Като че искаше да ме нападне, но по някаква причина не можеше.

Той също застана неподвижно, ръмжеше и ме гледаше внимателно с присвити очи.

След малко се обърна и се плъзна напред, мускули и лудост.

Въздъхнах и го последвах.

Той спря, обърна се и ми се озъби. Очевидно не му харесваше да го следвам. Жалко. Когато започна отново да се движи, аз изчаках няколко секунди, после поех след него, но на по-дискретно разстояние. Надявах се, че има леговище, в което ще отнесе камъните, и когато излезе отново на лов, можех да ги открадна от него.

Следвах го с часове през ливадите. Стигнахме до една гора, близо до широка, бързо течаща река, където го изгубих между дърветата.

Дневната светлина в този свят си отиваше със смущаваща внезапност.

Изглеждаше, че слънцето се влачи по небето през по-голямата част от деня, но приблизително към пет часа (или някъде там - бях съдила по ъгъла му спрямо планетата) пламтящата топка се гмурна по-бързо от тази на „Таймс Скуеър" в навечерието на Нова година. Ако не бях погледнала през дърветата точно в този момент, опитвайки се да реша колко време ми остава, за да намеря място, където да се сгуша през нощта, нито щях да го видя, нито щях да повярвам.

За едно мигване на окото денят свърши и настана пълна, непрогледна нощ. Температурата падна рязко и бях благодарна, че все още имах палтото си.

Мразя мрака. Винаги съм го мразила и винаги ще го мразя.

Потърсих моя МакОреол, изпуснах го в бързината, вдигнах го отново, нахлупих го на главата си и започнах да включвам лампите. След като скобите се бяха скъсали, преместих някои от лампите. Искаше ми се да бях сътворила версията на Баронс - без скоби. Никога нямаше да му го призная, но неговото творение беше по-ефикасно, по-леко и по-ярко. Но в моя защита ще кажа, че е много по-лесно да подобриш нечие изобретение, отколкото да седнеш и да го изобретиш сам. Бях направила нещо от нищо. Той просто беше подобрил моето „нещо".

Не знам дали го чух, или просто усетих присъствието му, но внезапно разбрах, че има нещо зад мен на не повече от четири метра вдясно.

Обърнах се рязко и го хванах в ярката бяла светлина на лампите на шлема си. То примигна и заслони очи с ръка.

За миг не бях сигурна дали беше „моето" чудовище. Беше потъмняло като хамелеон от тъмносиво до черно, а очите му вече бяха кървавочервени. Можех да го сбъркам с нещо друго, да го взема за далечен братовчед на чудовището, което преследвах, но с изключение на торбичката с камъните, вързана на задните му рога.

То се озъби на светлините. Зъбите му блеснаха - дълги, абаносови.

Потреперих. Изглеждаше още по-смъртоносно отколкото преди.

Изключих предната лампа и то свали ръка.

Сега какво? Защо се беше върнало? Изглеждаше, като че не иска да го следвам, но когато го бях изгубила, бе обиколило зад мен. Нищо в него нямаше смисъл. Дали накрая нямаше да се умори торбичката да го удря по тила на всяка стъпка и да я хвърли? Защо още носеше моя пуловер? Как щях да преживея нощта? Дали щеше да ме убие в

съня ми? Ако приемех, че успея да се отпусна достатъчно, за да заспя.

Ако не то, дали нещо друго нямаше да ме убие? Какви бяха бродещите нощем животни тук? От какво трябваше да се страхувам? Къде бих се осмелила да се опитам да спя? На дърво?

Умирах от глад. Бях изтощена и напълно изчерпана откъм идеи.

Чудовището изръмжа и побягна от сенките, като мина едва на няколко стъпки от мен и се отправи към реката. Смразена от това близко разминаване с него, се сковах, гледайки как камъните ми си отиват с подскоци.

Дали след ден или два щях да съм толкова отчаяна, уморена и ядосана, че да се опитам да сграбча главата на нещото и да си ги измъкна от него? Ако минеха достатъчно дни, без да се опита да ме убие, можех да видя себе си как се отчайвам достатъчно, че да рискувам.

Чудовището спря на покритата с мъх тераса близо до реката и погледна назад към мен. Погледна към терасата и пак към мен. И отново, и отново, и отново.

То може да не ме разбираше, но аз го разбрах. Поради някаква причина искаше да отида на тази тераса.

Обмислих възможностите си. Отне ми цяла секунда. Ако не отидех, какво би ми направило? Имаше ли друго място, на което да ида? Слезнах надолу до терасата. Когато вече бях там, то скочи към мен и ме подкара с щракане на челюстите си към центъра и.

Тогава, докато гледах шокирана и удивена, то уринира в кръг около мен.

Когато свърши, скочи гладко в нощта и изчезна.

Стоях в центъра на кръга от урина, която все още вдигаше пара от земята, и просветлението бавно ме осени.

Чудовището беше маркирало земята около мен със своята миризма, за да прогони по-дребните заплахи, а бях готова да се обзаложа, че повечето заплахи на този свят бяха по-дребни.

Вцепенена от така протеклите събития през този ден, изтощена от страх и физически усилия, седнах долу, измъкнах остатъка от протеиновата закуска, направих си възглавница от палтото, после се протегнах на терасата, сложих МакОреола до себе си и го оставих да свети.

Дъвчех бавно, наслаждавайки се максимално на оскъдното си ястие, и слушах тихия рев на речните бързеи.

Изглеждаше, сякаш се бях уредила за през нощта.

Нямах големи очаквания, че сънят ще ме навести. Бях изгубила всичко. Бях заседнала в Сребрата. Камъните ми ги нямаше. Имаше смъртоносно чудовище, което събираше моите неща и пикаеше в кръгове около мен, а аз нямах представа какво да правя. Но очевидно тялото ми беше приключило за деня, защото заспах без спомен да съм довършила яденето си.

Скочих посред нощ, пулсът ми галопираше, без да мога да определя какво ме беше събудило. Загледах се нагоре през черните корони на дърветата към двете ярки луни, пълни на фона на синьо-черното небе, и взех да търся през откъслеците от съня ми.

Вървях по коридори в палат, който имаше безброй стаи. За разлика от сънищата за студеното място тук ми беше топло. Харесах палата с неговите безкрайни тераси, издигащи се над градини, пълни с нежни създания.

Усещах как ме привлича. Дали беше нещо в този свят? Дали беше Белият палат, който Ънсийли кралят е построил за своята наложница?

В далечината чух воя на вълци, които поздравяваха луните.

Претърколих се, завих се с палтото презглава и се опитах отново да заспя. Щеше да ми е нужна цялата енергия, за да се справя с утрешния ден и да оцелея на това място.

Нещо, намиращо се много по-близо, взе да вие в отговор на далечните вълци.

Изстрелях се от леглото ми от мъх, сграбчих кинжала си и скочих на крака.

Беше страшен звук. Звук, който бях чувала и преди в моя собствен свят, под гаража на „Книги и дреболии Баронс“.

Беше измъченият вой на нещо прокълнато, нещо отвъд изкуплението, нещо, толкова изгубено в отчаянието, че ми се дощя да продупча собствените си тъпанчета, за да не чуя никога вече подобен звук.

Вълците завиха.

Звярът им отговори. Не толкова отблизо този път. Отдалечаваше се.

Вълците завиха. Звярът им отговори. Още по-отдалеч.

Имаше ли нещо по-лошо от моето чудовище? Като онова нещо под гаража на Баронс?

Намръщих се. Това просто би било твърде голямо съвпадение.

Дали беше възможно „моето“ чудовище да е нещото от под гаража на Бароне?

- О, Боже! Дали АУ наистина беше проработило?

Не знам колко време бях слушала скръбния концерт с широко отворени очи и смразена кръв. Такава мъка, такава изолация, такава загуба се долавяха в плача на нещото. Каквото и да беше, аз скърбях за него. Никое живо създание не трябва да съществува в такава агония.

Когато вълците отново завиха, звярът не отговори.

Скоро след това чух ужасяващото скимтене на вълците, избивани един по един. Разтреперана, легнах отново, свих се на кълбо и покрих ушите си.

Събудих се призори, обградена от десетки гладни очи, които се взираха в мен от кръга урина.

Нямах представа какви бяха. Можех да видя само могъщи сенки, които се движеха, дебнеха, крачеха гладно в мрака отвъд светлината на моя МакОреол.

Не им харесваше миризмата на урината, но ме подушваха през нея и очевидно им миришех на храна. Докато гледах, един от мрачните силуети избута купчина листа и земя върху урината.

Другите започнаха да правят същото.

Черното чудовище с кървавочервените очи избухна от гората.

Не можех да видя в подробности боя. Моят МакОреол хвърляше твърде много блясък. Виждах единствено вихър от зъби и нокти. Чух яростно ръмжене, на което отговориха уплашено съскане и писъци на болка. Чух, че някои се пльосват в реката. Нещото се движеше нереално бързо, разкъсваше и сечеше през мрака със смъртоносна точност. Летяха парчета козина и плът.

Някои от животните се опитаха да бягат. Чудовището не им позволи. Усещах яростта му. То се наслаждаваше на убийството. Пируваше в него, потапяше се в кръв, чупеше кости с краката си.

Накрая затворих очи и спрях да се мъча да видя.

Когато най-сетне настана тишина, отворих очи.

Диви кървавочервени очи ме гледаха иззад купчина разкъсани тела.

Когато отново започна да уринира, се превъртях и скрих глава под палтото си.


Трийсет и шест


Станах веднага щом просветля, събрах нещата си и потърсих път между останките от осакатени тела, за да се измия в реката. Всичко, вкючително аз, беше опръскано с кръв.

Нагазих в плитчините, свих шепи и пих дълго, преди да се измия. Нуждаех се от вода, а тя течеше бърза и кристалночиста. Не можех да запаля огън, за да я кипна, но трябваше да повярвам, че след всичко, което бях преживяла, със сигурност ми беше отредена по-значима смърт, отколкото да ме покоси замърсена от паразити вода.