Какво ли щеше да говори Маркъс след посещението на господин Уикс? Спомняше си невъздържаността му — винаги в основата на най-невероятни пакости, за чието извършване вдъхновяваше и Чарли и Марк. Но армията ги беше разделила напълно в течение на пет години. Чудеше се дали темпераментът и досега щеше да е останал същия, ако не се беше сдобил с графската коронка, превърнала го в досаден морализатор. Истински дяволски син — така го наричаше баща й не без чувство на привързаност и дори уважение. Привързаност беше съществувала поне преди смъртта на Чарли и Марк. Как ли би го нарекъл баща й сега?

Защо Маркъс се отнасяше с такава сериозност към новото си положение, защо не му се радваше и не допускаше в сърцето си оптимизъм, а непрекъснато разсъждаваше за дълга си? Какво ли правеше в момента? Дано поне дишането му се бе нормализирало, защото на излизане изглеждаше на ръба на нервен припадък.

Всъщност Маркъс полагаше усилия да разсъждава трезво. Разреши на Спиърс да му помогне да свали връхната си дреха, което при нормални обстоятелства не се случваше. За Бога, та той не беше инвалид. Започна да мърмори под носа си.

— Проклето момиче. Някой ден удушването няма да й се размине, ако не започне да се държи прилично. При положение, че преди това не е паднала в лапите на някой негодник.

— Ще разрешите ли да попитам как се държи тя, милорд?

— Май имаш доста дълги уши, Спиърс. Херцогинята си има тайни — отглежда си ги и грижливо ги пази. За нищо на света няма да ми каже откъде е намирала пари за проклетата къща, как е плащала на Баджър, как се е прехранвала, как…

— Напълно разбирам, милорд.

— Просто си седи напълно невъзмутима и пуска по някоя от нейните жилещи усмивчици, без да обели и дума. Дори не мога да я ядосам, а господ знае какви усилия полагам да го постигна. Държа се толкова лошо, колкото мога. Защо тя не ми казва нищо? — Маркъс се изтръгна от сръчните ръце на Спиърс, разхлаби шалчето си и го захвърли на масивното легло. — Наглостта й достига дотам, че ме информира, че възнамерявала да отиде до Лондон в деня след Коледа. Уверявам те, че за това вече я поставих на мястото й.

— Ще разреши ли негова светлост да попитам как?

— Казах й, че скоро ще съм й опекун. Тя ще върши само това, което й кажа, докато навърши двадесет и една — Маркъс прекъсна думите си и се намръщи на левия си ботуш, който проявяваше неподчинение.

— Седнете, милорд, аз ще ви помогна.

— Дори да ме сложат за неин опекун, чак докато навърши двадесет и пет, тя вероятно ще се омъжи за първия срещнат само и само да си покаже зъбките. Никога не повишава глас, Спиърс, без значение какво правя — изглежда това излиза от границите на емоционалния й репертоар. Не, тя просто не ме поглежда, като че ли съм семка в градината й, нежелано семе, от което ще се пръкне бурен.

— Със сигурност не ви счита точно за такова семе, милорд. Все пак вие сте граф Чейз. Може би луковица би било по-точно казано от семе.

— Или може би дори червей.

— Всичко е възможно, милорд.

— Проклето зверче! Подиграваш ли се с мен, Спиърс?

— Как може, милорд, самата мисъл дълбоко ме засяга. Другия ботуш, милорд!

Маркъс измъкна и другия си крак от ботуша, вглъбен в размишления, които от време на време оцветяваше с някоя ругатня.

— Дяволите да го вземат тоя господин Уикс, дето утре ще се появи. Той пък какво иска? Какво изобщо става?

— Смея да кажа, че скоро ще научим, милорд. Бих ви препоръчал, милорд, да разрешите на Баджър да остане в Чейз Парк. Много е оправен и му сече пипето.

— Проклетият й готвач.

— Ще говоря с госпожа Гуузбъри. Вероятно тя би могла да бъде… ъ-ъ… умилостивена да разреши на Баджър понякога да приготвя храната на семейството.

— Не ме разбра, Спиърс. Тя е живяла сама с него, а така не бива. Едва на деветнадесет години е.

— Ваша светлост не може да не осъзнава, че Баджър е на възраст да й бъде баща. Той я обича силно, както един баща трябва да е привързан към поколението си. Никога не би й сторил зло, а ще я защитава с цената на живота си.

Аз също — помисли си Маркъс и пак изруга. Беше застанал гол пред разгорелия се огън и протягаше ръце към него.

— Ще желаете ли да облечете нощница, милорд? От Бидъл, втория лакей, който е прекарал целия си живот в имението, разбрах, че през нощта се очакват ниски температури.

— Не — отговори Маркъс и почеса едната си страна. — Никаква нощница. Тия нещица са измислени да се носят от жени, не от мъже. Какво мислиш, че иска това приятелче Уикс, Спиърс?

— Не бих могъл да гадая, милорд. Все пак, ако бихте благоволил да си легнете, бихте могъл да отделите известно време за обмисляне на вероятните причини. В леглото ще ви бъде по-скоро топло, отколкото студено.

Без да коментира последните му думи, Маркъс се покачи върху огромното легло и моментално потъна в топлата му мекота. Спиърс беше използвал загрети тухли и резултатът го накара да въздъхне от удоволствие. Никак не приличаше на пода на палатката му в, Португалия, където мръзнеше между две тънки одеяла.

— Желаете ли още нещо, ваша светлост?

— Хм-м? О, не, благодаря ти, Спиърс. Виждал ли си някъде котката?

— Последния път, когато имах възможност да я зърна, милорд, се беше опънала по корем пред тази камина, потънала в дълбок сън.

— А! Ето я и нея. След като си затоплил постелята, сигурно е решила, че тук е много по-меко, отколкото на пода. Притеснява ме, когато се настани върху корема ми.

— Тя е способна на силна привързаност, милорд. Спете спокойно, милорд. Съвсем скоро ще разберем какво иска този господин Уикс.



Господин Уикс пристигна на следващия ден в единадесет маса. Маркъс наблюдаваше как възрастният джентълмен внимателно се измъква от каретата. Не беше възможно да се видят чертите на лицето му, защото се беше увил в няколко шала, главата му беше скрита в кожена шапка с пуснати наушници, а палтото му беше от толкова дебел вълнен плат, че помиташе всичко след себе си. Маркъс влезе обратно в библиотеката с мисълта, че му предстои половин час чакане, докато гостът му се освободи от връхните си дрехи.

Сампсън почука леко на вратата и влезе безшумно. Маркъс само се обърна и вдигна въпросително вежда.

— Господин Уикс настоява за присъствието и на Херцогинята, милорд. Всъщност той… ъ-ъ… изрично го подчерта.

— Така ли? Е, ако трябва да кажа истината, очаквах такова искане. Доведи я, Сампсън.

— В момента тя разговаря с господин Уикс, милорд. Помага му да се освободи от ненужните катове дрехи.

— Много любезно от нейна страна — гласът му прозвуча саркастично. Чувстваше раздразнение, защото не разбираше какво става. Очевидно господин Уикс беше дошъл да го информира за паричната сума, която чичо му е завещал на дъщеря си. И какво от това? Той самият при всички случаи щеше да й осигури пари — като зестра. Гласно каза:

— Когато Херцогинята приключи с разсъбличането на господин Уикс, можеш да ги въведеш, Сампсън.

Минаха още десет минути, преди Херцогинята да се появи, съпровождаща доста възрастен, мършав джентълмен, чиито очи сълзяха от старост. Старецът заразглежда около себе си с голям интерес. Библиотеката си беше историческо богатство, помисли си Маркъс не без гордост, и погледна към Херцогинята. Лицето й беше лишено от всякакво изражение — сякаш господарката на имението беше довела местния пастор да обсъдят какви забавления биха могли да се организират за сираците.

Само че господин Уикс беше лондонски адвокат, и то небезизвестен. Човекът, когото чичото на Маркъс бе наел да уреди законното положение на Херцогинята. Какво друго можеше да е намесено в случая освен паричен въпрос? Чудно само, че чичо му е наел различен адвокат за случая, а не е поверил работата на господата Брадшоу, изтъкнати специалисти и юридически съветници на рода Уиндъм от осемдесет години насам.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

VI

— Това е Маркъс Уиндъм, граф Чейз, господин Уикс. Мой братовчед.

— Милорд — каза господин Уикс и гласът му прозвуча изненадващо бодро за човек в неговата напреднала възраст. Сега Маркъс успя да забележи и интелигентността, излъчваща се от очите му. Страховит противник, каквато и да беше възрастта му. — Удоволствие е да ви срещна, сър. Може би ви учудва наложителността на присъствието и на госпожица Уиндъм.

— Всъщност сега тя е дама. Но, струва ми се, лейди Херцогиня Уиндъм звучи малко изкуствено.

— Съгласна съм — намеси се тя, — нека възприемем просто госпожица Уиндъм или дори госпожица Кохран.

— Не — заяви Маркъс. — Няма да го допусна. Сега ти си Уиндъм, така и ще се обръщат към теб. На мен ми харесва лейди Херцогиня.

Едва забележима усмивка в отговор. Нищо повече. Маркъс отклони поглед към адвоката.

— Може би ще желаете да седнете по-близо до огъня, господин Уикс. Оттам също можете да ни съобщите каквото трябва.

— Благодаря, милорд. Времето е малко хладно за мен днес, с възрастта тялото ми е все по-немощно. А сега, нека започнем.

Маркъс се разположи до Херцогинята върху изящно изработен диван от епохата на кралица Ана13.

— Милорд, известно ви е, че вашият чичо, предишният граф Чейз, се ожени за госпожа Кохран и припозна детето, плод на тяхната връзка.

— Да, одобрявам постъпката му. Все пак, защо не бях незабавно известен?

Господин Уикс не се поколеба.

— По силата на клауза от съглашението с чичо ви. Всички формалности следваше да бъдат уредени, преди който и да е член от рода Уиндъм да бъде информиран, включително съпругата на най-младия му брат и семейството й, живеещи в Колониите, в селище, наречено Балтимор, както и, естествено, майка ви. Налагаше се интересите на госпожица Уиндъм, тоест лейди Херцогиня, да бъдат защитени. Надявам се, разбираемо за вас, милорд.

— Да, напълно — каза Маркъс и като се изправи бързо, отиде до камината. — Да бях узнал преди приключване на формалностите, щях незабавно да прехвръкна до Смардън, да удуша братовчедка си в леглото й и да хвърля тялото й от скалите при Дувър. Напълно разумно сте постъпил, като се има предвид що за бандит съм.