Дебелата дама се разсмя.

— Я гледай ти, едва за втори ден си тук и мълвата вече плъзна. Честна дума, няма по-сигурен начин да научиш каквото те интересува, независимо какво е то. Просто попитай слугите, те никога няма да се изложат. Слушай, дете: копеле, каквото всъщност си ти, означава, казано на благоприличен език — незаконно родено.

— Незаконно родено дете — повтори бавно тя.

— Да. Означава, че майка ти е курва, на която съпругът ми, твоят така наречен чичо Джеймс, плаща, за да задоволява прищевките му и ти си резултатът на една такава прищявка — и графинята продължи да се смее, отхвърлила глава назад, а видът й стана още по-отблъскващ, защото смехът й беше злобен.

— Не разбирам, госпожо. Какво означава курва?

— Напълно покварено женско създание. Чичо Джеймс е твой баща, а не някакъв си скапан чичо. Но аз съм неговата съпруга, а майка ти не е нищо повече от любовница на един богат мъж, жена, която той издържа, за да получава от нея… е, ти и това не би могла да разбереш, но като те гледам каква си напъпила, представям си как някой ден ще надминеш дори и майка си. Никога ли не си си задавала въпроса защо твоят мил чичо Джеймс е Уиндъм, а ти носиш фамилното име Кохран? Не? Е, изглежда притежаваш не повече ум от развратницата, която имаш за майка. А сега се измитай оттук. Не желая да виждам отново лицето ти, освен ако не е абсолютно необходимо.

Тя побягна навън. Сърцето й тупкаше лудо, а стомахът й се свиваше от страх и отвращение.

От този ден нататък тя се постара да се превърне в колкото е възможно по-незабележима за останалите. Никога не говореше, без да я заговорят, не се осмеляваше да отрони дума, да се засмее или дори да въздъхне в присъствието на други хора. Към края на гостуването й братовчед й Маркъс започна да я нарича Херцогинята. Братовчедка й Антония, едва шестгодишна, се намръщи веднъж при обръщението на Маркъс и го попита.

— Защо, Маркъс? Тя е малко момиче, също като мен и Фани. Ние сме само дами от фамилията Уиндъм. Защо тя да е херцогиня, а ние — не?

Маркъс, дяволският син, я изгледа много сериозно от височината на внушителния си ръст и отвърна.

— Защото тя не се усмихва, не се смее, високомерна е и е прекалено сдържана за дете на нейната възраст. Отсега тя разпределя усмивките и одобрителните си кимвания сякаш са гвинеи. Не сте ли забелязали как се изпотрепват слугите, за да изпълнят някоя нейна дребна поръчка? Как се разтапят само от едно нейно кимване към тях? Освен това — добави той бавно, — един ден ще бъде дяволски красива.

От думите му й се доплака, но успя да се сдържи и само го погледна безмълвно. След това здраво стисна устни и загледа покрай него сякаш не съществуваше.

— Херцогинята — подхвърли със смях Маркъс към нея и се отправи на езда с двамата си братовчеди.



Нямаше избор и трябваше да носи с достойнство прикачената й титла. Някои коментираха, че е прекалено горда, други — напротив, че всичко се дължало на растяща сдържаност, която й пречела да се държи естествено. Маниерите й обаче доставяха радост на всички в нейна компания.

През 1808 година навърши тринадесет години и при посещението й в Чейз Парк Маркъс също беше там. Гостуваше на братовчедите си, докато траеше ваканцията му от Оксфорд. Когато я видя, той се засмя, поклати глава и каза.

— Привет, херцогиньо. Както разбирам, това е вече прозвището ти. Казвал ли ти е някой, че много добре ти пасва?

Маркъс й се усмихваше, но в усмивката му нямаше никакво чувство. Разговаряше с нея, само защото нямаше друго занимание за момента. Тя го погледна хладно и не му отговори, само брадичката й леко се стегна.

Едната му вежда се повдигна в очакване, но тя запази мълчание. Мразеше подигравателния му поглед и безизразния му тон, в който също имаше само подигравка. Накрая Маркъс беше принуден да продължи.

— Охо, много високомерна сте станала, херцогиньо, твърде надута. Дали е свързано с предсказанието ми за вас, когато бяхте малко момиченце? Вероятно не. А към надменността се добавя и красотата, която знаех, че ще придобиете. Доколкото разбирам, сега сте на тринадесет. Представям си как ще изглеждате с наближаването на шестнадесетата ви година — замълча и после добави полугласно. — Господи, не съм сигурен, че искам да ви видя, след като пораснете — изсмя се още веднъж, потупа я по рамото и закрачи към къщата, където го очакваха Чарли и Марк.

Тя не помръдна с двата си куфара до нея, докато в същото време мистър Сампсън се приближаваше, усмихнат както винаги, а по петите го следваше, също тъй усмихната, мисис Емъри, приветствайки я.

— Добре дошла, мис, добре дошла!

Вече всички я наричаха херцогиньо, дори баща й — чичо Джеймс, и младата прислужница, която четири години по-рано неволно беше разкрила пред нея тайната на извънбрачния й произход. Също така обаче всеки от тях знаеше, че тя е незаконно дете. Защо тогава се държаха толкова мило с нея? Никак не й се удаваше да разбере. От която и страна да се погледнеше, фактът си оставаше един и същ — тя беше копелето на Джеймс Уиндъм.

Ако някой се беше позаинтересувал, би го осведомила без колебание, че е престанала да вярва на скалъпени истории от деветгодишната си възраст. Не можеше да не й направи впечатление, че при идванията си в Роузбъд котидж чичо Джеймс спеше в една стая с майка й. Забеляза как се докосваха и се смееха. Главите им се допираха — две красиви глави, едната тъмна като на дявол, другата ангелски златиста, но и двете очароващи, слели се в насладата си. Веднъж даже ги съзря да се целуват в тесния коридор на втория етаж. Майка й беше опряла гръб в стената, а чичо Джеймс стоеше силно притиснат в нея, с пръсти, вплетени в разкошната й коса, докато устните му просто поглъщаха нейните.

Три месеца преди ежегодната й визита в Чейз Парк чичо Джеймс, а не майка й се оказа човекът, който й съобщи, че е негова дъщеря. Думите му бяха посрещнати от нейна страна с мълчание; тя просто остана загледана в него, седейки срещу му на бледосиньото брокатено канапе в уютната гостна на майчината й къща. Той й заяви без никакви увъртания.

— Ти си моя дъщеря и поне в този дом ще престанем да се преструваме, че не си. Достатъчно голяма си, за да разбереш, нали, херцогиньо? Да, мога да разчета по очите и свитите ти устни, че вече си знаела. Е, тогава минаваме без изненада. Уверявах майка ти, че си наясно с положението, че не си глупава или сляпа — сви рамене и продължи. — За съжаление, трябва да поддържаме илюзията в Чейз Парк. Съпругата ми държи на това и аз се съгласих — думите му по-нататък бяха в същия дух, думи на възрастен мъж пред детето, към което изпитва вина, думи, които сега вече беше забравила. Грижа ли го беше за нея? Тя не бе в състояние да определи това и се съмняваше, че някога щеше да успее. Имаше майка си и не се нуждаеше от него.

Само кимна с глава и каза.

— Да, чичо Джеймс. Аз съм незаконно дете. Знам го от много години насам. Моля ви да не се тревожите, защото вече съм свикнала.

Той се беше стреснал от спокойните й думи, прозвучали съвсем официално и незаинтересовано, но не беше казал нищо повече. Явно почувства облекчение. Нима му оставаше нещо друго да каже? Погледът му се спря на очите й, тъмносини като неговите собствени, и върху мастиленочерната й коса, прибрана в дебели блестящи плитки около малката й глава. Но дъщерята носеше не само негови белези. Немирните къдрици, спускащи се от плитките покрай малките й уши, бяха същите като онези, през които обичаше да прокарва пръсти — меките и благоуханни къдри на майка й. Бес имаше и същите плътни и красиво оформени устни, а и тънкият, прав нос беше наследен от нея. Насреща му, без съмнение, седеше тихо неговата дъщеря, напълно неподвижна и владееща се. Статуя. Объркващо беше спокойствието на тази негова дъщеря, съвсем различна от близначките — винаги весели, готови да пакостят и да дразнят.

Не беше приятно да си припомни сега някогашното си нежелание да я допусне да се появи на бял свят, категоричното му желание Бес да се освободи от плода. Само че противопоставянето на майката се беше оказало не по-малко категорично. На него беше оставен изборът за собственото му поведение, а той съвсем не беше голям, защото Бес беше жената, желана от него повече от всички други, които беше познавал. Следователно, за да има майката, трябваше да приеме и дъщерята. И ето я сега тази някога нежелана негова родна дъщеря, отвръщаща на погледа му със спокойствие и сдържаност на родена херцогиня.



Херцогинята си спомняше много ясно двете седмици на 1808 г. Братовчед й Маркъс я бе накарал да се затвори в себе си още повече. Подигравателните му думи не представляваха всъщност нещо повече от закачка, но я караха да се разтреперва от обида. После, на втората сряда от престоя й, другите й двама братовчеди — Чарли и Марк — се удавиха по време на състезание с лодка по река Дъруент. Повече от двеста души ужасено наблюдаваха от брега трагедията, докато поне една дузина момчета от другите лодки наскачаха във водата, опитвайки се да помогнат. Никой от тях не успя да стигне навреме до мястото, където платноходките се сблъскаха. Чарли беше убит на място и изхвърлен през борда от бясно мятащия се прът на едно от платната. По-малкият му брат Марк се бе опитал да открие тялото му заедно с още няколко момчета сред останките от другата лодка. Въжето на кливера3 се беше омотало около него, задържайки го в примката си под водата и така беше причинило смъртта му.

Братята бяха погребани във фамилната гробница на рода Уиндъм. Чейз Парк потъна в скръб. Бащата на херцогинята се заключи в библиотеката. Плачовете на графинята се чуваха по цели нощи. Маркъс сякаш се беше смалил и не разменяше дума с никого — беше избягнал участта на братовчедите си, беше жив, за разлика от тях. Дори не беше на лодката заедно с тях във фаталния ден. По същото време той се намираше в конюшнята в Ротърмиър, за да си избере жребец за лов. Херцогинята се върна при майка си в Уинчелси.