Изминаха пет минути. Горе размяната на реплики продължи — този път се касаеше за дрехи и преобличане. Вероятно до този момент Лизет е носела нещо твърде предизвикателно-съблазняващо. Херцогинята се надяваше Маркъс да не се появи по време на визитата й.

Лизет общо взето не изненада очакванията й. Млада, доста добре оформена в гърдите, с талия, която може да се обхване с две ръце, и доста дребничка на ръст. Дете и опитна жена в едно — със сигурност твърде впечатляваща комбинация. Последното, което Херцогинята забеляза, беше напрегнатостта в очите й, тъмни на цвят.

— Да? — обърна се тя към неочакваната си гостенка, слизайки по стълбите. Роклята й с нищо не загатваше за професията й, поне в очите на Херцогинята — тъмносин муселин, украсен с панделка в по-светъл тон, минаваха под гърдите.

Херцогинята се изправи, усмихна се и заяви на сносен френски.

— Името ми е Джозефина Уиндъм, лейди Чейз. Може ли да отделите малко време да поговорим?

Лизет беше готова да отвърне нещо, от което явно се отказа.

— Заповядайте в гостната.

Херцогинята не изпитваше никакви колебания — само истината щеше да й помогне най-добре. Тя изложи фактите от последната нощ насам, завършвайки с думите.

— Разбирате, че трябва да консумирам брака си с негова светлост, иначе той ще го анулира и ще загуби всичките си придобивки от него. Казвали са ми за вас, че сте почтена жена, госпожице Дюплеси, че не целите… хм… да се сдобиете с парите му. Ще ми помогнете ли да го спасим?

Лизет се взираше невярващо в красивата млада жена, разположила се спокойно насреща й.

— Наистина ли сте омъжена за него? Истина ли е, че сте го упоили? Всичко, което ми разказахте, е чиста истина?

Херцогинята кимна утвърдително.

— Не мога да си представя как го е понесъл Маркъс. Mon Dieu! Една жена да го надхитри — едва ли мисълта го прави щастлив. Представям си какъв удар е за самолюбието му. Великолепно сте се справила — наведе очи, но не можа да прикрие усмивката си. — Маркъс сигурно не е на себе си от гняв — да го надхитри едно момиче. Още ли не е убил някого с голи ръце?

Херцогинята също не успя да сдържи усмивката си.

— Предполагам, че щеше да го стори, ако я нямаше ужасната болка в ребрата му. Вероятно и това ще се случи, след като се излекува. Все пак аз се надявам, че до края на следващата седмица разумът му ще се проясни и той ще осъзнае с какво се е сдобил, за да не го захвърля лекомислено.

— И какво искате да направя?

— Бих желала да приемете от мен десет хиляди франка, с които да си намерите ново жилище и никога отново да не виждате Маркъс. Не желая да изпаднете в затруднено финансово положение заради помощта, която ще ми окажете, затова с най-голямо желание ви давам парите. С тях ще се устроите на ново място и ще си намерите нов господин по ваш вкус.

— Разбирам — каза Лизет и умът й запрепуска. Десет хиляди франка — сумата беше напълно достатъчна за задоволяване на нуждите й, докато си намери нов покровител по свой вкус. Някой като Маркъс — превъзходен любовник, мъж, умеещ да доставя удоволствие и да се наслаждава на удоволствието, което една жена е в състояние да достави. Съпругата на Маркъс наистина изглеждаше чудесно, но на физиономията й беше изписана такава невинност, че Маркъс би я схрускал на една хапка. Успяла е да го упои и да се омъжи за него, само за да го спаси. Това звучеше много странно. Отпусна се в стола си и се опита да премисли целия необичаен разговор. Не можа да се удържи да не се разсмее.

— Простете — каза тя малко по-късно, — но никога не ми се е случвало да ме посещава съпругата на някой господин. А и вие не изглеждате ревнива или поне добре го скривате. Не сте ли привързана изобщо към негова светлост?

— О, да — отговори Херцогинята. — Но не за това става дума, не разбирате ли?

— Може би разбирам — каза Лизет бавно и се изправи. — Негова светлост ще бъде тук след три часа. По това време обичайно се отбива. Имам много работа, за да успея да се изнеса, преди да е пристигнал.

Херцогинята също се изправи и извади малък лист хартия от дамската си чантичка.

— Ето ви адрес на апартамент във Фобур Сен Оноре. В близост до него се намират много посолства, което означава и много богати и влиятелни мъже. В съседство е и Елисейският дворец.

Лизет се приближи до Херцогинята и застана лице в лице с нея.

— Никога досега не съм срещала жена като вас — проявяваща невероятното разбиране да приема факта, че съм спала с мъжа, с когото е сключила брак. Много обичам Маркъс, но той е истински вулкан, а у вас съзирам спокойствието на езеро — нито една вълничка не нарушава гладката и чиста повърхност.

— Може би. Най-важното е Маркъс да не анулира брака. Наистина съм ви благодарна за помощта, госпожице Дюплеси.

— Точно до Елисейския дворец, казвате? — продължи Лизет. — Чудесно, просто чудесно — тя замълча, после много деликатно постави ръка върху ръката на Херцогинята. — Маркъс е добър човек. Не му позволявайте да ви наранява, мадам.

— Точно защото е такъв, какъвто е, за него е невъзможно да не ме наранява — с тези объркващи думи лейди Чейз се сбогува с любовницата на съпруга си. С бившата му любовница.



Беше оставила отворена вратата на всекидневната. Чу го как влезе, затръшна входната врата, после извика Спиърс, а след това и Баджър. Никой от въпросните господа не се озова на повика му и той нахлу във всекидневната стая. В червено-бялата си офицерска униформа и с разранената си физиономия имаше вида на един от най-красивите бандити, които биха могли да съществуват. Красив и опасен — рядко срещана комбинация.

Спря се на прага, когато я зърна — седнала до огъня, с книга в ръка. Дори той мислено призна, че облеклото и прическата й са безупречни и много й отиват. Естествената й красота се подчертаваше от факта, че не носеше никакви бижута, с изключение на златната халка върху безименния си пръст, чийто близнак тя беше на тази на неговия пръст, да я вземат дяволите. Със сигурност той сам никога не би си я сложил.

Тя му се усмихна.

— Би ли желал веднага да вечеряш, Маркъс? Доста е късно, но яденето е така приготвено от Баджър, та да не се съсипе, ако не се прибереш навреме, което ти, разбира се, направи. Или първо ще се окъпеш и преоблечеш?

Маркъс успя да се сдържи. Доста трудно, но преглътна ядния си отговор поне за момента. Влезе в стаята. Свали наметката си и я хвърли върху облегалката на един стол. Отиде до огъня и протегна ръце към пламъците — вечерта беше непривично хладна за началото на юни. Канеше се да вали: въздухът беше наситен с влага.

— Как чувстваш ребрата си?

— Други въпроси, Херцогиньо?

Тя запази мълчание.

— Ребрата ми са по-добре. Понаболяват ме, но почти не ги усещам. Както ти е известно, тази вечер възнамерявах да посетя любовницата си, но нещо необяснимо се е случило.

Мълчаливото й спокойствие можеше да служи като образец за подражание. Той продължи, снижавайки вбесено глас.

— Не можеш ли поне да трепнеш? Да докараш мъничко цвят върху бялото си лице? Никакъв отговор.

— Лизет е изчезнала от апартамента си и никой не можа да ми каже къде е отишла. В ранния следобед се е качила в много хубава карета, върху която са били струпани всичките й куфари. Не го ли намираш за странно, Херцогиньо?

— Трябва ли да го намирам за странно, Маркъс?

— Къде си я изпратила, Херцогиньо?

Отговорът й дойде без колебание.

— Никъде не съм я изпращала, Маркъс.

— Разбирам — той погледна ръцете си.

Бавно разкопча и свали колана със сабята си от кръста, внимателно го нави и постави върху едно кресло. После се изправи с гръб към огъня и подпря раменете си на полицата на камината. Кръстоса краката си, обути във високи ботуши, излъскани като огледало от Спиърс. Намръщи се, готов да избухне. Насили се да прогони всякакво изражение от лицето си и продължи.

— Изглежда, че и моят апартамент е очистен от вещите ми. Можех да отида на гости на някой приятел, но реших, че си права — налага се да си поговорим за бъдещето — видя как облекчението неудържимо се разля по лицето й.

Тя се изправи с бързо и плавно движение.

— Имаш ли нещо против първо да вечеряме, Маркъс? Умирам от глад.

— Разбира се — отвърна й любезно. Предложи й ръката си да се облегне. — Мадам.

Погледът й подсказа, че отново е застанала нащрек и това му достави неизказано удоволствие. За първи път от година насам се почувства уверен. Беше съумял да не даде воля на гнева си. Защото не искаше да я предупреди какво да очаква от него. Усмихна й се безмълвно. Нека се почуди какви ли мисли му минават през главата, без да й ги изкрещи. Чу я как преглътна.

В трапезарията я настани в единия край на масата, а той самият се запъти към другия. Вечерята ги очакваше, поставена на масата между тях, покрита със сребърни похлупаци, за да не изстива.

— Баджър е надминал себе си — каза Маркъс, притваряйки очи, докато преглъщаше хапка от пилето, сготвено с портокали и естрагон. — Безупречно.

Тя се взираше в чинията си, където яденето стоеше недокоснато. Какво ли планираше Маркъс?

Съпругът й, който сякаш беше все повече зает с поглъщането на пилето, което придружаваше с възклицания на блаженство, отново й се усмихна.

— Май вечерята не ти се нрави особено, Херцогиньо.

— Изглежда доста съм си хапнала на обяд.

— Беше ли заета днес? Може би си излизала да пазаруваш? На гости у приятели? Или на мои любовници? Ходила си до предишния ми апартамент, за да го изчистиш от всички следи от мен?

— Не успях да свърша чак толкова много работа днес, Маркъс.

— Аха, аз пак зададох твърде много въпроси наведнъж, което ти даде идеалната възможност да не отговориш на нито един от тях. Яж си пилето, Херцогиньо.

— Оставила съм си място за кифличките на Баджър. Много са вкусни. По неговите думи ефектът им се дължи на качеството на използваната мас и също…