към шегобийство. Гласът му прозвуча провлечено, както говореха в южните части на американските колонии.

— Предполагам, че вие сте братовчед ми Маркъс — графът?

Маркъс разгледа външността на мъжа срещу себе си. Остро изрязани нос и брадичка, гъста черна коса и тъмнозелени очи. Мускулесто тяло на атлет, облечено в добре ушит костюм за езда. Небрежна стойка, която не можеше да скрие излъчващата се властност. Никак не приличаше на човек, който би могъл да се нарича Тревор.

— Да, аз съм. Боже, що за име, човече? Тревор! На човек би могло да му прилошее само като го чуе.

Тревор се разсмя и по бузите му се очертаха трапчинки, от които той придоби още по-очарователен вид. Маркъс беше готов да се обзаложи, че е успял да разбие безчет женски сърца. Такъв човек не можеше да бъде мразен. Напротив, усети, че видът на тези трапчинки разтяга собствените му устни в усмивка. Тревор продължи с провлечения си изговор, създаващ усещането, че думите му се точат като гъст мед, а изреченията му — че никога няма да успеят да предадат мисълта му.

— Обичайно е за мен хората да ме възприемат по най-различен начин, преди да са ме срещали. Мисля, че баща ми, един от твоите чичовци, считаше името за елегантно. Дори да не вземем под внимание мнението му, това име е много по-добро от всички останали, които родителите ми лепнаха.

— И какви са те?

— Хорацио Бърнард Бътс.

— Боже мой! — каза Маркъс озадачено. — Бътс23?

— Фамилното име на майка ми, преди да се омъжи. Ужасно, нали? — Тревор протегна ръка, облечена в черна ръкавица. — Удоволствие е най-накрая да те срещна, братовчеде.

Маркъс отметна глава и гръмко се разсмя. Братовчед му спокойно го наблюдаваше отстрани, докато пристъпът на веселие премина. Най-сетне Маркъс избърса сълзите си от смеха, грабна предложената му ръка и енергично я раздруса.

— Ако знаеш каква представа си бях създал за американските ми роднини, откакто господин Уикс ми съобщи за вас — ужас! Теб те считах за надут глупак и още по-лошо. Прости ми, братовчеде. Ако желаеш, можеш да си го върнеш с юмрук в стомаха, само ще те помоля да пазиш ребрата ми, защото още ме болят от едно спречкване в Париж.

— Спречкване? Бих казал, че ти си обигран побойник Маркъс. Може би трябва да премерим силите си с някои обесници, за да решим кой от нас е по-голям побойник. Или не, това няма да се хареса на Херцогинята. Нито пък, ако аз те ударя. Смея да мисля, че след като сте женени толкова отскоро, тя все още е убедена, че ти си най-красивото и най-благородно божие създание.

Маркъс изсумтя и видимо се смути, което озадачи Тревор.

— Бих казал, че Херцогинята е най-красивата жена, която някога съм виждал — добави Тревор.

— Бил ли си в Лондон? В Париж?

— Не, но съм мъж и не съм сляп. Ти не смяташ ли, че съпругата ти е изключително привлекателна?

Маркъс отново изсумтя, за да избегне отговора. Гневът му, натрупан към нея, вреше и кипеше под самата повърхност на спокойната му външност, едва удържан да не избие и въпреки че братовчед му се оказа мъж, а не идиот, той нямаше намерение да му открива душата си. Защо изобщо той си позволяваше да дрънка толкова за нея?

— От само себе си се разбира, че майка ми беше доста обезпокоена, когато леля ни Гуенет я уведоми при пристигането ни, че сте се венчали преди магическата дата шестнадесети юни. Главоболието я свали на легло за цели четири часа. След това се отдаде изцяло на обсъждане на темата, докато главоболието й се прехвърли върху мен.

— До преди три дни не знаех, че сте в Чейз. Херцогинята ми беше оставила съобщение и аз я последвах.

— Херцогинята каза, че си в Париж за реставрацията на Бурбона24.

— Считай, че си е върнал трона. Що се отнася до останалото, тази есен във Виена се свиква конгрес. Ще бъде забавно като на представленията в амфитеатъра Астли.

Братовчед му го изгледа въпросително.

— Астли е от тоя вид театри, където мъже и жени се премятат и правят какво ли не на гърба на кон, други карат мечки да танцуват, а из публиката минават момичета, които продават портокали и себе си. Децата чудесно се забавляват там, а младите мъже ходят, за да се любуват на оскъдно облечените представителки на другия пол.

— В Балтимор имаме нещо подобно.

Маркъс се засмя.

— Странно е — каза Тревор замислено, — толкова много приличаш на мен. Различаваме се само по цвета на очите.

— Така е. Чичо ми, предишният граф, ме наричаше син на дявола. Може ли това да се каже и за теб, братовчеде?

— Може би. Поне напоследък — Тревор сви рамене и поклати глава.

Иска да се отърве от неприятни мисли, мина през ума на Маркъс.

— Земите ти са впечатляващо обширни — продължи Тревор. — Взех този кон, за да ги огледам, въпреки че момчето, което се грижеше за него, щеше да умре от страх, убеден, че ще бъда смачкан под копитата на хубавото животно.

В погледа на Маркъс към коня не се четеше благосклонност.

— Не е известен с добрия си характер. Пусни го близо до някоя кобила и се превръща в дивак, готов за оргия. Въпреки това, изглежда ти се справяш с него.

— Конете ме обичат, както между впрочем, и всички други животни. Божи дар, предполагам. Понякога възникват и неудобни ситуации, например когато кученцето на някоя дама ухапе господарката си, за да се освободи от нея и да дойде при мен.

— Струва ми се, че си в течение на машинациите, които бях принуден да изтърпя.

— Майка ми няма равна, когато трябва да се извади душата на някого, от когото иска да узнае някаква тайна. И вашият господин Уикс не можа да устои. Изобщо не успя да й се противопостави, особено след като тя нахълтала в спалнята му, след като всички си легнали. Бедният човек си глътнал езика и набързо изказал цялата информация, която му била известна. За себе си можеш да не се притесняваш, братовчеде…

— Наричай ме Маркъс.

— Не се притеснявай, Маркъс. Ще я убедя, че няма да извлече абсолютно никаква полза от престоя си тук и ще я накарам да си замине колкото е възможно по-скоро. Наумил съм си отново да видя Лондон и мисля, че Урсула и Джеймс ще си намерят забавления там, дори и в Астли.

— Не бих искал любопитството ми да прозвучи нелюбезно, Тревор. Боже, езикът ми все още се преобръща трудно за това име! Но семейството ви не страда от финансови проблеми, надявам се?

— Абсолютно никакви — провлеченият отговор прозвуча хладно. Странно звучаща комбинация. — Просто майка ми се отправи на път, без да вземе предвид вероятността за брак между теб и Херцогинята. Опитах се да я накарам да изчака, но тя отказа. Нямах друг избор, освен да я придружа.

— Но защо пожела да дойде в Чейз Парк? Дори да не се бяхме оженили с Херцогинята, имението попада под специално разпореждане и не е включено в новото завещание.

— Не знам защо, но настоя. Вероятно в главата й се е създал някакъв идеален образ от мечтателните разкази на баща ми и й се е приискало да го сравни с оригинала. Може би просто обича навсякъде да си пъха носа. Кой знае?

Маркъс се засмя.

— Освен това съкровището на Уиндъм е част от наследството.

— Кое?

— Баща ми говореше за него като за тъмна тайна, която никой друг не бива да узнае. Гласът му винаги се снижаваше до шепот, сякаш някой можеше да го чуе. Казваше, че някога ще се върне, ще го открие и ще станем по-богати от китайските императори.

— Никога не съм чувал за съкровище. Нито баща ми, нито предишният граф са споменавали за него или поне на мен не ми е известно. Много любопитно. Баща ти обясни ли ви за какво съкровище става дума?

— Не мисля, че и той е имал точна представа, въпреки че говореше за злато, скъпоценности и неща от тоя род. На майка ми са известни тези части от загадката, които той е успял да разгадае, преди дядо ни да го изхвърли оттук. Много отдавна било заровено, казваше, по време на управлението на Хенри VII25, когато бъдещият Хенри VIII26 бил още момченце. Богатства, които въображението е неспособно да си представи, изцяло принадлежащи на рода Уиндъм. На следващата седмица му щукваше да разправя, че богатството е заровено по времето на Хенри VIII или Елизабет. Как да разбереш истината?

Маркъс осъзна, че слуша разказа му като омагьосан от приказка и му е необходимо да се отърси, за да дойде на себе си. Тревор продължи невъзмутимо.

— Известно ти е, разбира се, че леля Гуенет и баща ми си пишеха до смъртта му, а после майка ми продължи кореспонденцията.

— Нямах и понятие. Но аз не съм стъпвал в имението за петте години, откакто Чарли и Марк умряха. Върнах се след смъртта на чичо, за да заема мястото му. Съкровище от шестнадесети век, а? Звучи ми като приказка.

— Както и на мен. Но майка ми вярва в нея.

— Ще се връщаме ли в имението?

Тревор кимна и се усмихна.

— Хич да не е, мога само да си седя и да гледам Херцогинята. Красотата и добрината й могат да стоплят всяко мъжко сърце.