Бях чула автоматична стрелба!

- Опитвал си се да го убиеш? - бях слисана. Какъв странен обрат на възгледите. То ме защитаваше. Яростно. Сега беше мой враг?

Риодан ме изгледа остро.

- Искаш ли да се измъкнеш оттук, или не?

Кимнах разгорещено.

- Тогава дръж копието под ръка, млъквай и се надявай да не ме убие! Аз съм твоят път навън.

Когато чудовището нападна (а предполагам, никога не съм се съмнявала в това), то го направи със същата експлозивна внезапност, с която беше ударило дивия глиган. Изскочи от нищото, повали Риодан на земята - ярост от зъби и нокти.

Гледах безпомощно, докато се въртяха и търкаляха, търсех възможност да направя нещо. Каквото и да е.

Чудовището беше много по-голямо от Риодан, но мистериозният брат по оръжие на Баронс беше доста див. От маншетите му щръкнаха ножове и шипове.

Докато гледах боя, той се ускори до нещо много близко до стопкадъра на Дани, замаза се и вече беше извън способностите ми да го проследя. Вече не можех да различа формите им. Риодан изглежда беше също толкова неестествено пъргав колкото и чудовището.

Успявах да ги зърна само за кратко, когато единият или другият се появяваше, забавен за момент от някоя рана.

Ръмжене изпълни въздуха, докато се търкаляха и бореха до ръба на клисурата (толкова близко, че сдържах дъха си и се молех да не паднат и двамата), после по обратния път.

Зърнах Риодан, чиито десетки рани кървяха.

После чудовището: разкъсана плът, челюстите - окървавени и тракащи.

Изтърколиха се отново в размазано петно на ръба над реката.

Гледах с широко отворени очи, подскачах насам-натам, опитвайки се да намеря удобен момент, ъгъл, възможност да помогна. Чувствах се странно разкъсана.

Чудовището беше спасило живота ми многократно. Беше моят див демон пазител. Беше ме защитавало.

Но, както беше посочил Риодан, можеше да прави само това.

Не можеше да ми помогне да се върна у дома. И щеше да убие моя „път навън“, ако можеше. Оставяйки ме защитена, но заседнала. Не можех да позволя това. Трябваше да се измъкна оттук.

Отново зърнах Риодан. Чудовището го разкъсваше на парчета!

После Риодан трябва да беше ранил чудовището, защото то се появи на фокус и остана така за момент. Преди да успея да проваля може би единствената възможност, която имах, аз се стегнах, скочих напред и забих копието в гърба му - точно там, където мислех, че е сърцето му, ако анатомията му имаше нещо общо с човешката.

То потрепери, обърна глава и изрева към мен.

Риодан сграбчи своя шанс, заби нож в гърдите му и резна нагоре, разпаряйки чудовището от корема до гърлото.

Главата му се обърна рязко и то блъсна Риодан толкова силно, че го избута до ръба на скалата. Докато гледах ужасена, той се препъна в мекия глинест ръб и се подхлъзна през него.

Мисля, че изпищях или може би пищях от известно време, не знам. Нещата от онзи ден са ми малко размазани.

Ръцете на Риодан се сключиха около една скала, която стърчеше от брега. Молех се да е забита достатъчно дълбоко в глината, за да го удържи.

Чудовището се вдигна в цял ръст, виейки от ярост и болка, моето копие беше забито в гърба му.

Затаих дъх, докато Риодан се измъкваше бавно обратно на брега. Имаше толкова много кръв по лицето му, че едва можех да видя очите му. Как успяваше да се движи все още? Бузите му бяха срязани така дълбоко, че виждах костта. Гърдите му представляваха купчина кървави, кръстосани разрези.

Тогава чудовището се олюля и мисля, че сигурно съм издала някакъв шум. Облекчение, че падаше? Тъга? Може би срам заради моето участие? Емоциите ми бяха пълна каша.

То обърна глава и погледна право в мен, а в дивите му жълти очи имаше нещо, което ме накара да ахна.

За един ужасно продължителен момент можех да се закълна, че видях в погледа му обвинение заради моята измяна, също и недоверие заради моето отвратително двуличие. Сякаш имаше някакво споразумение, някакъв неизречен договор между нас. Взираше се в мен с упрек. Жълтите му очи горяха с омраза заради моето предателство. То отметна глава назад и зави с мъка и отчаяние, един изтерзан вик на скръб и лудост.

Затиснах ушите си с ръце.

То направи стъпка към мен. Не можех да повярвам, че още стои, макар да бе цялото разпрано.

Когато направи втора стъпка, Риодан успя да се изправи несигурно на крака, да се хвърли на гърба му, да обвие ръце около врата му... и да му среже гърлото.

- Разкарай се оттук, по дяволите, Мак! - изръмжа той.

От чудовището бликаше кръв. То се пресегна, заби нокти в Риодан, откъсна го от гърба си и го метна право в пропастта.

- Не! - извиках.

Но Риодан вече го нямаше, падаше надолу, надолу в реката, на трийсет метра от скалата.


Трийсет и седем


Стоях и глупаво се взирах в чудовището с разпрано тяло и срязано гърло.

Все още стоеше.

Беше ми студено и топло, треперех. Имах чувството, че съм в някакъв трескав сън, в кошмар, от който не можех да избягам. Можех да усетя как се откъсвам от света около мен, отвътре се превръщам в камък, захвърлям всяка емоция.

Чудовището се олюля към мен. Падна на едно коляно и се взря в мен. Потрепери, после се срина на земята по лице.

Копието ми стърчеше от гърба му.

Гората беше тиха и неподвижна.

Докато гледах как кръвта на чудовището изтича в почвата, лишена от емоции, направих оглед на ситуацията.

Риодан беше мъртъв.

Никой не би могъл да оцелее след такова падане, ако допуснем, че беше в състояние да се възстанови от раните си, което беше направо невъзможно.

Чудовището също беше мъртво, най-малкото - беше много близо до смъртта и щеше скоро да умре, легнало в растящата бързо локва кръв.

Бях загубила моя път навън.

Бях загубила и своя защитник.

Някъде в този свят Лорд Господар ме търсеше, проследявайки ме по тайнствената дамга, която беше гравирал на главата ми.

Някъде в този свят имаше МПД, което съдържаше долмен, който щеше да ме върне в Ирландия. За съжаление, нямах представа нито къде беше, нито в каква посока, нито от колко изобщо мога да избирам в този свят.

Торбичката с камъните ми беше все още вързана за рогата на чудовището, а дрипите от пуловера ми - за крака му. Когато умреше, щях да си взема камъните. По мои сметки, това беше някакъв плюс, ако допуснех, че те не бяха нищо повече от бавна лодка към ада.

Чудовището избълбука влажно и изглежда се сви.

Изчаках няколко мига, взех пръчка, приближих внимателно и го смушках.

Нямаше реакция. Сръчках го по-силно, после го побутнах с ботуша.

Опитах копието на гърба му, разтваряйки раната му. Отново нямаше реакция.

Определено беше мъртво.

Клекнах до него и започнах да отвързвам торбичката, когато рогата му внезапно омекнаха и се стопиха, потекоха в река, която потече покрай главата като масло по кръвта.

Издърпах торбичката от сплъстената му коса.

Формата на главата му започна да се променя.

Ципите и ноктите изчезнаха.

Сплъстените кичури се превърнаха в коса.

Препънах се назад, клатейки глава.

- Не - казах.

То продължи да се променя. Тъмносивата кожа изсветля.

- Не - настоях аз.

Думите ми нямаха ефект. То продължи да се променя. Височината намаля. Масата се сви. Стана каквото беше. Каквото винаги е било.

Не можех да дишам. Клекнах и се залюлях напред-назад в поза на скръб, древна като времето.

- Не! Изкрещях.

Бях мислила, че съм изгубила всичко.

Не бях.

Вече бях изгубила всичко.


Речник от дневника на Мак


* = Обозначение за Светла или Мрачна светиня.


*Амулетът: Тъмна светиня на Ънсийли, създадена от краля на Ънсийли за неговата наложница. Изработен от злато, сребро, сапфири и оникс. Позлатената „клетка“ на амулета подслонява огромен чист камък с неизвестен състав. Велик човек с могъща воля може да го използва, за да променя реалността. Списъкът на миналите му собственици е легендарен, включва Мерлин, Будикаг211. Жана д'Арк, Карл Велики и Наполеон. Последно закупен от уелсец на незаконен аукцион за осемцифрена сума, той беше в моите ръце за твърде кратко време. В момента е притежание на Лорд Господар. Изисква някакъв вид десятък или свързване, за да се използва. Аз имах волята. Но не успях да разбера начина.

Допълнение: Все още е в ЛГ и мисля, че той го използва, за да контролира Ънсийли принцовете. Беше в него, но не се опита да го използва върху мен. Защо? Дали не се бои, че на мен може да не подейства?


АНМСМ: Баронс ми даде мобилен телефон и под това съкращение, което означава: „Ако не можеш да се свържеш с мен", беше записан номер, на който отговаря тайнственият Риодан.


АУ: „Ако умираш". Още едно от съкращенията в телефона, който ми даде Баронс.

Допълнение: Боже, вече знам какво е!


Бранителите: Така вече се наричат сужителите на Гарда под водачеството на инспектор Джейни, докато се бият, за да защитят останалите жители на Дъблин. Ядат Ънсийли и дават сериозен отпор на Фае.


В'лане: Според книгите на Роуина В'лане е Сийли принц от Двора на светлината, член на Висшия съвет на кралицата и понякога консорт. Той е Секс-до-смърт-Фае и се опитва да ме накара да работя за него от името на кралица Авийл, за да открия Шинсар Дъб.