След като се измих, отидох в гората. Да намеря храна, беше начело на списъка ми със задачи за днес. Наоколо се търкаляше много сурово месо, но предпочитах да се въздържа.

Подминавах труповете един след друг. Много от тях бяха на малки, нежни създания, които не можеха да представляват заплаха за мен. Не бяха наядени. Бяха убити заради самото убийство.

След около двайсет минути осъзнах, че ме следят.

Обърнах се. Чудовището се беше върнало и отново беше тъмносиво, с жълти очи. Торбичката ми все още беше завързана за рогата му. Станалият на дрипи пуловер беше омотан около крака му.

- Ти си АУ, нали? Подейства. Ти си това, което Баронс държи под гаража си, пратил те е, за да ме пазиш. Но не си най-ярката крушка в кутията. Знаеш само как да убиваш. Всичко, освен мен, нали? Ти ме пазиш жива.

Чудовището не каза нищо, разбира се.

Бях почти сигурна. След второто масово клане бях лежала будна в очакване слънцето да се вдигне достатъчно високо в небето, за да изляза да търся храна. Бях обмисляла вероятностите. Тази беше единствената, която обясняваше защо чудовището не ме убиваше. Когато първия път се беше опитало да ме нападне, сигурно беше надушило Баронс по мен. И неговата миризма го беше държала на разстояние. Казах си, че няма да се мия много добре, независимо колко се цапах.

- Е, какъв е планът? Ти ме пазиш жива, докато той ме намери?

Дали тази машина за убиване щеше да се появи на Хелоуин, ако

бях набрала АУ? Не виждах да е от някаква полза срещу ЛГ и Фае принцовете, но ако го бях призовала по време на бунтовете или дори скоро след това, вместо да се крия в църквата, то определено щеше да ми разчисти пътя и да ме заведе някъде на сигурно място, където ЛГ можеше никога да не ме намери.

Огледах го. То също ме загледа през сплъстената, окървавена коса. Ярост блестеше в погледа му и нещо по-диво, по-плашещо. Отне ми миг да осъзная, че беше лудост. Нещото беше на една брънка от веригата на пълната лудост.

Трябваше да е АУ. Нямаше друго обяснение. Как Баронс беше заловил това нещо? Как го беше накарал да му се подчинява? Как му беше попречил да убие него? С мистични средства? Както обикновено, там, където беше намесен Баронс, аз имах единствено въпроси без никакви отговори. Когато най-накрая се върнех в моя свят, той нямаше да се измъкне, без да ми даде отговорите. Вече знаех какво държи под гаража си и исках да разбера повече.

Докато изучавах дивото лице, очите, хлътнали с психопатска ярост, и могъщото тяло, създадено да убива, осъзнах, че вече не ме е страх от него. Усещах в костите си, че няма да ме убие. Щеше да съсече и убие всяко живо нещо около мен, да пикае и вероятно да събира всичко мое, което съм била достатъчно невнимателна да оставя. Можеше дори да иска да ме убие, но нямаше, защото беше АУ и единствената му цел беше да се погрижи аз да не умра.

Чувствах се, сякаш половината от бремето на света току-що се беше смъкнала от раменете ми. Можех да го направя. Имах оръжие и не бях знаела за него - демон пазител. Хрумна ми, че дори няма нужда да си взимам камъните. Баронс можеше да ги вземе, когато се появеше. Още една четвърт от бремето падна от гърба ми.

Продължих с търсенето на храна. Чудовището ме следваше през повечето време. Понякога нещо прошумоляваше в далечината и то се хвърляше през дърветата. Започнах да запушвам ушите си, когато се случваше. Обичам животните и мразех, че убива всичко. Искаше ми се Баронс да го беше научил да прави разлика.

В една горичка от стройни дървета със сребриста кора намерих ядки в ниско висящите клони и плодове в храстите. След като се натъпках, завързах колкото можах от сладките ядки в торбичката си. В един тих поток открих хайвер. Голяма гадост, но все пак протеин.

По средата на утрото чудовището ме подкара обратно към реката, после започна да ръмжи и да ми се зъби, насочвайки ме нагоре по

течението. Реших, че има някакъв баронски дневен ред.

Води ме няколко часа. Теренът се промени драстично. Гората се сгъсти, брегът на реката пропадна и когато чудовището най-после ми позволи да спра, бях на върха на висока гола скала, която се спускаше рязко почти трийсет метра надолу до побелелите бързеи. Реката вече не се мяташе, тя ревеше и се разбиваше, изпълвайки пролома с тих грохот.

Изтегнах се в едно слънчево петно на брега и изядох половината от последната си протеинова закуска. Мислех да стана и да се опитам да проуча района, но не бях сигурна, че чудовището ще го позволи.

То подуши земята около мен, после се промъкна надолу по течението и се просна гладко и смъртоносно на земята. Предположих, че е уморено от толкова много убийства.

Не се надявах да чуя някакви гласове, затова му заговорих. Разказах му за израстването си в Юга, за хубавите планове, които имах за живота си.

Казах му за всичко, което толкова много се беше объркало, как бях започнала да губя нещата едно по едно. Казах му какъв ад е това да си изгубя ума по Ънсийли принцовете и как Баронс ме върна. Дори му разказах за скорошното си пътуване до дома в Ашфорд с В'лане и какво бях научила там, как бях започнала да се боя, че нещо може да не е наред с мен. Разказах му неща, които никога не бих разказала на съзнателно същество, разголвайки най-дълбоките си чувства и страхове. Беше пречистващо да изхвърля всичко от гърдите си, макар и пред глупав звяр.

Аз също задрямах и се събудих около половин час преди слънцето да се гмурне в хоризонта, потапяйки гората в нощта.

Чудовището се изправи на крака, обиколи, уринира около мен и се стопи в мрака, черно върху черно, с кървавочервени очи.

Бях „завита“ за през нощта.

Будих се няколко пъти, стресната от един или друг звук. След като установявах, че нищо не дебне отвъд моя кръг, заспивах отново.

Призори бях събудена от приближаваща буря.

На трийсет метра под мен реката се надигаше в оглушителното кресчендо на бързеите, които се разбиваха в отвесните стени на каменната клисура.

Мълния разцепи въздуха. Отекна гръм и се подготвих да бъда измокрена, но бурята остана от другата страна на реката,

подминавайки ме.

Беше яростна буря. Гръмотевици плющяха и трещяха непрестанно, подсилвани от странно пукане, наподобяващо автоматична стрелба. Дърветата се превиваха. Дъждът се изсипваше проливен, заливайки далечния край на реката. Бях благодарна, че поне това ми беше спестено.

Накрая вятърът отвя бурята и аз заспах.

Събудих се от ръка, притисната плътно към устата ми, и от смазващото тегло на нечие тяло върху моето.

Борих се диво, удрях, ритах, опитвах се да хапя.

- Полека, Мак! - един глас прошепна грубо в ухото ми. - Не мърдай! Очите ми пламнаха. Познавах този глас. Беше Риодан. Но аз

очаквах Баронс!

- Дойдох да те измъкна оттук, но трябва да правиш точно каквото ти казвам.

Кимах преди дори да е довършил изречението.

- Наложително е да не издаваш никакъв звук. Шепни, когато говориш!

Кимнах отново.

Той се дръпна и ме погледна.

- Къде е... създанието?

- АУ ли?

Той ме изгледа странно, но кимна.

- Не знам. Не съм го виждала от снощи.

- Събери си нещата и побързай! Нямаме много време. Даррок също е тук.

- Шегуваш ли се? Как, по дяволите, всички ме намират? - какво бях аз? Голямо червено Х?

- Ш-ш-ш! - той притисна пръст към устните ми. - Говори тихо! - той се надигна от мен, обърна ме по корем и започна да рови в косата ми. - Не мърдай! А, мамка му!

- Какво? - прозвуча като тихо ръмжене.

- Даррок те е маркирал. Сигурно го е направил, докато принцовете са те държали.

- Татуирал ме е?

- Точно до белега на Баронс. Не мога да го махна тук. Ела! Превъртях се, жулейки яростно скалпа си.

- Къде отиваме?

- Недалеч оттук има... как каза Бароне, че ги наричаш? МПД. Тя ще ни отведе до друг свят, където има долмен към Ирландия.

- Мислех, че проклятието на Крус е покварило всичко.

- Сребрата се променят. МДП - не. Те са статични микрокосмоси.

Сграбчи ме под мишниците, изправи се, вдигна ме заедно със себе си и ме постави на крака.

Стиснах ръката му.

- Родителите ми?

- Не знам. Дойдох след теб в ЛаРу.

- Баронс?

- Опитваше се да стигне до Ашфорд, за да хване Даррок. Бях единственият, който успя да влезе, преди тунелът да се срути в нашия край. Отне ми малко време да те открия. Намерих и това - той ми хвърли раницата. - Копието ти е вътре.

Можех да го целуна! Сграбчих раницата и набързо събрах всичките си притежания на едно място, после измъкнах копието и го погалих. Да го държа в ръка, ме караше да се чувствам като в песен на Травис Трит[20] - три метра висока и непробиваема за куршуми.

- Съществото ще нападне всичко в близост до теб. В момента това съм аз. Аз мога да те измъкна. То не може. То само убива. Запомни това!

Риодан хвана ръката ми и ме поведе близо до реката, много по-близо до отвесния край на клисурата, отколкото се чувствах комфортно, но разбирах какво правеше. Глинестият ръб беше мек като пясък и не издаваше звук под краката ни. Погледнах към него.

- Как ме проследи? Ти също ли имаше белег върху мен? -прошепнах.

- Мога да проследя този на Баронс. Още една дума и минаваш през ръба.

Не казах нищо повече. Ако трябваше да избира между моето оцеляване и своето собствено, бях съвсем сигурна, че ще предпочете своето. Чудех се защо Баронс не беше направил нещо, за да предпази Риодан от чудовището. Да му даде да носи риза, миришеща на Баронс, или нещо такова.

Сякаш прочел мислите ми, той промърмори:

- Татуировката, която ти сложи, те пази от звяра. Няма начин да маркира мен. Дойдох въоръжен. Преследвах го цяла нощ през дъжда. Свърших амунициите. Умно копеленце.