Фани, която гледаше замечтано към поднос със сладкиши с лимонова есенция, улови предупредителното намръщване на леля си и се извърна настрани с нещастно изражение на лицето. Херцогинята се обади.

— Искаш ли ябълка, Фани? Много са вкусни. Аз току-що изядох една.

Фани сви рамене, после улови ябълката, която Маркъс й подхвърли. Изтри я в ръкава си и си спечели още един неодобрителен поглед от леля Гуенет. Маркъс се усмихна на Херцогинята, но тя не му обърна внимание.

— Става късно — каза леля Гуенет няколко минути по-късно. — Мисля, момичета, че за вас е време да лягате.

— Добре — каза Антония, затвори книгата и широко се прозя. След това се обърна към Херцогинята. — Ти си ни наполовина сестра; Маркъс всичко ни разказа. Вече не си братовчедка ни от Холандия.

— Точно така. След като скъпата ви майка умря, баща ни се ожени за моята майка. Той ме направи своя законна дъщеря.

— Ти беше копеле — каза Фани, без в гласа й или върху лицето й да проличи злоба. — Колко странно. Спомням си как с Антония спорехме дали си от Холандия или от Италия. Трудно беше да решим, защото не те бяхме чували да говориш който и да е от двата езика.

— Да, аз бях копеле — по-точно до миналия май.

— Наистина, скъпа моя, не е нужно да го демонстрираш толкова шумно — намеси се леля Гуенет. — Ще накараш хората да мислят, че не си се срамувала от произхода си.

— След като мнението ми не е било поискано по какъвто и да е начин при раждането ми, защо би трябвало да се срамувам от него, госпожо?

— Все пак… — започна леля Гуенет, но беше прекъсната от Антония.

— Сега ще можеш да си намериш съпруг. Няма да е нужно повече да се преструваш, че не си истинска дама.

— Представи си само — каза Фани, дъвчейки ябълката си, — ти си плод на любовта на един мъж и една жена. Колко романтично!

— Дрън-дрън — каза Антония. — Ти си глупачка, Фани. Сега, Херцогиньо, на теб няма да ти се налага непременно да седиш тук, защото законното ти положение е уредено. Няма да е нужно да седиш тук и да търпиш Маркъс да ти нарежда.

— Аз да нареждам, Антония? Хайде моля те, ако аз бях такъв деспот, щях ли да ти разрешавам да четеш тая гадост, която в момента е отворена на колената ти?

— Е, може би не — усмихна се Антония на братовчед си. — И все пак, заповедите ти се умножават всеки ден, Маркъс. Сякаш ги обмисляте с леля Гуенет, след като се качим с Фани в стаите си. Но двете с нея сме в състояние да ви понасяме. Не си граф от толкова много време и сигурно се опитваш да се научиш да бъдеш такъв. При това положение, Херцогиньо, ще отидеш ли в Лондон?

— Възможно е. Може би ще отида след Коледа. Защо не?

— Ще ти даде ли Маркъс пари? — попита Фани, без да отделя очи от сладкишите, стискайки огризката от ябълката в ръката си. — Нали знаеш колко е скъпо в Лондон?

— Ще видим — каза Маркъс раздразнено. — А сега, марш в леглата, момичета. Не бойте се, с леля Гуенет няма да останем, за да измислим още някое и друго тиранско правило, с което да изпитаме издръжливостта ви. Лельо Гуенет, мисля, че за теб също е време. Ако обичаш, остани за малко, Херцогиньо.

Малко по-късно двамата се гледаха от прилично разстояние. Бузите на Херцогинята леко се бяха зачервили от топлината.

— Какво има, Маркъс? Имаш ли нещо да ми казваш?

— Защо каза, че искаш да ходиш до Лондон?

— Казах, че може и да отида. След Коледа.

— Имаш ли нужда от пари за там?

— Не, смея да твърдя, че не се нуждая и от пени.

— Така значи. А аз си мислех, че дойде, защото финансите ти са разклатени. Но явно не е така, не и ако можеш да си позволиш престой в Лондон. Ако действително сама ще се издържаш.

— Естествено Баджър ще ме придружава.

— Няма да отидеш, забранявам ти. Ще отпътуваш за Лондон заедно с мен, тоест в края на март. Леля Гуенет ще ни придружава и ще се грижи за теб. Ще бъдеш въведена в обществото. Ако ти спреш избора си на някой джентълмен и аз го одобря, или ако аз открия джентълмен, подходящ за теб, ще ти осигуря зестра и ще можеш да се омъжиш.

— Глупости, Маркъс. Моля те да спреш да ме засипваш със заповеди. Не ти подхожда ролята на деспот.

— Съвсем не смятам, че говоря глупости и не съм никакъв тиранин, без значение какво говорят близначките. Лондон изобилства от джентълмени само по име, готови да съсипят репутацията на една дама или да си позволят прекалени волности по отношение на нея. Ти нямаш представа как да се справиш, зелена си още. Лесно ще извършиш някоя глупост. Няма да допусна това да се случи. Най-малкото, защото си Уиндъм. Ще отидем в Лондон заедно и аз ще те предпазя от всякакви негодяи.

— Ако не внимаваш, Маркъс, всяка твоя позната от женски пол може да те закара овързан при квакерите12 в Бристъл — гласът й звучеше меко. — Говорят, че там са най-фанатичните привърженици на сектата. Разправят, че те никога не си позволяват да се заглеждат в собственото си голо тяло, винаги се събличат и обличат с поглед, прикован някъде пред тях, а така се и къпели. Не мога да си представя как го правят. Подобно смирение изисква невъобразими решимост и постоянство. Маркъс, разбирам, че мислиш за доброто ми, но недей да се тревожиш за мен.

— Вече съм започнал процедурите за определянето ми за твой опекун. Приключването им няма да отнеме много време.

— Не мисля, че е така — каза тя, усмихвайки се преспокойно, с лице обърнато към огъня.

— Нямаш думата за това, дяволите да те вземат!

— О, смея да твърдя, че ще имам думата много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Как?

Отговор не последва.

— Откъде намираше средства да се издържаш? Имаше мъж, нали? Има някакъв мъж, който ще те чака в Лондон, нали? Защо се върна, след като планът ти не е да останеш тук? Баща ти ли постави такова условие, за да се признае произходът ти?

— Какво изобилие от въпроси, Маркъс! Ще се насоча към първия. Изглежда ти си убеден, че жените са изключително неспособни да се издържат по почтен начин.

— Не и ти. Ти си дама. Ти си възпитана да бъдеш дама, да станеш съпруга на джентълмен и нищо друго. Не искам да кажа, че си некадърна, съвсем не, просто така си възпитавана, да не вършиш нищо друго, освен… — спря, защото усети, че мисълта му започва да се върти в кръг. От нейния глас любезността не просто се излъчваше, а се изливаше.

— Да бъда украса с присъствието си, стояща вярно до мъжа?

— Да, това, и още — да раждаш децата му и да се грижиш за удобствата и доброто поддържане на дома му. Ако желаеш — и да отглеждаш цветя.

— За което не са необходими никакви умения?

— Изискват се, но различни от тези, чрез които се печелят пари за прехрана. И все пак, изглежда ти… — пак засече. Думите му звучаха изключително надуто и снизходително, но не можеше да ги върне. Може би така щеше да засегне някой нерв у нея. Може би дори щеше да я накара леко да повиши тон. От мисълта очите му проблеснаха. Но тя не реагира по такъв начин.

— Маркъс, ти как си печелиш прехраната?

Той я гледаше втренчено, после отговори по-спокойно, отколкото мислеше, че е в състояние да го стори.

— Бях майор в армията и печелех с труд парите си.

— А сега? Когато вече не си в армията?

Той почти изскърца със зъби, така силно стисна челюстите си, но не можеше повече да скрива гнева си от нея.

— Има ли някоя богата дама, която поддържа положението ти? Очевидно един благородник не може да се занимава с печеленето на пари, синята му кръв не го допуска.

— Отлично знаеш, че сега имам многобройни отговорности — за цялата собственост, която притежавам, за всеки мъж, жена или дете, работещи навсякъде из именията, притежавани от рода Уиндъм, аз…

— Накратко, всичко, което притежаваш, е по наследство.

— Знаеш много добре, че не заради титлата ще изпълнявам задълженията си, както се очаква от мен.

— Маркъс, на колко години си?

— Знаеш много добре, че съм на двадесет и четири.

— Толкова млад за такова положение — беше коментарът й, който имаше наглостта да придружи със свиване на рамене.

— И какво точно трябва да означава това? Загрижена си за благополучието си? Като се има предвид, че точно аз съм отговорен за проклетото семейство? Не се опитвай да връщаш топката към мен, Херцогиньо. Та, както казах, всичките ти таланти не са подходящи за печелене на прехрана. Нямаше наследство, което да ти дава независимост. И все пак ти разполагаше с достатъчно средства, за да си позволиш да наемеш къща, да… — този път прекъсна излиянието си нарочно и в очите му пак се появи пламъче. Може би сега щеше отново да му се удаде да види как юмручето й се свива. Нямаше ли и това да е постижение?

Още по-голяма наглост от нейна страна — ново свиване на рамене. И нито думичка в отговор. Нямаше и далечно ехо от гняв. Предаде се.

— Твоят господин Уикс ще бъде тук утре. Какво ще кажеш за това?

— Предполагам, че господин Уикс ще иска да говори и с двама ни. В плановете ти влиза ли да бъдеш тук утре?

Много му се искаше да й каже, че ще заминава за Единбург, но не го направи.

— Ще бъда тук. Сега си лягам. Ще се видим на закуска.

— Лека нощ, Маркъс. Спи спокойно.

Отговори й с изсумтяване. Тя го изгледа безмълвно, докато излизаше от огромната, великолепно обзаведена стая, наричана Зелената кубична стая. Спря се за момент, преди тя самата да излезе и вдигна поглед към тавана. Всичките му греди бяха майсторски резбовани с многочислени изображения на фамилния герб, както и с преплетени геометрични фигури, впечатляващи с фантазията на този, който ги е изработвал. Между гредите бяха сместили персонажи от различни епохи от Средновековието — красиви женски и мъжки фигури в ярки цветове, чиито изражения на лицата дори се бяха запазили. Където гредите срещаха горния край на стената, се усмихваше безбройна плеяда от купидони, всичките в розово и бяло, взиращи се весело надолу към кохорта от войници, стискащи мечове и щитове в ръцете си. Последното допълнение беше направено в предшестващото столетие от един от графовете Чейз с повече гвинеи, отколкото вкус към истинското изкуство.