Той примигна с очички и изгрухтя дебело.

Аз също изгрухтях и зарих земята отново.

Безизходица.

Внезапно се видях отгоре.

Ето до това бях докарана: МакКайла Лейн-О'Конър, потомка на една от най-могъщите линии шийте зрящи, ОС детектор, Нул, някога При-я, сега имунизирана към почти цялото Фае обаяние, да не споменаваме притежаването на интересни способности за оздравяване, беше на земята на ръце и колене, мръсна, мокра, със силно очукан МакОреол на главата и опърлени ботуши, лице в лице с див глиган, без никакво оръжие, освен яростта, надеждата за по-добро бъдеще и решителността да оцелее. Шава със задник. Рие земята.

Усетих в мен да се събира, смях подобно на кихавица, и се опитах отчаяно да го потисна. Устните ми помръднаха. Очите ми се сбръчкаха. Носът ме засърбя и коремът ме заболя от порива да се изсмея.

Дадох воля на чувството. Просто всичко ми идваше твърде много. Седнах на пети и се засмях.

Глиганът се размърда неспокойно.

Станах, загледах се надолу към глигана и се разсмях още по-силно. Някак си нищо не беше толкова страшно, когато не си на колене.

- Майната ти! - казах му. - Искаш малко от мен?

Глиганът ме изгледа предпазливо и аз осъзнах, че не беше митично създание. Просто диво животно. Бях слушала много истории за хора в планините на Северна Джорджия, които се бяха измъквали от диви животни, прибягвайки до очевиден блъф или заплахи. Можех да предложа много от това.

Пристъпих ядосано напред и размахах юмрук.

- Махай се оттук! Къш! Върви си! Няма да умирам днес, задник! МАХАЙ СЕ ОТТУК ВЕДНАГА! - изревах.

Той се обърна и започна да се оттегля (доколкото може един див глиган, тежащ половин тон) надалеч през ливадата.

Зяпнах, но не защото той се оттегляше.

Последната ми заповед беше прозвучала на пластове, които все още резонираха във въздуха около мен. Току-що бях използвала Гласа!

Нямах представа дали глиганът беше прогонен от липсата ми на страх и от заплашителния рев, или от силата на думите ми (наистина, можеше ли да използваш Гласа върху нещо, което не разбира езика ти?), но не ми пукаше особено. Въпросът беше, че съм го използвала! И беше прозвучал доста силен!

Как го бях направила? Какво бях открила вътре в себе си? Опитах се да си спомня точно какво си бях мислила и как се бях чувствала, когато викнах към него.

Сама.

Чувствах се толкова съвършено, напълно сама, че не съществуваше нищо друго освен самата аз и предстоящата ми смърт.

„Ключът към Гласа - беше казал Баронс, - е да намериш онова място вътре в себе си, което никой друг не може да докосне.“

„Имаш предвид мястото на шийте зрящ?" - бях попитала.

„Не, различно място. Всички хора го имат. Не само шийте зрящите. Родени сме сами и умираме сами."

- Разбрах - казах сега.

Независимо с колко много хора се обграждах, независимо колко приятели и роднини обичах и в замяна получавах и тяхната обич, аз бях сама в момента на раждането и в момента на смъртта. Никой не идва с теб и никой не си отива с теб. Пътуването е за един.

Но не съвсем. Защото в това място имаше нещо. Току-що го бях усетила, а никога преди не съм била в състояние да го почувствам. Може би в момента на раждането и в момента на умирането сме най-близо до чистотата. Може би това са единствените моменти, когато сме достатъчно неподвижни, за да усетим, че има нещо по-голямо от нас, което побеждава неопределеността, което винаги е било и винаги ще бъде. Нещо, което не може да бъде подхвърляно. Наречете го както искате! Знам само, че е божествено. И ми пука. Вече не ставаше въпрос за моята „зона на комфорт", а за моята истина.

Гледах как глиганът се измъква през полето. След няколко мига щеше да се отдалечи от торбичката с камъните и щях да си ги взема. Не че им се доверявах много. Но пак бяха по-добре от нищо, а се нуждаех от тях, за да затворя Книгата, когато се измъкнех оттук.

Тъкмо бях пристъпила напред, за да вдигна телефона, а после да отида за камъните, когато един огромен сив звяр внезапно избухна от нищото в мъгла от рога, зъби и нокти.

Препънах се назад.

Звярът се заби отстрани на глигана, впи зъби в гърлото му, стисна врата му, откъсна главата му и пръскайки кръв, свали плячката си между мен и торбичката.

Изръмжа, клекна над трупа на глигана и започна да яде.

Зяпнах, не смеех дори да дишам. Ако нещото се изправеше в цял ръст, а изглеждаше, сякаш би могло, щеше да е близо три метра. Имаше три чифта остри, извити рога, намиращи се на равно разстояние върху два костени гребена, които се спускаха от двете страни на главата му. Първият чифт беше при ушите му, вторият - по средата на черепа, а последният изникваше от тила и се извиваше надолу към гърба му. Кичури дълга черна коса висяха около праисторическото му лице с гривесто чело, изпъкнали кости и смъртоносни кучешки зъби. Ръцете и краката му бяха с малки ципи и дълги нокти. Кожата му беше тъмносива и гладка. Имаше масивни мускули и очевидно беше мъжкар.

Не го бях видяла, нито чула да идва.

Нямах намерение да се състезавам по ръмжене с него, нито да използвам новооткритото си умение в Гласа, което можеше да действа, а можеше и да не действа върху животни. Ако имах голям късмет, щях да се опитам да се измъкна тихо, без дори да ме забележи. Да блъфирам с глиган, беше едно. Глиганът беше просто животно, което може да се е пръкнало от генетичните кодове на земята. Нямах нужда от ДНК тестове, които да удостоверят, че този звяр не е.

Започнах да се изтеглям назад бавно, като едва повдигах крака от земята. Щях да се върна по-късно за телефона и за камъните.

Главата му се вдигна рязко и звярът погледна право в мен, имаше кръв по цялото му лице. Дотук с надеждата ми да се измъкна незабелязано.

Застанах съвършено неподвижна с един крак във въздуха. Зайчетата замръзват на място, за да надхитрят враговете. Предполага

се, че мечките могат да бъдат заблудени така.

Този звяр не беше заблуден. Седна назад на бутовете си и ме загледа с лукави, присвити очи, като че се опитваше да реши каква съм на вкус. Ярост гореше в погледа му, сякаш срещу мен стоеше лъв с тръни, завинаги забити в четирите му лапи.

Задържах дъха си. „Яж глигана! - пожелах си. - Аз съм жилава, а не крехък свински корем.“

Той извърна тялото си от глигана към мен, напълно забравяйки плячката си. Мамка му, мамка му, мамка му!

Вече аз бях неговата мишена.

Без никакво предупреждение той се изправи на четири крака и се затича към мен. Беше неестествено бърз. Измъкнах непохватно кинжала от канията и се свих, сърцето ми удряше в гърдите.

- СПРИ НА МЯСТО! - Гласът излезе от мен, насищайки въздуха, отеквайки с хиляди гласове. Беше могъщ, феноменален, всяващ страх. Не можех да повярвам, че аз съм издала такъв звук. Баронс щеше да е толкова горд. - ОСТАВИ МЕ НА МИРА! - изревах. - ТИ НЯМА ДА МЕ НАРАНИШ!

Чудовището продължи незасегнато от Гласа.

Подготвих се за удара. Нямаше да се дам без бой. Ако останеше на четири крака, аз щях да се завъртя, да атакувам очите му с кинжала си и с това, което беше останало от ноктите ми. Може би мъжките му части. Каквото трябваше, за да оцелея.

На около два метра ужасяващото нещо спря толкова рязко, че изрови земята с ноктите си. Чимове полетяха, едва не уцелиха главата ми. Жълтите му очи се присвиха до цепки и то се озъби.

Беше толкова близо до мен, че усещах повея от горещия му дъх, миризмата на прясна, топла кръв по него. Зяпнах го диво. Имаше вертикални зеници, които се разширяваха и свиваха в странните му жълти очи. Беше настръхнало от ярост, гърдите му се повдигаха от къси бързи вдишвания, докато ръмжеше непрестанно.

Прехвърли тежестта си напред, разтърси глава и хлопна със зъби. Плюнка и кръв ме опръскаха.

Присвих се, но не посмях да ги обърша.

Внезапно звярът се раздвижи с толкова гладка мускулеста грация, че за един миг ми се стори... странно красив. Беше роден екзекутор. Беше в стихията си. Могъщо животно, простичко устроено. Имаше няколко цели в живота. Беше родено и отгледано да убива, да побеждава, да се възпроизвежда, да оцелява. В този един странен миг почти му завидях.

Започна да обикаля около мен, ноктестите му ръце и крака изтръгваха туфи трева и пръст, отмяташе глава, жълтите очи горяха кръвожадно.

Аз се въртях заедно с него, без да свалям очи от лицето му. Взирах се в този убийствен поглед, сякаш можех да държа звяра настрана, единствено отказвайки да бъда сплашена. Това дали не беше някакъв предубийствен ритуал? Не беше действал така с глигана.

Спря, килна глава настрани, вдигна чудовищното си лице и... подуши в моята посока.

Какво правеше, по дяволите? Задържах дъха си, надявайки се да му мириша на нещо неядливо. Зъбите, Боже, тези зъби бяха дълги колкото пръстите ми!

Изглежда не му хареса това, което подуши. Миризмата явно го ядоса още повече. Изръмжа ниско и продължително, а после скочи без предупреждение.

Стиснала кинжала в ръка, аз останах на място. Нашите действия ни определят. Щях или да живея, или да умра, борейки се.

Но не получих възможност да се боря.

В последната секунда чудовището изрева и се извъртя във въздуха.

Видях само едно движещо се размазано петно. В един момент скачаше право към мен, в следващия скубеше тревата, тичайки обратно към глигана. Докато гледах, то заби зъби в плътта на плячката си. С яростно разтърсване на главата разпра глигана и започна да яде, костите хрущяха, хрущялите изскачаха.

За миг не можех да помръдна. Толкова треперех, че не бях сигурна дали краката ми ще ме държат. Бях твърде ужасена, за да се зароди у мен някаква мисъл. Постепенно подвижността ми се върна на крилата на адреналина.