Хукнах напред, грабнах телефона от земята и побягнах като от ада.


Трийсет и пет


След известно време седях на една поляна с висока трева и дървета с бяла кора, облегната на един дънер, опитвайки се да си върна контрола над ситуацията. Беше ми нужен почти половин час, за да спра да треперя. Исках да избягам, колкото можех по-далеч от ужасяващото чудовище, но проклетите камъни ми трябваха.

Този ден изобщо не се беше развил, както очаквах. Беше ми трудно да приема къде съм и какво става с мен.

Следобедът ми бе започнал с ясен план: бях влязла в Среброто с напълно разумното очакване (о, Боже, това показваше или колко изкривен е станал моят свят, или пък какво?) да изляза от другата страна в собствената ми дневна, в собствения ми свят, където или щях да спася родителите си от злите лапи на ЛГ с помощта на Баронс, или щях да умра, докато се опитвах да го сторя.

Сега бях в някакъв чужд свят, вътре в мрежа от Сребра. Това място (според Баронс) е буквално невъзможно да бъде управлявано, тук някой можеше да остане загубен завинаги и да бъде нападан постоянно от хищници - един подир друг.

Бях абсурдно, опасно отклонена. Нещата бяха приели такъв безпрецедентен обрат, че сякаш се бях спуснала в една от заешките дупки на Алиса.

Едно беше да гледам как Фае завладяват Дъблин, опитвайки се да превземат моя свят, и да се боря с тях на моя територия. Но съвсем друго беше да се озова скачаща от един свят в друг свят посредством огледала и мистични камъни, принудена да се боря на чужда почва. Поне у дома знаех откъде да взема нещата, от които се нуждаех, и имах съюзници, които да ми помагат. Тук бях прецакана.

Събитията продължаваха да се случват без мен в моя свят, а аз трябваше да съм част от тях. Трябваше да се измъкна оттук. Трябваше да спася родителите си, да разпитам Нана О'Райли, да вляза в забранените библиотеки, да разбера къде е В'лане, да разкрия пророчеството... Списъкът беше безкраен.

Но бях заседнала в един от световете в мрежата на Сребрата с ужасяващо чудовище, стоящо между мен и камъните, които не смеех да оставя. Не само че можеха да ми свършат работа тук (въпреки че беше рисковано), но трябваше да ги върна в моя свят, за да мога да ги използвам там.

Ако исках доказателство колко е трудно измъкването от Сребрата (и оцеляването в тях), трябваше само да помисля за Крисчън, който се беше скитал изгубен два месеца и беше на прага на смъртта, когато го намерих.

Как бих оцеляла аз два месеца? Как бих оцеляла две седмици?

Какво ставаше с родителите ми?

Натисках АУ на телефона си за стотен път и за стотен път нищо не се случи. Затворих очи и разтрих лицето си. Баронс се беше измъкнал оттук.

Как? Защо не ми беше казал, че е бил засмукан заедно с Крисчън? Защо бяха всички тези лъжи? Или както той би ги нарекъл -„пропуски“.

Отворих очи и проверих часовника си. Все още показваше един и четиринайсет. УФ! Свалих го и го натъпках в един джоб. Очевидно беше безполезен тук. Чаках чудовището да свърши с поглъщането на глигана, за да мога да си взема камъните. Мислех, че са минали поне час или два, но слънцето на небето изобщо не беше помръднало, откакто бях седнала, което значеше, че или усетът ми за време е силно изкривен, или дните тук са много по-дълги, отколкото съм свикнала.

Докато убивах време, прегледах възможностите си. Така както виждах нещата, имах три. След като си върнех камъните, можех: А) да започна да търся МПД, да рискувам да вляза в нея и да се надявам, че няма да ме впримчи в някоя пустиня като тази, в която беше заседнал Крисчън или Б) да използвам камъните и да се надявам, че съм наистина много далеч от Ънсийли затвора и че те ще ме пратят обратно в Залата на всички дни или на някое друго място с огледала, от които да избирам, или В) да остана точно където бях сега и да се надявам, че дори АУ да не работи тук, Баронс ще може да ме проследи по дамгата ми. И че чудовището ще се махне и ще намери да тероризира и да убива нещо друго. Иначе оставането ми в този район не би било дори възможност.

Баронс очевидно беше запознат със световете в мрежата Сребра, като се има предвид колко бързо се беше измъкнал. А това показваше, че изглежда е бил тук поне веднъж, преди да бъде засмукан заедно с Крисчън.

От всички перспективи тази да остана тук, на място, и да дам възможност на Баронс да ме проследи, изглеждаше най-разумната. Веднъж вече бях пренебрегнала способността му да ме спаси и не исках да повтарям същата грешка.

Беше му отнело четири дни да се измъкне.

Щях да му дам пет да ме намери. Но пет беше максимумът, който бих позволила, защото се боях, че може да започна да си мисля: „Да, но ако днес е денят, в който той дойде?“ Тогава ще ме е страх изобщо да си тръгна. Беше жизненоважно да вземам твърди решения и да се придържам към тях.

Така подкована, събрах смелост, изправих се и се придвижих безшумно до края на поляната, за да видя дали мога да си върна камъните.

Чудовището още ядеше. Спря, вдигна глава и подуши. В мен ли гледаше през дърветата?

Паднах на четири крака и се заоттеглях сантиметър по сантиметър. След като оставих прилично разстояние между нас, се изправих и изтичах до моето дърво.

Защо не ме беше убило? Защо беше спряло? Не ставах ли за ядене? Знаех, че животните понякога бяха бесни и убиваха само за да убиват. Никога преди не бях виждала такава ярост в очите на животно. Един от приятелите ми беше ухапан от бясно куче. Бях го видяла в клетката, преди да го приспят. Изглеждаше повече уплашено отколкото ядосано. У сивото чудовище нямаше и грам страх. У него нямаше нищо друго освен свирепост.

Още на два пъти се промъквах до поляната, за да проверя. И двата пъти то си ядеше и не показваше признаци, че ще спре.

Върнах се до моето дърво, където гледах как слънцето се влачи по небето. Денят се затопляше. Съблякох палтото, пуловера и плетената блуза. Направих въже от блузата, закрепих МакОреола в нея и ги завързах на тояжка като скитник.

Прекарах времето си в тревоги за мама и тате, опитвах се да убедя сама себе си, че Баронс ги е спасил; после се тревожех за Дани, която беше в манастира, и за това какви прибързани решения може да вземе, когато не съм до нея и не я държа под око; за Крисчън и за това къде беше изчезнал, като се надявах да е намерил храна, защото така и не успях да му дам една от протеиновите закуски; и дори за В'лане -за това, че изчезна и не се появи повече.

Не можех да измисля и едно нещо, заради което да се тревожа за Баронс.

Размишлявах за живота, опитвах се да видя някакъв смисъл в него, чудех се как съм могла дори да израсна, вярвайки, че светът е нормално, обезопасено, подредено място. Тъкмо щях да се вдигна, за да проверя камъните за четвърти път, когато чух изпукване на вейка. Главата ми се завъртя рязко.

Чудовището беше клекнало на четири крака на не повече от шест метра от мен. Взираше се през високата трева, главата му беше присвита ниско, а жълтите очи проблясваха. Дали беше свършило с глигана и вече си точеше зъбите за мен?

Грабнах тоягата и палтото си и се стрелнах нагоре по дървото толкова бързо, че май и аз изкопах чимове от земята. Със сърце в гърлото, прелитах от клон на клон.

Мразя височините толкова, колкото мразя и затворените пространства, но по средата на пътя нагоре се принудих да спра и да погледна надолу. Можеше ли чудовището да се катери? Нямаше вид да е способно с неговите, както бях преценила, двеста килограма мускули, плюс всички тези нокти, но в този свят кой можеше да знае със сигурност? Особено предвид странния, плавен начин, по който се движеше?

Стоеше под дървото на четири крака и разкъсваше тревата там, където бях седяла.

Докато го гледах, намери пуловера ми. Продупчи го с дългите си нокти и го вдигна до лицето си.

Ахнах. Пуловерът не беше единственото мое нещо, което чудовището притежаваше. Моята покрита с руни торбичка беше вързана на кожена каишка за задните му рога. Звярът беше взел камъните ми!

Когато най-после се махна (с моя пуловер, омотан около един от задните му крака), аз се смъкнах от дървото. След дълъг вътрешен спор със самата себе си, свих рамене и го последвах.

Бях вбесена от последния развой на събитията.

Защо проклетото нещо беше взело камъните ми и как с тези смъртоносни нокти беше успяло да върже торбичката за рогата си? Не беше ли проклетото връзване на възли нещо доста сложно за праисторически изглеждащ звяр? И каква беше тази работа с моя пуловер?

То усети, че го следвам, спря, обърна се и ме погледна.

Инстинктите ми крещяха да подвия опашка и отново да избягам, но ставаше нещо много странно. Звярът беше настръхнал от ярост, но не беше направил и една стъпка към мен.

- Това са моите камъни и ми трябват - опитах.

Дивите жълти очи се присвиха, без да мигат.

Посочих към рогата му.

- Торбичката. Моя е. Върни я!

Нищо. Нямаше нито знак, че ме разбира, нито нещо подобно на интелект в неговия поглед.

Посочих собствената си глава и имитирах как махам торбичката и я хвърлям. Имитирах и как отвързвам пуловера си от крака му, за да подсиля тезата си. Впуснах се в малка пантомима с много вариации по темата. Нищо. Усилията ми не дадоха повече резултати, отколкото би довело разпитването на Баронс.

Накрая, от чисто раздразнение, изиграх един танц само за да видя дали изобщо ще последва някаква реакция.

Звярът се надигна на задните си крака и започна да вие, разкривайки обезпокоителен брой зъби, после падна пак на четири крака и скочи към мен, после пак, и пак, спирайки рязко всеки път като куче на синджир.

Застанах напълно неподвижно.