— Маркъс — каза тя и му протегна ръка.

Той поклати глава.

— Съмнявам се, че бих анулирал брака, дори и да не беше постъпила по този начин, Херцогиньо. Не съм чак толкова глупав. Дори и аз нямаше да пожертвам такова богатство заради гордостта си.

— Но ти ме накара да мисля, че ще го сториш, ти…

Усмивката му не вещаеше нищо хубаво.

— Бях ядосан. И дотук с обясненията и извиненията. Станалото — станало. Анулиране няма да има. Не ме разбирай погрешно, Херцогиньо. Все още съм убеден, че проклетият глупак Тревор може да ме наследи или, ако се сдобие с глупави малки дечица, някое от тях да стане наследник. Не се заблуждавай, че скъпоценната ти кръв ще тече в жилите на следващия граф. Никога няма да доставя на гадния ти баща такава радост. Ако някога стана баща, детето ми ще бъде незаконородено, каквато си и ти, тоест беше. А за разлика от теб, синът ми ще си остане копеле. Не, не, никакво анулиране! Можеш да се успокоиш. Ти направи върховната си жертва като жена. Аз пък бях толкова груб, че да те насиля да я направиш още веднъж. Ето съпругът, с който си се сдобила.

— Искаш ли наистина да бъдеш мой съпруг? — ядоса се на себе си за умоляващите нотки, прозвучали във въпроса й, защото знаеше, че той няма да се поколебае да я нарани, използвайки собствената й слабост, което и направи.

— Чудя се какво ли означава да бъда твой съпруг? Дали, че трябва да съм любезен с теб на масата за закуска? Дали, че ще е необходимо от време на време да правя любов с теб? Така, както тази нощ ли? Да ти кажа честно, Херцогиньо, първия път, когато те помислих за Лизет, ми достави огромно удоволствие. Втория път дойдох при теб, за да проверя дали наистина си толкова студена, колкото мисля, че си.

— Не съм студена.

— Вие, Херцогиньо — произнесе графът, натъртвайки на всяка дума, — едвам понасяхте докосването ми. Не отричайте. Трудно ми беше да се възбудя и да постигна някакво удовлетворение, докато вие ми пищяхте да спра. Много трудно. Трябваше непрестанно да насочвам мисълта си към Лизет и към начина, по който тя се притиска към мен, гали ме, стене от възбуда.

— Не ми беше неприятно докосването ти. Ти ме събуди, само за да ми причиниш отново болка, но реакцията ми на болката не означава, че съм студена. Аз не зная как да те докосвам и да те галя. И не съм искала от теб да спреш. Просто не разбирах какво става и се уплаших.

— Е, добре, нека ти обясня по-елементарно, Херцогиньо. Ти влезе насила в живота ми и аз не мога да те прогоня от него, но няма да приема сегашното положение. Върни се в Англия, Херцогиньо. Не се нуждаеш от ничие досадно присъствие около себе си, най-малко от това на съпруг. Можеш чудесно и сама да се оправяш, цениш извънредно независимостта си, а имаш вече и положение — никой не може да оспори графската ти титла. От съюза ни няма да има потомство. Не съм сторил на баща ти нищо лошо, докато беше жив, но няма да допусна продължението на рода му да бъде заченато в утробата ти. Допуснах грешка тази нощ, идвайки повторно при теб, но няма да я повторя. Иди в Лондон, Херцогиньо, и се забавлявай. Имаш и богатство, и титла. Никой няма да застане на пътя ти във висшето общество. Но първо няма да е лошо, ако ми кажеш къде си скрила Лизет.

Битката беше спечелена и загубена. Пирова победа. Нямаше надежда за подобрение. Гласът й прозвуча спокойно, когато отговори.

— Тя е настанена в апартамент на същата улица. На улица „Роял“ има посолства, а в тях са мъжете с власт и пари. Дадох й десет хиляди франка.

— Ти си разговаряла с Лизет?

Тя само кимна.

— Какво й каза? Божичко, цялата тая пародия ли й разказа?

— Разказах й истината — че се боя да не анулираш брака и че не мога да го допусна. Тя ме разбра, Маркъс. Много те обича и желае най-доброто за теб. Искаше да ми помогне да ти помогна.

— И никак не предизвика съпружеската ти ревност, а?

— Нямаше никакво място за съпружеска ревност.

— Изобщо ли не те притесни мисълта, че ще станеш моя съпруга, след като съм се наслаждавал на прекрасното тяло на любовницата си, което ме е карало да изпитвам неизразимо удоволствие? Пак мълчиш. Благородството ти надхвърля всичките ми представи и желания. Предполагам, че ти си платила за новия й апартамент.

— Да. Намира се на улица „Роял“, номер четиридесет и седем.

— Благодаря ти, Херцогиньо. Много е късно за посещение, така че ще се върна в леглото си. Лека нощ, Херцогиньо. Благодаря за поучителната история.

— Наистина беше поучителна — каза тя.

Маркъс не се обърна. Изгледа го как напуска гол спалнята й. Гневът сякаш струеше от него. Не че с нещо го показваше, но тя умееше да го почувства — още от времето, когато беше четиринадесетгодишно момче и се радваше и скърбеше както момчетата на неговата възраст. Но спомените сега нямаха значение. Тя беше спечелила, защото бракът беше консумиран и интересите му бяха защитени от самия него, от гнева му. Зачуди се дали решението му да не анулира брака е било твърдо. Може би се опитваше да убеди самия себе си с думите си.



На другата сутрин не Маги, а Баджър я събуди. Носеше табла в ръцете си. Вдигна смачканата нощница от пода и й я подаде, а след това се извърна, докато тя се напъха в нея. Разреши му да й помогне да облече робата си. Изпи чаша силно кафе. Той запази мълчание, докато тя отхапе от топлите кифлички.

— Искате ли малко масло и мед?

— Няма нужда, Баджър. Кифличките са чудесни. Ти ли ги опече?

Баджър не обърна внимание на въпроса й.

— Негова светлост излезе. Господин Спиърс каза, че когато тази сутрин влязъл да събуди графа, той вече нахлузвал ботушите си. Господин Спиърс каза, че нямало никакви видими прояви на ярост от негова страна. Господин Спиърс естествено нямал възможност да го разпита. Попитал го само кога възнамерява да се завърне и негова светлост казал: „Ами, че аз живея тук, Спиърс, не знаеш ли? Но аз…“ — устните на Баджър се превърнаха в тънка линия.

— Моля те, Баджър, разкажи ми всичко. Думите му не биха могли да ме изненадат. Разбери, свикнала съм напълно с пристъпите му на ярост и обидите.

— Казал, че сега знае къде сте изпратила Лизет и възнамерявал да прекара голяма част от времето си с нея.

Тя продължи да се храни.

— Да изпратя ли Маги? Като минавах покрай вратата й, я чух да си тананика. Косата й изглежда по-червена тази сутрин, ако това въобще е възможно. Чешит е тя, какво ще кажете?

— Да. Развеселява ме. А, Баджър, моля те да й съобщиш, че тримата заминаваме за Кале не по-късно от днес на обяд.

Десет минути по-късно между Баджър, Спиърс и Маги се проведе следният разговор.

— Всичко пропадна. Господарят ти и моята господарка напълно я оплескаха. Връщаме се в Лондон. Ще ви изпратя адреса, когато пристигнем.

— Няма да останете в къщата на фамилия Уиндъм?

Баджър сви рамене.

— Нямам представа. Нищо не ми казва. Но мисля, че ще отседнем там. Тя продължи срока на наема на Пипуел котидж в Смардън. Не я виждам точно сега да измине целия път до Чейз Парк.

— Слава Богу — добави Маги пламенно.

Баджър й се усмихна.

— Къщата в Лондон ще ти хареса. Намира се в средището на всевъзможни развлечения. Ще се наложи да поръчам на някой лакей специално да те пази от младите безделници.

— Наистина се надявам да го сторите, господин Баджър — каза девойката с целомъдрения тон на монахиня и намигна на Спиърс. — Но може би няма нужда да бързате толкова — с лакея и други подобни неща.

За неин късмет Спиърс не забеляза намигването й, защото изражението му беше по-строго от това на съдия.

— Аз също ще се свържа с вас, господин Баджър, веднага щом ситуацията ми се изясни.

— Негова светлост е пъзльо, господин Спиърс.

— Да, поне за момента така изглежда, госпожице Маги. Аз ще се погрижа за него и тогава ще видим какво ще излезе от цялата работа. Желая ви приятно пътуване, господин Баджър, госпожице Маги. Господин Баджър, с нетърпение ще очаквам възможността отново да вкуся от деликатесите ви с телешко и бекон.

— А какво ще очаквате с нетърпение от мен, господин Спиърс?

— Устата ви отговори, госпожице Маги, какво друго?

— Колко сте скромен, господин Спиърс!

XII

Лондон, фамилната къща на Уиндъм, Бъркли Скуеър

края на юни 1814 година

Баджър стоеше безмълвно на прага на дневната, загледан в нея. Тя пишеше и си припяваше едновременно, все по-бързо и по-бързо, което означаваше, че вдъхновението я е осенило. Цяло щастие е, че е така, помисли си той. В седмиците след завръщането им от Париж тя се бе затворила в мълчанието си, в съкрушението си.

Зачака търпеливо, благодарен, че се е намерило какво да отклони мислите й в различна посока. Тя вдигна глава, леко подскочи, стресната от внезапната му поява, и се усмихна.

— Влез, Баджър. Бях прекалено погълната от заниманието си. Хубаво е, че се случва понякога.

— Зная, зная. Значи, че това, което е в умната ви главица, свободно се излива.

— Умна, казваш. Не е ли странно, че сега го правя за развлечение, а не защото трябва да има с какво да платя наема, да купя яйца или да се опитам да ти платя?

Той винаги беше получавал възнаграждението си въпреки протестите. Неговите заплати се изплащаха даже преди наема за Пипуел котидж. Ужасно неприятно положение, но го приемаше, съзнавайки значението за нея — като му плащаше, тя се чувстваше сигурна, че съумява да се справя със собствения си живот.

— Чух песничката за цар Александър и херцогиня Катерина — каза Баджър. — Каква вещица! Заслужила си е всичко, което се пее за нея. Трябва да призная, че в този случай принц-регентът17 предизвиква съчувствието ми. Може да е дебел и егоистичен простак, но е англичанин и няма нищо общо с феодалните тирани в Русия, които трепят селяните си, само защото не харесват миризмата им.

— Вярно е. Великата херцогиня Катерина наистина го надмина по грубост, необразованост и развратност — смехът й го накара направо да се разтопи от щастие. — Римата е доста сочна, нали?