Катрин Каултър - Цената на рая

Видът й издаваше неописуема изненада и това беше разбираемо.

— Нито майка ми, нито баща ми са споделяли нещо подобно с мен, сър. Мислех, че обръщайки се към мен като госпожица Уиндъм, вие просто проявявате любезност, евентуално дори заблуда.

— На практика, скъпа моя, вие имате положението на лейди. Дъщеря сте на граф и сте равнопоставена на другите му дъщери, лейди Фани и лейди Антония. Баща ви ми беше казал, че пази всичко в пълна тайна, докато станете негова законна дъщеря. Ужасно съжалявам, че и двамата ви родители бяха застигнати от смъртта толкова неочаквано и ви оставиха сама и беззащитна, в неведение какво са сторили, за да сложат в ред живота ви. Те и двамата много ви обичаха.

— Да — произнесе тя бавно, с поглед, вперен някъде зад събеседника й, — те наистина са се погрижили добре за мен. — Сега вярваше, че баща й наистина я е обичал. Наведе глава и заплака. Сълзи се затъркаляха по бузите й и закапаха върху ръцете й. От устата й не излизаше никакъв звук, издаваха я само сълзите. Баджър беше този, който й подаде носна кърпичка, обръщайки се към господин Уикс.

— Благодаря, Баджър — каза тя. Лицето й беше бледо, носът — зачервен, а очите — мокри, и на господин Уикс тя се стори най-пленителната млада дама, която му се беше удавало да види от доста години насам.

— Имате очите и косата на баща си — каза господин Уикс. — Само веднъж съм виждал майка ви. Забележителна жена. Умна, каквато сте и вие. И толкова ослепително красива, че не можех да сваля очи от нея, опасявам се, само стоях и я гледах, и я гледах, докато баща ви се разсмя и каза, че било нормално, дето всеки мъж зяпвал, когато я зърне. А вие в никакъв случай не й отстъпвате по красота. Сега ще заемете полагащото ви се място в обществото, лейди Херцогиньо. Лейди Херцогиня — колко странно звучи. Баща ви настояваше, че това е името ви, когато го попитах за него. Ако правилно си спомням, думите му бяха: Да, Уикс, тя е лейди Херцогиня и нищо друго. Тя притежава очарование и характер, способни да налагат промени около нея, ако й се даде възможност и аз възнамерявам да й дам тази възможност. Така, миледи, вие преставате да сте незаконородена и никой не е в състояние да ви наложи да продължите да живеете в изолация. Накратко, сега сама сте си господар и можете да правите каквото пожелаете — заключи господин Уикс с лъчезарен вид.

— Но аз съм напълно доволна от положението си. Наистина се радвам, че родителите ми са се оженили, но не виждам как този факт може да промени положението ми, което, освен това, не се нуждае от промяна. Настоящият граф, братовчед ми Маркъс Уиндъм, също успя да ме открие и ме покани да живея в Чейз Парк. Предложи ми също въвеждане във висшето общество и зестра. Аз отказах предложението. Оценявам усилията ви да съхраните в тайна извършеното от баща ми, господин Уикс, но Маркъс щеше да бъде доволен, ако го узнаеше. Трябваше да го уведомите — той нямаше да се опита да попречи на действията ви.

— Вероятно — каза господин Уикс и отпи малка глътка от чая си. — И все пак отношенията ми с хората са ме научили да бъда изключително внимателен, скъпа моя. Но аз съвсем не съм приключил с новините. От това, което съм чувал за настоящия граф, той трябва да е човек, достоен за уважение — приятел, на когото може да се има доверие, храбър войник, интелигентен и лоялен. Но той вече не е в армията. Отговорностите, очакванията, изискванията към поведението му са различни сега, когато е заел положението на джентълмен, принадлежащ към определено съсловие. Може и като такъв да е запазил качества, достойни за възхищение и доверие. Но дори и да е имал намерението да не се променя и при новото си положение, това вече няма никакво значение. Както казах, има и още новини — адвокатът се покашля леко в шепата си, вдигна глава и широко й се усмихна. — Позволете ми да ви поднеса поздравленията си, мадам, госпожице наследница.

Чейз Парк

декември 1813 година

Маркъс спря жребеца си, скочи бързо от него и хвърли юздите на Ламбкин — конярчето, на което имаше най-голямо доверие, заради изключителната му привързаност към животното.

— Добре го разтрий, Ламбкин. Доста го поизпотих днес, диша тежко.

— Добре, милорд — отвърна момчето, което вече потупваше муцуната на коня и разговаряше с него с помощта на някакви неразбираеми звуци и думи.

Денят беше топъл, слънцето светеше ярко, а беше средата на декември. Чакаше го много работа, но в мига, когато слънчевите лъчи бяха осветили спалнята му, беше решил, че всичко може да почака, само не и хубавото време. Не можеше да забрави, че живее в Англия, при това в Йоркшир. Спиърс само беше кимнал, когато сподели заключението си с него.

— Приготвил съм костюма ви за езда, милорд. Във високите си ботуши бихте могъл да се огледате по-добре, отколкото в огледалото си.

— Как разбра, че ще реша да отида на езда? — опули се Маркъс, както си беше по нощница — реликва от зимите, прекарани в Португалия, чиято материя скоро заплашваше да се разпадне.

Спиърс само се усмихна и продължи.

— Наредил съм да приготвят банята ви, милорд. Ще желаете ли да ви обръсна?

— Задаваш ми всяка сутрин този въпрос и отговорът все още е не, Спиърс. Не мога да допусна мързелът да ме обхване дотам, че да не мога да се оправям с бръснача.

— Много добре, сър. Наточил съм го, както обикновено. Така беше и в последните години от живота на чичо ви, който също не ми разрешаваше да го бръсна. Когато започна да си позволява да пийва повечко, негова светлост беше безкрайно благодарен, ако се справях с бръсненето вместо него.

— Благодаря ти, че сподели с мен това. Аз ще постъпя като чичо ми — ще почакам първо да се разглезя и чак тогава ще поверя бръснача си в други ръце. Между другото, Спиърс, чух те да си припяваш и първоначално помислих, че ми се присънва, защото още не се бях събудил съвсем. Струва ми се, че не съм чувал песничката по-рано.

— Наистина е остроумна, милорд — усмихна се Спиърс и продължи с дълбокия си баритон.

Маркъс изсумтя.

— Гласът ти предизвиква много повече възхищение от песента, Спиърс. Кога Наполеон ни е давал тридесет дни?

— Да напуснем Берлин, милорд. Шварценберг беше заповядал на Бернадот да отбранява града, но Бернадот заповядал отстъпление и щял да го напусне, ако не бил разубеден от негов подчинен — Бюлоф.

— Аха, но фактите са малко по-различни. Нямаше никакво условие за тридесет или тридесет и един дни, само намеци.

— Безспорно лиричната измислица влиза в правата на авторите на песнички, милорд. Доколкото разбирам, авторът на тази е извънредно популярен сред всички армейски чинове. Момчетата ни си припяват неговите куплетчета докато маршируват.

Маркъс се усмихна, улавяйки се да си тананика глупавите стихчета, когато Сампсън отвори пред него внушителната входна врата и го въведе вътре с поклони — част от безбройните церемониалности, с които подчинените му изразяваха почтителното си отношение към него. С това също се свикваше, но по привичка Маркъс благодари на Сампсън и каза.

— Предполагам, че Критакър ме очаква в кабинета с печално изражение на вечно гузната си физиономия и с купища документи за преглеждане.

— Да, милорд, бих казал, че благоволихте да дадете твърде точно описание. Чух го да крещи преди около двадесет минути, когато му предадох пощата за ваша светлост. Аз незабавно се отправих към кабинета, воден от потискащата мисъл, че той може да се е поддал на внезапен пристъп на някакво свое желание, за което — ако разрешите да добавя — мястото е крайно неподходящо. Но изглежда става дума за послание от много съществено значение, милорд, което го е шокирало и неволно го е подтикнало да прояви гласно своите… ъ-ъ… чувства.

Маркъс, силно заинтригуван, се отправи към кабинета си, без дори да се преоблече. Първите му думи, след като отвори широко вратата, бяха.

— Хайде, Критакър, без заобикалки и без много шум очаквам да ми обясниш точно какво те е накарало да дадеш воля на своите… ъ-ъ… чувства.

Без да обели думичка, мъжът подаде на Маркъс лист хартия. Граф Чейз прочете съдържанието два пъти, хлъцна от удивление и каза.

— Боже мой! Това надминава границите на въображението ми. Разрешавам ти да се отдадеш на пристъп на някое свое желание, ако изпитваш такова, Критакър.

— Пристъп на желание, милорд?

— Чу ме добре, човече. Ти си мой секретар и твое задължение е да схващаш значението на думите, с които си служа.

Критакър остана смълчан като часовника над камината, който поради счупване не изпълняваше функциите си от повече от седемдесет и пет години. Имаше вид на агонизиращ.

— По всичко личи, че Херцогинята ще ни гостува — каза Маркъс с поглед, вперен през тесните прозорци, гледащи на изток. — Не пише, че се кани да остане в имението, но предполагам, че ще бъдем заедно поне за кратко време. Противното би било глупаво. Мисля да се погрижа тя да остане тук. Тя ще ми се подчини, защото освен че съм мъж, а тя — жена, аз съм граф Чейз и неин братовчед и нейно задължение е да постъпва, както аз й кажа.

— Господин Спиърс е на мнение, че посещението ще е в скоро време, милорд.

Маркъс обърна погледа си към него. Както изглежда, беше се оформил съюз между иконома, секретаря и личния му прислужник.

— Съгласен съм, че Херцогинята е горда, но не и глупава. Най-малкото, не вярвам да прояви глупост в случая.

По думите на Спиърс, гордостта в много по-голяма степен оправдава вършенето на неразумни постъпки, отколкото глупостта.

Маркъс внимателно сгъна писмото, пусна го в джоба си и се качи да се преоблече. Е, Херцогиньо — помисли си той, — ето че ти се налага да дойдеш при мен. По-късно, прочитайки писмото още веднъж, вниманието му беше привлечено от последните две изречения.