— Да се оженя за нея? Да се оженя за Джозефина? — измери я от горе до долу, задържайки погледа си на всяка извивка на тялото й. — Да се оженя за човек с толкова грозно име? Представям си колко отвратително ще звучат признанията ми в любов, когато произнасям Джозефина. Признавам, че това или ще ме накара да треперя от погнуса, или да се кикотя като ненормален. Сигурен съм, че се шегувате, господин Уикс. Подозирам, че става дума за някой от поредните капани, заложен от чичо ми. Е?

— Не е шега, милорд. Това е всичко, което имах да ви казвам. Не можете ли да продължите да се обръщате към братовчедка си с Херцогиньо? Уверен съм, че не намирате измисленото й от вас име за грозно. Чуйте ме, милорд, трябва внимателно да обмислите тази възможност, залогът е твърде голям, трябва…

— Проблемът не е в отвратителното й име, господин Уикс, а в човека. Погледнете я. Какво виждате? Камък, ледена буца. Не кръв, а ледена вода тече във вените й. Тя дори духом не е тук. Вероятно си мисли за проклетите си цветя, ако изобщо мисълта й се занимава с нещо. Смъртните човешки същества не събуждат интереса й. Някой би могъл да напише това на хартия и да го окачи на врата й, без да я накара да се помръдне. Птици могат да си почиват върху главата й и тя няма да го забележи. За Бога, та тя се притеснява много повече за розите в градината си, отколкото някога ще изпита тревога за някое човешко същество. Напълно съм уверен, че говоря истината — след кратко замисляне добави. — Всъщност, не мисля, че се тревожи и за розите си даже. Просто я привлича студената им красота. А те могат и да я убодат, нали? Бодлите също предизвикват интерес. Но би ли могло да съществува нещо по-отблъскващо за мъжа, господин Уикс? Никак не сме най-съвършеното творение на природата. Външността ни, дарованията ни…

— Милорд! Моля ви, успокойте се. Зная, че изпитвате шок, но трябва да признаете, че разрешението е…

Тя седеше, притиснала се силно към канапето. Без да мърда, само дишането й издаваше, че е жива. Горчивите упреци на Маркъс я заливаха и притискаха с тежестта си. Горкият господин Уикс напразно се опитваше да успокои Маркъс. И радостта, и гневът го обхващаха бързо. Човек на страстите. Но дори и от него не беше очаквала да чуе такива думи. А би трябвало. Какво друго можеше да се очаква от човек с неговия силен характер и гордост? На прекалено силно изпитание го бяха подложили и сега гневът напълно го владееше в стихията си.

Маркъс продължи, сякаш забравил за присъствието на трети човек, както и без да се замисля за пораженията, които обвиненията му нанасяха.

— Можете ли да си я представите в леглото си, господин Уикс? Разбира се, като се върнете двадесет или тридесет години назад във времето, когато красивите жени са ви вълнували. А тя е много красива, нали? Великолепно създание — не само в лице, но и в тяло. Истинско мъчение за мъжа, у когото тези форми ще събуждат безплътни видения във фантазията. Но можете ли да си представите какви щяха да са преживяванията ви като неин съпруг? Тя ще ви наблюдава спокойно и толкова равнодушно, че ще започнете да се съмнявате дали не е привидение. А тя ще ви гледа, сякаш сте някакво низше създание, което дори няма какво да търси в една и съща стая с нея. Тя все пак ще се опита да не изглежда прекалено отвратена от вас. Може би дори ще ви жилне с някое от подобията си на усмивки, колкото да ви покаже, че напълно си дава сметка за предстоящата й саможертва. После спокойно ще се отправи към леглото и ще се простре по гръб върху него, без да мърда, вероятно толкова студена отвън, колкото и вътрешно. Не е ли непоносима картина, господин Уикс?

Господин Уикс правеше опити да се противопостави, трябваше да му се признае. Той още веднъж прочисти гърло, но на лицето му бе изписано отчаяние, а гласът му излезе треперещ от гърлото.

— Чуйте ме, милорд, разбирам, че ви е трудно, че…

— Бих понесъл много по-леко, ако жена избяга от мен с писъци, отколкото да лежи неподвижно и да понася като мъченица гнусните ми мъжки желания.

Господин Уикс продължи по-високо, сякаш Маркъс не беше прекъснал думите му.

— Изпитвате разочарование, което прави речта ви непремерена, донякъде жлъчна може би и…

— Жлъчна ли, господин Уикс? Уверявам ви, сър, че жлъчно дори не се доближава до онова, което изпитвам. Обиден, разочарован? Прекалено слабо е, за да бъде точно.

— Милорд, чичо ви желаеше братовчедка ви да е вашата графиня. Той искаше внуците му да имат и нейната кръв освен вашата. Сигурен съм, че разбирате подбудите му.

— Още едно преувеличение, господин Уикс, ако не и долна лъжа. Вън от всякакво съмнение, чичо ми се е надявал, че преблагородната й кръв, преляла се от собствената му скъпоценна кръв, ще обезсили влиянието на моята у наследника, създаден от нас, или поне ще намали чудовищния ефект от факта, че аз съм му баща. Аха, виждам по изражението ви, че го цитирам точно.

— Маркъс!

Сякаш бавачка се опитваше да върне под крилото си немирния си питомник.

— Маркъс — повтори тя, когато граф Чейз замлъкна, — моля те, опитай се да разбереш.

— А — прекъсна я той с небрежно махване на ръка, — предполагам, че имаш желание да се омъжиш за мен, Херцогиньо? Желаеш да се принесеш в жертва върху олтара на бащиното си отмъщение? Не мога да повярвам, въпреки че се каниш да кимнеш в съгласие. Но почакай, може би отново не те дооценявам. Да не би и на теб скъпият ми чичо да е поставил някакви условия? Може би наследяването ти е свързано с условието? Ще загубиш ли парите си, ако не се омъжиш за мен?

— Не.

Той почака да чуе още — не просто за да се наслади на звука на гласа й, а за да се почувства по-малко унижен. Всяка почтена жена би реагирала на обиди, достойни само за уличница, но не и мраморната статуя, седнала в канапето насреща му.

— Тя ще се сдобие с петдесет хиляди лири независимо от решението ви, милорд. Ако един от двама ви откаже да се ожени за другия преди шестнадесети юни тази година, цялото имущество, за което в наследството не е разпоредено друго, ще премине в собственост на семейството на чичо ви от Балтимор, Мериленд.

— Разбирам. Значи все пак Херцогинята има немалко за губене. Петдесет хиляди са дреболия, сравнени с властта в това грамадно старо имение. При това положение за нея наистина си заслужава да обмисли омъжването си за мен. Значи, ако семейството на чичо ми наследи почти цялото богатство на Уиндъм, а аз — почти нищо, с изключение на Чейз Парк, за възникналите си проблеми по поддържането му ще трябва да се обръщам за помощ към леличката си, която все още не познавам, защото сам няма да имам възможност да се справям?

— Не, милорд. Простете, ако съм бил неясен. Ще трябва да се обръщате към мен.

— Може ли да науча размера на издръжката си?

— Мисля, че възлиза на около двеста лири за срок от три месеца.

— Двеста лири! — Маркъс се облегна назад и се изсмя. Раменете му се разтресоха от мрачен, подигравателен смях, от който сърцето я заболя. Искаше й се да изкрещи, да му каже, че тя ще поправи несправедливостта, извършена спрямо него. Но премълча. Думите не идваха, а дори и да имаше какво да каже, пак нямаше да може да го стори — не знаеше как, никога не беше го правила.

— Чу ли, Херцогиньо? Двеста лири! Почти колкото ми даваха в армията за една година. Та аз ще бъда истински богаташ с титла! — и той продължи да се смее, докато в очите му се появиха сълзи. — И всичко това — само след като стисна ръката на господин Уикс. А, разбира се, ще трябва и да държа главата си вирната в обществото и най-важното — ще трябва спокойно да се гледам в огледалото. Може би бих могъл да се наредя на опашката от просяци пред кантората на господина, с достатъчно смирен и угоднически вид и с надеждата, че докато слага гвинеите в протегнатата ми ръка, той няма да ме поучава как да не бъда разточителен. А аз ще стискам здраво паричките в ръцете си, защото не бих искал да загубя каквато и да е част от подхвърлената ми милостиня, нали така?

— Фактически издръжката ще ви се изпраща директно всеки три месеца, милорд.

— А, значи господин Критакър ще я получава и ще се грижи за правилното й изразходване. Боже, ами че аз забравих за Критакър. Ще продължава ли той да ми бъде секретар? Бедняк като мен положително не може да си позволи тоя лукс. Какво ще кажете, господин Уикс?

— Чичо ви беше силно привързан към господин Критакър, милорд. Той може да остане при вас в Чейз Парк, колкото пожелае и за заплащането му ще се отделя сума.

— Погрижили са се за него, значи — каза Маркъс. — Колко интересно. Както се грижеха за майка ти, Херцогиньо. Както вероятно за теб са се грижили в малката ти уютна къща в Смардън. Да се погрижат за някого. Сигурно означава, че ако се опитам нещо да променя, ще стигна до просешка тояга.

Ръцете й бяха свити в юмруци в скута й. Тя впери поглед в тях, в побелелите им кокалчета и много бавно ги разтвори. Иначе скоро щеше да почувства как стомахът й се преобръща.

— Е, Херцогиньо, ще вземеш ли участие в идиотската шарада? Ще се омъжиш ли за мен и ще станеш ли моя графиня? — гласът му звучеше като несвой от смеха. — Готова ли си да ме спасиш от позора? Готова ли си да ме търпиш в леглото си и да ми раждаш безчислени синове, които може да се случи да приличат много повече на мен, отколкото на теб? Предвидил ли е чичо ми тази възможност, господин Уикс? Дали пък в последната му воля не е включено, че дете от мъжки пол, родено от брака ни, което прилича на мен, ще бъде лишено от наследство? Ами ако децата имат моя характер, емоционалните ми изблици, косматото ми тяло?

Вече не се издържаше. Тя отвори уста да даде воля на всичко насъбрало й се, но точно в този момент графът изкрещя.

— Не! Не искам да слушам протестите ти, които ще изрецитираш съвсем спокойно. Честно казано, Херцогиньо, не бих се оженил за теб даже да умирах от глад, а ти да беше единственият човек в цяла Англия, от когото бих могъл да получа парче хляб. Що за мъж би пожелал да сподели леглото си с такава студенокръвна кучка, въпреки новопридобитото й положение и богатство? Със сигурност не аз, мадам. Не съм пресметлив колкото баща ви. Всъщност, господин Уикс, току-що взех решение да оставя графството без граф след смъртта си. Чудя се дали този сатана, чичо ми, е пресметнал и тази вероятност.