- Как, по дяволите, се е измъкнал?

Погледнах го с безпомощен гняв.

- Откъде да знам? Той не призна, че е бил тук. Излъга.

Очите на Крисчън се присвиха още.

- Кога прави секс с него?

О-хо! Детекторът за лъжа се взираше в мен през тези тигрови очи.

- Не е като да съм искала - извъртях.

- Лъжа - каза той равно.

- Не бих го направила при никакви други обстоятелства - това беше истината и той можеше да се задави с нея!

- Лъжа.

Нима?

- Той ме накара да го направя.

- Голяма, огромна лъжа - каза той сухо.

- Не разбираш в каква ситуация бях.

- Изпробвай ме!

- Не мисля, че има връзка с някой от проблемите ни - обърнах му гръб и започнах да се обличам.

- Имаш ли чувства към него, Мак?

Обличах се мълчаливо.

- Страхуваш ли се да ми отговориш?

Свърших с обличането и се обърнах. Крисчън започваше да изглежда малко страшно. Очите му ставаха нечовешки ярки, златни. Постарах се лицето ми да остане като маска.

- Умирам от глад - казах му. - Имам две протеинови закуски. Можеш да изядеш едната. И съм жадна, но предпочитам да не пия от тази кариера. И мисля, че имаме много по-големи проблеми от чувствата ми към Джерико Баронс. Или липсата на такива. А онези животни - посочих към далечния край на долината - ми изглеждат годни за ядене.

Тръгнахме.

За съжаление, не бяхме единствените, които смятаха, че охранените, подобни на газели същества изглеждат годни за ядене, както скоро открихме по средата на долината.

Тъпчещо стадо от хиляди рунтави рогати бика с подобни на камшик опашки и вълчи муцуни напредваше бързо към нас.

- Мислиш ли, че ще се разделят около нас? - така ставаше във филмите.

- Не съм сигурен, че не са хукнали точно за нас, Мак. Бягай!

Хукнах, при все че бях съвсем сигурна, че е безсмислено. Те бяха

твърде бързи, а ние бяхме твърде далеч от всякакъв заслон.

- Не можеш ли да направиш нещо друидско? - извиках през почти оглушителното тропане на копита.

Той ме изгледа.

- Д-друидството - извика той - изисква подготовка, инак може да получиш катастрофални резултати.

- Е, изглеждаш съвсем застрашително. Със сигурност можеш да направиш нещо с това, което ти се случва - черните символи бяха започнали да пълзят към гърлото му.

Земята трепереше толкова силно, че ставаше трудно да бягам. Имах чувството, че към нас пълзи земетресение.

Когато се спънах, Крисчън се задейства така бързо, че докато се осъзная, вече бях на рамото му, а той тичаше десет пъти по-бързо от нормален човек. Разбира се, той беше напомпан с Ънсийли. Вдигнах глава. Стадото беше твърде близо. Все още не бягахме достатъчно бързо. Създанията ни настигаха, муцуните щракаха, летеше слюнка. На практика, усещах дъха им.

- Използвай камъните! - извика Крисчън.

- Ти каза, че е твърде опасно.

- Всичко е по-добре от това да сме мъртви, Мак.

Бръкнах в колана, измъкнах торбичката и показах за миг камъните. Беше един от сравнително по-гладките преходи. За съжаление ни остави в огнен свят.

Показах отново камъните и пламъците по ботушите ми умряха на мига, защото следващият свят не поддържаше въглеродни форми на живот и нямаше кислород.

Показах отново камъните и се озовахме под вода.

Четвъртия път, когато ги показах, попаднахме на тесния връх на една назъбена скала, която падаше рязко към бездънна пропаст и от двете страни.

- Свали ме долу! - извиках през яростния вихър, който фучеше покрай нас. Бях смазана върху рамото на Крисчън, от мен капеше вода и едва дишах.

- Тук?

- Да, тук!

Той ме свали на крака, сумтейки, но задържа ръцете си на кръста ми. Загледах го. Кехлибарените му ириси бяха обрамчени в черно. Зацапваше се навътре, както мастило замъглява вода. Странните символи вече облизваха челюстта му.

- Какво точно правихте на Хелоуин? - защо плътта на Ънсийли имаше такъв странен ефект върху него?

Той отново ми хвърли убийствената усмивка, но вече не беше убийствено чаровна, а убийствено студена.

- Уплаших се в последната минута, иначе нямаше да се провалим.

Опитахме се да вдигнем единствената друга сила, за която знаехме, че някога се е опълчвала срещу Туата Де и е отстоявала. Древна секта, наречена Драгхар, я е побеждавала веднъж много отдавна. Баронс не се поколеба. Аз го направих. Искаш ли да ни измъкнеш от тази скала, Мак? - изръмжа той.

- Ами ако следващото място е дори още по-ужасно?

- Продължавай да сменяш, а аз ще продължа да се държа!

Бяхме цапардосани от порив на вятъра и залитнахме от ръба в зиналия мрак. Аз отворих торбичката.

Огромен вихър избухна около нас, черен, яростен, разкъсващ косата и дрехите ми. Помъчих се да напъхам камъните обратно в покритата с руни торбичка. Усещах как захватът на Крисчън се изплъзва, после ръцете му вече ги нямаше и аз бях сама.

Тръшнах се на ръце и колене някъде в тундрата.

Блъснах се толкова силно, че торбичката излетя от ръцете ми. Челото ми се удари в земята и прехапах жестоко езика си. Не усещах ръцете на Крисчън никъде по мен.

Ушите ми звънтяха от удара. Вдигнах глава замаяна.

Взрях се право в очите на огромен див глиган с остри като бръсначи бивни.


Трийсет и четири


Когато се взирате в лицето на смъртта, времето по някакъв странен начин се забавя.

Или може би в този свят наистина се движеше по-бавно, кой знае?

Докато се взирах в хитрите, мънистени, гладни очи на глигана (които изглеждаха мънички в сравнение с тялото му с размер на крава), знаех само, че откакто бях изпуснала телефона си в басейна, бях започнала да губя неща. Едно след друго.

Първо сестра ми. После родителите ми и надеждата да се прибера у дома.

Бях се опитала да се справя, да бъда добра. Бях си създала нов дом в книжарницата в Дъблин. Бях се опитала да създам нови приятелства и да изкова съюзи. Бях казала сбогом на красивите дрехи, на русата коса и на любовта си към модата. Бях приела оттенъците на сивото, вместо цветовете на дъгата, и накрая бях прегърнала черното.

После бях загубила Дъблин и моята книжарница.

Накрая бях загубила себе си, дори собствения си ум.

Бях се научила да използвам нови оръжия, да използвам нови начини да оцелявам.

Бях загубила и тях.

Копието ми го нямаше. Нямах Ънсийли плът. Нямах име на езика си.

Бях намерила Крисчън. Бях изгубила Крисчън. Бях сигурна, че той е бил завлечен в единия край на вихъра, докато аз бях пратена в другия.

А сега бях изгубила и камъните. Торбичката беше на земята, далеч от глигана, здраво завързана. Не можех да се надявам на случайно преместване.

Кинжалът, прикрепен на ръката ми, дори нямаше да продупчи люспестата кожа на животното.

И се зачудих: това ли беше целият смисъл? Трябва ли да ми бъде отнето всичко, което може да се отнеме? Това ли прави животът? Кара те да изгубиш всичко, което обичаш и в което вярваш, после те убива?

Да, самосъжалявах се.

Мамка му, както би казала Дани, кой не би го направил в такъв момент?

Огнени светове? Водни светове? Скали? Каква скапана космическа сила вземаше решенията къде да ме запратят камъните? Толкова ли презряни от Сребрата бяха синьо-черните късчета от каквото там бяха, че ако светът не можеше да ги изплюе обратно в Ънсийли ада, се примиряваше с опити да ги унищожи, следователно - опа! - мен също? Умишлено ли бях подмятана в челюстите на опасността?

Какво ми беше останало?

Нищо.

Клекнах, взирайки се яростно през тревистото поле към глигана с мънистени очички, който, кълна се, имаше зла усмивка над бивните. Той изпръхтя и тупна с крак по земята.

Поради липса на друго, което да правя, аз изпръхтях в отговор и също тупнах с крак. Наежих се и му хвърлих смъртоносен поглед.

Мънистените очички се присвиха. Глиганът вдигна глава и подуши въздуха.

Дали се опитваше да надуши страх? Много жалко! Нямаше такъв от моя страна. Бях твърде ядосана, за да се страхувам.

Къде, по дяволите, бяха всички, когато имах нужда... О! Беше ми се случвало веднъж да мисля, че възможностите ми са се изчерпали, ала все още имах една.

Докато глиганът оценяваше потенциала ми на жертва, аз му се намръщих и оголих зъби, а междувременно плъзнах ръка под палтото си към задния джоб.

Измъкнах телефона. От него се изля вода. Щеше ли да работи? Изсумтях вътрешно. Все още очаквах нещата да функционират според разбираеми закони, докато клечах тук в седмото поред измерение, което бях посетила напоследък. Колко глупаво!

Отворих телефона и го оставих на земята.

Глиганът наведе глава, подготвяйки се да нападне.

Не посмях да вдигна телефона до ухото си. Натисках бутоните, както си лежеше там. Първо Баронс, после АНМСМ и накрая забранения АУ. Това определено се окачествяваше като умиране.

Чаках. Не знаех какво. Някакво чудо.

Предполагам, че съм се надявала използването на АУ да направи нещо, например магически да ме пренесе в безопасност в книжарницата. Или Баронс мигновено да се материализира и да ме спаси.

Чаках.

Нищо не се случи. Абсолютно нищо.

Бях сама.

Или така мислех.

Глиганът сведе глава заплашително. Загледах се с копнеж към торбичката на няколко метра зад него.

Той взе да бие с крака по земята и приклекна. Знаех какво означава това. Котките го правят, преди да се спуснат.

И аз сторих същото като него, издавайки дълбоко, яростно ръмжене. Чувствах се дълбоко разярена. Аз също приклекнах.