— Да, и доста добре прилепва към езика. Слушам я навсякъде, откъдето ми се случи да мина.

— Мисля, че принц-регентьт заслужава да му се посвети отделна песничка. Той е не по-малко отвратителен от царя, както си интимничи с вигите18, а те го считат за глупак.

— Вероятно. Но какво може да се сравни с намъкването на великата херцогиня на банкета в Гилдхол, на който били поканени само мъже, където тя настояла всякаква музика да спре, защото от нея й прилошавало. Как ми се ще да съм бил там!

— И на мен. Представяш ли си как принцът я е умолявал да разреши музикантите да изсвирят „Боже, краля ни пази“19?

— Да — продължи Баджър, — и през цялото време, докато го свирели, шумно се оплаквала. Но аз си мисля, че има и други неща достойни да занимават вниманието ви освен дипломатическите неразбории и малоумниците, които ги създават.

О, Боже, каква радост — отново я чуваше да се смее!

— Има нещо разумно в думите ти, Баджър. Може би трябва да чета и други части на „Лондон Таймс“ и „Лондон Газет“.

— По-рано изчитахте всяка думичка от вестниците. Защо и сега да не го правите? Дошъл съм да разговаряме за нещо друго, Херцогиньо. За негова светлост.

Можеше да се долови как тя се затваря в себе си, подчинявайки се на защитна реакция.

— Какво за него?

— Господин Спиърс ми писа, за да ме уведоми, че е възможно негова светлост скоро да се върне в Лондон.

— Разбирам. Да не би пак да е напуснал армията?

— Не знам. Господин Спиърс не спомена такова нещо и аз си правя заключението, че не е го е направил.

— Много добре. Налага се да поразмисля върху думите ти. На входната врата ли се тропа?

Нетълз, изпълняващ длъжността иконом в лондонската къща, въведе господин Уикс в гостната малко след почукването. Адвокатът я поздрави с нисък поклон и уморена усмивка.

— Какво ви води насам, уважаеми господин Уикс? Заповядайте, седнете, моля. Желаете ли чаша чай? Бренди?

— Не, не, миледи. Не ви нося хубави новини, но дойдох веднага, за да можем да изработим план. Ужасно съжалявам, Херцогиньо… ъ-ъ… миледи, че…

— Моля ви, господин Уикс, успокойте се. Нищо чак толкова лошо не може да се е случило. Седнете и разказвайте.

Във вълнението си той дърпаше кичур от не особено чистата си бяла коса. Херцогинята замълча, опитвайки се с това да му помогне да се успокои, и успя. Тя чудесно се справяше с укротяването на гнева или тревогата у хората, с изключение на тези при съпруга си. При него спокойствието й събуждаше желанието да убива.

Най-сетне господинът дълбоко си пое дъх и неспособен да изрази притесненията си по друг начин, направо изтърси:

— Американските Уиндъм са в Чейз Парк!

— Американците? А, да, семейството на най-малкия брат на баща ми.

— Грант Уиндъм е мъртъв. Но същото не се отнася за съпругата му Уилхелмина и трите им деца — Тревор, Джеймс и Урсула. Всичките са в Чейз Парк.

— Разказвайте, господин Уикс.

— Аз им писах, миледи. Трябваше да го сторя, защото през април бях убеден, че графът, настоящият ви съпруг, няма да се ожени за вас и наследници ще станат американците. Уведомих ги какво състояние ги очаква и ето ги тук. Не отговориха на писмото ми, не ме посетиха в Лондон, директно са се отправили към Йоркшир.

— Много странно. Откъде са разбрали къде се намира имението? Казахте, че чичо Грант е мъртъв. Той би могъл да знае, но не и съпругата му.

Господин Уикс поклати глава разсеяно.

— Това не знам. Знам само, че трябва да замина днес или не по-късно от утре сутринта за Чейз Парк, за да им обясня коренната промяна в ситуацията. Ужасно неприятно. Защо не ви повярвах, че ще се справите с негова светлост? Какъв глупак съм!

Самият той се уплаши от емоционалния си изблик и млъкна. Херцогинята се усмихна.

— Вероятно е трябвало да изчакате, но не сте го сторил. Постъпил сте, както сте сметнал за правилно. Не се притеснявайте, господин Уикс.

— Облекчение е за мен, че не заварвам тук графа и ако Бог е още милостив към мен, ще успея да се справя с неприятностите, преди негова светлост да узнае.

— Присъствието му или осведомеността му нямаше да променят положението. Действал сте, опирайки се на преценките си, господин Уикс. Престанете да се самообвинявате.

Тя се изправи, оправяйки полите на роклята си и промърмори повече на себе си.

— Е, животът ни сервира какво ли не.

После се обърна към адвоката и му протегна ръка.

— Ще дойда с вас, господин Уикс. Моля ви, не се тревожете. Заедно ще се сблъскаме със страховитите американци. Чудя се дали Маркъс ще обяви Уилхелмина за толкова грозно име, колкото Джозефина.



Маркъс Уиндъм, осми граф на Чейз, пристигна във фамилната къща на Уиндъм на Бъркли Скуеър на двадесет и шести юни.

Нетълз пое наметката и шапката на негова светлост.

— Милорд — обърна се икономът с дължимото почитание към графа, който вече беше благородник не само по титла, — нейна светлост и господин Уикс заминаха за Чейз Парк вчера сутринта. Придружаваха ги Баджър и червенокосата прислужничка Маги.

— Разбирам — каза Маркъс. — Спиърс — обърна се той към камериера си, който в този момент разглеждаше някаква изящна декорация във фоайето, — погрижи се за багажа. Чудя се дали ще се намери кой да ни нахрани, след като Баджър е заминал с моята… с Херцогинята.

— Предупредих госпожа Хърли да се върне към задълженията си, милорд. Нейна светлост ми го заръча, защото било възможно скоро да пристигнете. Ако разрешите, милорд, нейна светлост прояви изключителна загриженост. Ако нямате нищо против да го отбележа.

— Нямам нищо против, Нетълз.

Думите му насърчиха иконома да добави.

— Много сдържана дама, милорд, не допуска по никакъв начин фамилиарничене. Сякаш някой изобщо би помислил да си го позволи. А сега, милорд, бихте ли желал чаша портвайн? В библиотеката може би?

Маркъс се отправи с чашата портвайн към най-голямата спалня в дъното на коридора на втория етаж. Грамадна стая, с тъмни завеси и още по-тъмни килими. Стари, но лъснати с восък мебели. Може би придирчивата му съпруга ги беше полирала със собствените си ръце.

Спиърс се бе заел с подреждането на шалчетата му в едно от чекмеджетата на гардероба.

— Чудя се защо се е отправила към Чейз Парк точно с господин Уикс — каза Маркъс.

— Милорд, у мен се намира писмо, дадено ми от господин Нетълз, който от своя страна го е получил от Херцогинята, за да ми го предаде, а пък аз да го предам на вас. Разбирате ли?

— Напълно, Спиърс. Къде е писмото, което е било невъзможно да се връчи директно на мен, а е трябвало да мине през толкова ръце преди това?

— Ето го, милорд.

— Заобиколният път поражда подозрения — каза Маркъс, разкъсвайки плика. Съдържанието на посланието го накара първо да изругае, а после да се разсмее. — Колко интересно! Изглежда, че американският клон на фамилията е в Чейз Парк по покана на господин Уикс, който — обърни внимание! — в изпълнение на задълженията си им писал и ги уведомил, че щастието ще им се усмихне на шестнадесети юни. По всичко личи, че са пристигнали в Чейз Парк точно за тази дата. Херцогинята и господин Уикс са хукнали по следите им. Тя пак се бърка, където не й е работа.

— Тя е ваша съпруга, милорд. Не е месене, когато съпругата се грижи за интересите на съпруга си при невъзможност той самият да го стори.

Маркъс отговори на забележката на камериера си с нечленоразделен звук и започна да съблича дрехите си.

— Бих искал да приготвиш банята ми, Спиърс.

— Да, милорд.

С единия крак все още в панталоните, Маркъс продължи.

— Не ми е ясно защо са отишли в Чейз Парк. Не е възможно господин Уикс да им е казал, че и имението е част от това, което вероятно ще наследят.

— Пълна загадка, милорд.

— Човек би очаквал от тях първо да спрат в Лондон и да се отбият при господин Уикс. Тогава вероятно той е щял да ги насочи към къщата в Есекс. Чудесна е, виждал съм я преди няколко години заедно с Чарли и Марк.

— Сега къщата в Есекс, както и всичко останало, ви принадлежи, милорд.

— Известно ми е.

— Ще останете ли вкъщи тази вечер, милорд?

— Ако те интересува истината — отговори Маркъс, навличайки един халат, — ще бъда в Уайт’с20. Ще вечерям в компанията на няколко джентълмена.

— Предлагам да не отделяте твърде много време за вечерята, милорд. Освен това, предлагам и ние да се отправим към Чейз Парк утре заран, милорд.

— Да вървят по дяволите предложенията ти, Спиърс. Нямам никакво намерение да посещавам Чейз Парк. Господин Уикс е забъркал кашата, той да я оправя. Без съмнение Херцогинята ще му окаже неоценима помощ. Защо иначе ще го придружава, ако не се намеси лично? Не ми отговаряй, не е нужно. Това, което безусловно трябва да свърша утре, е да се срещна с лорд Дрейкърнет във военното министерство.

— Ще се погрижа за банята ви, милорд.

— Добре. Не се опитвай да променяш решението ми, Спиърс. Няма за тръгна за Чейз Парк, дори за да се срещна с оня дебелак Тревор — бъдещият граф — погледът на Маркъс обходи бързо смрачаващата се спалня. — Знаеш ли, може би трябва да предупредя господин Уикс да не избързва да изритва американците от имението. Може би трябва да му подшушна, че Тревор би могъл да бъде граф някой ден. Може би трябва да му подскажа да насърчи глупака Тревор да се сдобие с потомство за всеки случай. Да, трябва да поговоря с господин Уикс.

— А Херцогинята, милорд? Вашата съпруга?

— О, тя е напълно наясно, че децата й няма да бъдат заченати от мен. И следователно няма да наследят титлата.

Спиърс само дето не хлъцна от изненада. Не беше лошо да постресне невъзмутимия камериер. Маркъс се усмихна. Усмивката не беше слязла от лицето му, когато двама слуги влязоха в спалнята с кофи гореща вода за къпане.

Насапуниса главата си, докато Спиърс стоеше пред него с плътно стиснати устни и неодобрителен поглед. Почувства се още по-добре. Изпревари камериера си, когато последният отвори уста, за да изкаже мнението си.