Херцогинята се изкашля и каза:

— Глупави шеги, господин Уикс. Нещастието на негова светлост е, че баща ми го намрази след смъртта на Чарли и Марк за това, че не умря заедно с тях. А и за всичките бебета, които не можаха да оживеят по-късно. С други думи, искал е да му натрие носа. Маркъс, надявам се, че тази мисъл повече няма да те измъчва.

— Едва ли, Херцогиньо. Той ме считаше за безчестен човек и ме мразеше като свой враг.

— Сигурна съм, че преувеличаваш.

— Преувеличавам ли, господин Уикс? Спомена ли ви чичо ми колко е привързан към мен и колко е доволен, че ще го наследя?

— Може би ще е по-добре да поговорим за това по-късно. Сър, сигурно недоумявате защо настоях да присъствате.

Маркъс само наклони глава, жест, от който видът му странно се промени — заприлича на по-възрастен.

— Никак не ми е лесно да го кажа, милорд.

— Просто изплюйте камъчето, господин Уикс.

— Вашият чичо, предишният граф Чейз, остави всичките си пари, къщи и друга собственост, която не е изрично приписана на наследника му тоест на вас, милорд, в разпореждане на дъщеря си — Джозефина Уиндъм.

Нито звук не се чу в последвалата тишина. Маркъс не откъсна доста време поглед от братовчедка си, след което заяви прекалено спокойно.

— Джозефина? Най-грозното име, което съм чувал през живота си. Трябва да ми благодариш в молитвите си, че те прекръстих на Херцогиня.

Господин Уикс изглеждаше объркан и нервно разлистваше документите си.

— Разбрахте ли какво ви съобщих, милорд?

— Да, сър, напълно. Вие току-що ми заявихте, че съм просяк. Просяк, живеещ в имението. Лишават ме от всичко. Не ми идва на ум по-ефикасен начин, чрез който собственото семейство на чичо ми да бъде обречено на немотия. Виждаш, Херцогиньо, че изобщо не съм се заблуждавал за истинските чувства на чичо ми към мен. Погрижил ли се е поне за дъщерите си Антония и Фани?

— Да, милорд. Всяка от тях разполага с по десет хиляди лири. Още от предишното му завещание, което е валидно в частта си, отнасяща се до даровете за слугите, други дарения и роднините.

— Следователно към мен е насочена стрелата на отмъщението — към наследника.

— Не е точно така, милорд. Просто сега лейди Джозефина е… ами…

— Не я наричайте с това отвратително име. Значи тя притежава всичко освен Чейз Парк. Оставено ли е нещо друго на мен, господин Уикс?

— Да, милорд. Лондонската къща на Пътнам Плейс, до края на живота ви. Също и ловната хижа в Корнуол, близо до Сейнт Айвз, ако не се лъжа, с две хиляди акра обработваема земя. Нищо друго, милорд, съжалявам.

— Нито едно пени за поддържането на това чудовищно подобие на къща?

— Чичо ви, предишният граф, се опасяваше, че ще го пратите по дяволите, ако не ви остави пари за поддържане на определените ви имоти — каза господин Уикс бавно. — Затова е поверил на мен надзираването на състоянието на цялата му собственост. Аз ще бъда опекун на лейди Херцогиня до пълнолетието й. Когато навърши двадесет и една години, тя ще започне да упражнява заедно с мен същите надзорнически функции. Приходът от владенията на рода Уиндъм е отличен и нараства всяка година. Но никакви пари не са ви поверени, милорд.

Маркъс запази мълчание. Имаше вид сякаш се отегчава — както от присъствието на двамата си събеседници, така и от ужасния удар, нанесен му от човек, който не беше тук, за да се наслади на отмъщението си. Той кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на полицата над камината. После горчиво се засмя.

— Ти сбърка, Херцогиньо. Ще признаеш ли сега, че той ме мразеше? Ще признаеш ли, че това не е просто натриване на носа? Заради едно копеле — не е обида, насочена към теб Херцогиньо, съм превърнат в бедния роднина, зависим от господин Уикс за насъщния си, за необходими ремонти или за заплатите на слугите. Без съмнение зависим и от теб, копелето му, за трошиците, които ще благоволяваш да ми подхвърляш — всичко това заради омразата му. Ами бъдещото на следващите поколения Уиндъм?

Господин Уикс изглеждаше неизразимо потиснат.

— Позволете ми да отбележа, милорд, че аз яростно спорих с чичо ви, но той не се поддаваше на убеждаване. Ще призная, че наистина ви ненавиждаше. Все пак се съгласи да ви отпусне тримесечна издръжка.

Маркъс заприлича на човек, обзет от желание да убива.

— Нищо чудно да сте ми се присмивала снощи, Херцогиньо, докато си приказвах — и как ще ви стана опекун, и как ще ви дам зестра, и как ще ви закрилям като част от семейството. Сега имате всичко. Не се нуждаете от мъж, който да се грижи за вас. Сигурно доста сте се позабавлявала в ролята на слушател.

— Не е вярно. Трябва да ми разрешиш да обясня, Маркъс.

— Не мисля. Няма да оставя без внимание това, което ми съобщихте днес. Желая ви приятен ден, господин Уикс.

— Но, милорд, има още. Трябва да останете! Трябва да ме изслушате!

— Има и още?! Не, господин Уикс, не съм способен да понеса повече — кимна на братовчедка си и излезе, без да се обръща.

Господин Уикс поклати глава.

— Постъпката на баща ви не беше почтена, скъпа моя. Нямам предвид, че ви призна за законно дете. Напълно достатъчно и приемливо щеше да бъде да ви осигури значителна зестра, но не и да оставя негова светлост на издръжка, зависим за всички необходими му средства. Скандално.

Тя се взираше, без да ги вижда, във върховете на тъмносините си пантофи, подаващи се изпод роклята й.

— Не ме подготвихте за всичко, господин Уикс. Не ми и намекнахте за извършеното от баща ми. Споменахте само, че ме е направил твърде богата млада дама. Постъпил е отвратително. Няма да го допусна. Няма да участвам в осъществяването на замислите му — лицето й беше гневно. — Чуйте ме, сър. Решена съм да поправя стореното от него. Маркъс не заслужава подобна несправедливост. Не мога да допусна той да се превърне в просяк. Що за безочие от страна на баща ми да го обвинява, че не го е сполетяла съдбата на синовете му! Как си представяте вие и аз да отпускаме издръжка на граф Чейз? Ужасно! Невъзможно.

Тя се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Никога не я беше виждал толкова развълнувана. Следващите й думи прозвучаха като заповед.

— Ето какво, господин Уикс, може да отделите нещо за мен, но по-голямата част от наследството трябва да бъде върната на Маркъс.

— Съжалявам, скъпа моя, но не мога да го направя — много внимателно произнесе адвокатът.

— Как така не можете?

— Баща ви предвиди възможността да реагирате по този начин. Каза, че ако откажете да приемете цялото наследство — с всички произтичащи задължения — то тогава собствеността следва да бъде прехвърлена на съпругата на най-малкия му брат, умрял преди пет години. На семейството, което живее в колониите.

Подаде й лист, на който беше написано:

Госпожа Уилхелмина Уиндъм, 14 Спринг Стрийт, Балтимор, Мериленд.

— Доколкото ми е известно, семейството е многочислено. От брата им са родени три деца.

— Но аз никога не съм чувала за тази Уилхелмина, която би трябвало да ми е леля.

Господин Уикс прочисти гърлото си.

— Ами изглежда, че най-малкият брат е бил от тези, които наричат комарджии, развейпрах. Пропилял всичко, включително и наследеното от някаква далечна сродница и баща му го прогонил. Заминал за колониите, там срещнал Уилхелмина Бътс и се оженил за нея. Грант Уиндъм бил любимият брат на баща ви, независимо от живота, който водел. Той считаше, че ще се получи страхотна шега, ако докара тук семейството му и им връчи цялото състояние. При положение, че не приемете отговорностите, възложени на вас. Виждате, че ръцете ни са вързани. Уверявам ви, Херцогиньо, никога няма да се отнасям към негова светлост като към зависим от мен, въпреки че аз съм натоварен с отпускане на издръжката му. Няма да позволя да се почувства като беден роднина. Няма да се държа като тиранин, когато възникне нужда от средства за поддържане или поправка на поверените му имоти. Накратко, ще се съобразявам в пълна степен с достойнството му.

— Не познавате Маркъс, господин Уикс. При цялата ви любезност и разбиране той няма да приеме никакви гаранции от вас. Не е само гордостта му, а моралните норми, на които без изключение се подчинява. Въпрос на принципи.

— Може и да не ги приеме, поднесени му по този начин. Но все пак дългът обвързва силно. Надявам се, че той не би допуснал имението да се руши пред очите му. От другаде произтичат безпокойствата ми и за тях говорих и на баща ви. Някой ден ще си отида от този свят и човекът, заел мястото ми, може да се почувства всемогъщ и да започне да се отнася с графа като с бедняк, комуто подхвърля подаяния. Но това ми съображение баща ви само потърка ръце и се изсмя.

— Дълго сте премислял положението, господин Уикс. Намирате ли изход от бъркотията за Маркъс?

Лицето на стария човек просветна.

— О, да, има изход наистина. След като се смя до насита, баща ви ми разкри целия си план, но е възможно вие и графът да не сте склонни да изслушате всички подробности.

— А какви са те, моля?

— Братовчед ви трябва да се ожени за вас преди изтичане на осемнадесет месеца от смъртта на баща ви, за да се избегнат неблагоприятните последствия. Баща ви искаше вашата кръв да тече в жилите на бъдещите графове Чейз. Щяла да облагороди нечистата кръв на Маркъс.

— Аз не съм законно дете. Нима моята кръв може да е по-благородна от тази на Маркъс?

— Това беше най-силното желание на баща ви — вашите синове да наследят Маркъс. Ако вие откажете, за него щеше да е без значение, че графството ще е обречено на разорение. След смъртта на майка ви той претърпя много тревожна промяна. Нищо не го интересуваше, нищо не го вълнуваше, аз се притеснявах от усложнения повече от него. Спомням си, че ми каза: Уикс, няма я вече Бес, единствената жена, която съм желал. Тя никога се успя да дойде в Чейз Парк, където беше истинското й място, ако на тоя свят има справедливост. Какво като на племенника ми няма да му е лесно? Нека почувства колко несправедлив е бил Господ към мен.