Лора Лей - Целувка за Коледа

Вълчата планина, Съединението на Вълчите породи

Хейвън, Колорадо

Имаше нещо в снега, което Джесика Рейнс винаги бе обичала. Едно чувство за топлина въпреки студа. Едно чувство на почуда, останало от детството, което винаги бе изпитвала.

Сега, докато се движеше през меката, тежка белота, падаща около нея, Джесика изобщо не се чувстваше като дете. На двадесет и четири тя се чувстваше стара, изхабена и уморена.

Коледа наближаваше. Лампички висяха навсякъде около Съединението на Вълчите породи, прозорците бяха осветени в празничните цветове за сезона, а украсените дървета блестяха весело в зимната нощ.

Коледа наближаваше, а Джесика никога не се беше чувствала по-малко празнично.

Снегът обаче бе красив. Беше го пропуснала миналата година по време на престоя си в подземните клетки, където Вълчите породи я държаха затворена. Защото тя беше предател. Макар и против волята си, все пак бе предала същите хора, които бяха вярвали толкова силно в нея. Дори когато го бе направила, безпомощна пред бушуващите си чувства, Джесика се бе гневила, борила и крещяла мълчаливо. И все пак беше скрила информацията, препредавала отбранителните маневри и разкривала местонахожденията на Алфа Вълка и неговата половинка, както и тази на заместника му, на баща си.

Обществото за чиста кръв, с което той работеше, почти ги бяха убили. Ако тя не беше намерила смелост да изкара две от половинките от домовете им преди нападението, те щяха да са мъртви.

Джесика прокара пръсти през косата си, подръпвайки нежните кичури, докато се опитваше да разбере предателството на баща си. Беше я изпратил на сигурна смърт. Сигурно го е знаел. Наркотикът, който беше сложил в храната и напитките, когато тя го посети; заповедите, които й бе дал — без съмнение е знаел, че ще бъде заловена и че ще намери смъртта си. И все пак го беше направил.

Тя дори не можеше да го попита защо го бе сторил. Сега той беше мъртъв. Обществото, в което членуваше, бе разпуснато. Едвърт, малкото градче отвъд стените на Съединението на породите, беше под контрола на Вълците, но Джесика все пак се измъчваше.

Беше изгубила всичко заради омразата на баща си към съществата, които не са искали да бъдат създадени. Същества, решени да оцелеят сега, когато съществуваха. Той беше пожертвал дъщеря си, а след това и собствения си живот за нищо.

Джесика вдигна лице към падащия сняг и се престори, че влагата по кожата й е от топенето му. Но не беше така. Бяха сълзи и тя го знаеше. Баща й не беше единственият погубил се в желанието си да унищожи Породите. Джесика също бе изгубила много повече, отколкото някой можеше да си представи.

Младата жена спря, облегна се на дебелия ствол на високия дъб и се взря в небето, покрито с гъсти, тъмни облаци. Снегът ставаше все по-гъст и тежък. Изведнъж се бе засилил зловещо, сякаш природата се опитваше да отмъсти за ненаказани престъпления.

Или на нея.

Намръщи се на въображението си, тръсна глава и се насочи забързано обратно към колибата, от която бе излязла. Рязкото движение бе последвано от силен изстрел и парче от кора удари лицето й.

Последва миг на удивление, само миг, докато мисълта, че някой стреля по нея, връхлетя съзнанието й. Хвърли се зад дървото, сърцето й препускаше, а страхът обзе цялото й същество.

Някой току-що бе стрелял по нея.

Тя се намираше насред гората без палто, без оръжие, без охрана. Намираше се на незащитено място, където не би трябвало да има нужда от защита.

Сега какво?

Огледа мрачния, зимен пейзаж, борейки се да си поеме дъх въпреки ускорения си пулс, докато се опитваше да мисли бързо и логично.

Не можеше нито да види, нито да усети някого. Точно сега би дала всичко за онези готини супер сетива, които Породите притежаваха. Свръхестествен слух, зрение и обоняние щяха да й послужат много добре в този момент.

Не можеше да остане там дълго, каза си тя. Трябваше скоро да се размърда или стрелецът можеше да заобиколи, докато не попадне в полезрението му, и тогава нямаше да може да му избяга.

Имаше само един начин на действие. Джесика се хвана здраво за грапавия ствол на дървото, преметна се около него и хукна към големите скали и камъни наблизо.

Зад гърба й избухна стрелба. Буците пръст, полетели нагоре, я удряха, докато бягаше. Успя да се шмугне зад уютната защита на камъните и потръпна, когато още един куршум експлодира в ръба на голямата скала.

— Страхливци — изплю Джесика гневно, притискайки се плътно към камъка. — Копелета.

Със сигурност някой от Породите би трябвало да е чул изстрелите досега. Хейвън, Съединението на Вълчите породи, бе охранявано от един от най-добрите екипи на Породите в света. Е, къде бяха те сега? Може би не беше толкова добра идея да се изплъзне от своя бодигард.

На ръце и колене Джесика пропълзя през камъните, разпръснати наоколо като безразборно разхвърляни играчки на дете.

Отново прозвуча рязък изстрел, но този път запрати парчета скала по главата й, докато тя се опитваше да се свие между изправените колони и да се превърне в по-малка мишена.

Беше загубена. Породите просто трябваше да я убият преди година, когато обсъждаха как да действат, защото тя определено щеше да умре сега.

Къде, по дяволите, бяха патрулиращите Породи? Или онзи, който стреляше по нея?

Страхът прониза тялото й с прилив на адреналин, когато следващият куршум разби скалата над главата й. Бяха все по-близо до целта си. Нямаше да оцелее. Щеше да умре тук в студа и снега и вероятно щеше да измине доста време, докато някой открие тялото й. Очевидно никой не беше особено загрижен за нея сега, след като бе освободена, въпреки че бе останала в Хейвън. Навярно този, който се опитваше да я убие, бе Порода.

— Джес. — Една длан затисна устата й и я придърпа зад скалите, когато нов изстрел се заби до рамото й.

Едрото тяло, в което се оказа притисната, беше горещо, твърдо и мъжко. Почувства се в безопасност, когато разпозна на кого принадлежи гласът.

Хоук Естебан.

Облекчението, което изпита, замая главата й. Едната му ръка обви кръста й и я придърпа обратно към сигурното прикритие на големите скали, които тя бе използвала за заслон.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изсъска мъжът в ухото й, а в тихия, мрачен глас звучеше гняв.

Джесика се опита да поклати глава. Как очакваше да му отговори, след като мазолестата му длан притискаше устата й?

— Не мърдай — нареди Хоук, докато тя се съпротивляваше. — Мордекай и Рул се движат към стрелеца.

Мордекай — студенокръвният, суров Койот, назначен в Хейвън от Койотската глутница от планината, и Рул — Лъвската порода, която обикновено работеше като лична охрана на директора на Бюрото по делата на Породите, Джонас Уайът.

И двамата бяха убийци, истински хладнокръвни Породи, създадени за кръвопролития.

— Да се махаме оттук. — Хоук отмести ръка от устата й. — Стой зад мен. Ще се върнем в колибата и ще оставим те да се погрижат за всичко.

Хоук усещаше как страхът забива ноктите си в него, когато улови ръката на Джесика и следвайки насоките на Рул, я поведе по най-безопасния път към колибата, в която я бяха настанили.

Чувството на страх му беше непознато, поне досега. Докато не се оказа изправен пред ужасната ситуация някой да стреля по неговата половинка. Докато не осъзна, че може да я изгуби. Че всичко, за което се бе борил през последната година, можеше да приключи с нейната смърт.

Не би могъл да го понесе, осъзна това в момента, в който той, Мордекай и Рул се втурнаха да я спасят. Не би могъл да понесе смъртта на Джес. През изминалата година тя бе принудена да преживее повече, отколкото би трябвало за жена. Никога не би предположил, че може да я изгуби по този начин.

Хоук надигна глава и пое миризмите на гората в ноздрите си, опитвайки се да пренебрегне острия дъх на злото и стрелбата. Буквално можеше да подуши намерението на мъжа, дебнещ Джес. Смъртоносният гняв, решимостта да я убие.

— Той се отдалечава, Хоук — чу гласа на Мордекай по комуникационната връзка. — Не е идентифициран още, разполагаме само с миризма. Рул е по следите му.

— Заловете го, не го убивайте — предупреди го Хоук със суров глас. — Искам да е в състояние да отговаря на въпроси.

— Щом се налага — провлече Мордекай.

— Влачиш ме, Хоук — обади се зад него Джес протестиращо.

Наистина я влачеше. Теглеше я след себе си през гората бързо, принуждавайки я да поддържа темпото му, докато я отвеждаше на безопасно място.

Никой не му беше съобщил, че е напуснала колибата си, въпреки че имаше стриктни заповеди, че трябва да бъде уведомяван всеки път, когато тя пристъпи верандата.

— Трябва да се върнем в колибата. — Хоук забави едва забележимо крачките си, защото знаеше, че тя няма неговата издръжливост. — Каза ли на някого, че излизаш?

— Не — отвърна непокорно зад него. — Не исках компания.

— Е, все пак имаше компания — изръмжа Породата. — От най-лошия вид.