После едно ме закова на място.

Зяпнах.

- Крисчън? - избухнах невярващо. Беше с гръб към мен и вървеше през тъмна гора, но луната в неговото огледало беше ярка и нямаше как да сбъркам осанката и походката му. Тези дълги крака в избелели дънки. Тъмната коса, хваната назад на опашка. Широките рамене и уверената походка.

Главата му се обърна рязко. Отстрани на врата му имаше татуировка в червено и черно, която не беше там последния път.

Мак? - устните му се движеха, но не можех да го чуя. Пристъпих по-близо.

- Наистина ли си ти?

Очевидно той можеше да ме чуе. В очите на красивия шотландец въодушевлението и облекчението се бореха с тревогата. Той се взря в

мен, приближи се, изглеждаше объркан, после поклати глава.

Не, Мак! Стой, където си! Не идвай тук! Върни се!

- Не знам как да се върна.

Къде си?

- Не виждаш ли?

Той поклати глава.

На мен ми изглежда, че си вътре в огромен кактус. За миг помислих, че си тук, с мен. Как ме виждаш?

Накарах го да повтори няколко пъти. Не съм най-добрият четец по устни. Думата „кактус“ ме обърка. Не можех да видя и един кактус в гората.

- Аз съм в Залата на всички дни.

Тигровите му очи пламнаха.

Не стой дълго! Обърква те.

- Вече разбрах това - преди миг в ръката ми отново се беше появила розовата ръкавица и можех да чуя звуците от игрището около мен. Започнах да тичам на място. Не успях да заблудя Залата. Затичах се в кръг пред огледалото. Ръкавица и спомен изчезнаха.

Мястото е опасно. Бях там известно време. Трябваше да избера Сребро. Направих лош избор. Те не са каквото изглеждат. Това, което показват, не е там, където водят.

- Шегуваш ли се? - едва не откачих. Ако влезнех в тропически плаж, щях ли да свърша в нацистка Германия с тази своя черна коса?

Това, което аз избрах, не показваше. Оттогава скачам през измеренията, опитвам се да намеря по-добро място. Някои от Сребрата са верни, други не са. Няма как да познаеш кои.

- Но ти си детектор на лъжата!

Не работи в Залата, момиче. Работи само извън нея, и то невинаги. Съмнявам се някой от талантите ти на шийте зрящ да работи там.

Все още тичайки в кръг, затворих очи и потърсих онова място в центъра на ума си. „Покажи ми истината!" - заповядах. Отворих очи и погледнах отново към Крисчън. Все още стоеше в тъмната гора.

- Къде си?

В пустиня - той ми се усмихна горчиво. - С четири слънца и без нощ. Изгорял съм лошо. Нямам нищо за ядене и за пиене от твърде дълго време. Ако не открия дименсионно изместване скоро, аз... съм загазил.

- Дименсионно изместване? - попитах го дали няма предвид МПД и му обясних какво са.

Той кимна.

Изобилстват. Но не изобилстват тук.

„Изобииилстват", беше казал. Огледалото ми показваше съвсем чист, добре отпочинал мъж, но сега, след като знаех какво да търся, виждах изтощението и преумората му. Нещо повече, усещах определено... мрачно приемане? От Крисчън МакКелтър? Няма начин!

- Колко си зле, Крисчън? - казах. - И не ме лъжи!

Той се усмихна.

Спомням си как веднъж ти казах същото. Спа ли с него?

- Дълга история. Отговори на въпроса ми!

Това е „да". Ах, момиче! - тигровите очи задържаха моите за един напрегнат, сондиращ момент. Зле - каза накрая.

- Ти, всъщност, стоиш ли там? Имам предвид на собствените си крака? - дали имаше поне частица истина в това, което виждах?

Не, момиче.

- Можеш ли да се изправиш, ако искаш? - казах рязко.

Не съм сигурен.

Не изгубих нито миг повече.

Пристъпих в огледалото.


Трийсет и две


Някои Сребра са като подвижни пясъци. Не им харесва да те пускат.

Очаквах това да се държи като огледалото, окачено в къщата на ЛГ - трудно за пробиване, решено да ме изхвърли като с ластик.

Беше ми мъчително да пробия, още по-съпротивляващо се от първото, но по-трудното беше да се измъкна. Без Крисчън можеше да не успея.

Озовах се заклещена в сребристо лепило, което държеше крайниците ми почти неподвижни. Ритах и удрях, а накрая толкова се бях завъртяла, че нямах представа кой край беше навън. Очевидно посоката, в която щеше да се получи, беше само една.

После ръката на Крисчън беше върху моята (той можеше да стане) и аз заблъсках към него с всичка сила.

Колежът у дома, където ходя на курсове, има аеродинамична тръба, създадена от уникалното разположение на прохода на математическия факултет и научните сгради около него. В особено ветровити дни е почти невъзможно да го преминеш. Трябва да се навеждаш напред под опасен ъгъл, докато минаваш покрай математическия факултет, и с наведена глава да пориш напред с всички сили.

Научих по трудния начин за точките на пречупване, при които или недостатък в проектирането, или шега от страна на някой ядосан инженер оставя „око“ в прохода, където вятърът рязко спира. Ако не го знаеш и все още пориш напред, падаш по очи пред всички зубъри по математика и наука, които знаят за това и се мотаят наблизо във ветровити дни, но не казват на първокурсниците, защото това би ги лишило от безкрайното забавление, което си осигуряват, като ни гледат как падаме - за предпочитане с къси поли, които накрая се оказват над задниците ни.

Такова беше това Сребро.

Блъсках се към ръката, борех се, притисках с цялата си сила и внезапно съпротивлението отстъпи и аз излетях от огледалото върху Крисчън с такава скорост, че се преметнахме и катурнахме в пясъка.

Щях да ахна, но не успях. Бях в запалена пещ. Беше толкова светло, че не можех да отворя очите си. Въздухът беше толкова горещ и сух, че не можех да дишам.

Опитах се да се аклиматизирам. Най-накрая си поех дъх, който прогори дробовете ми. Отворих леко очи, огледах добре Крисчън и се претърколих от него.

Той беше по-зле от „зле“. Беше в сериозна опасност. Мургавата му кожа беше потъмняла още повече, но тенът му имаше жестока червенина, устните му бяха напукани и по очите и кажата му можех да позная, че е силно обезводнен. Плюски покриваха лицето му.

Завъртях се наоколо с надеждата да намеря огледало, висящо във въздуха зад мен, през което бих могла да го измъкна на безопасно място.

Нямаше никакво.

Обаче имаше стотици кактуси с човешки ръст, всеки от които можеше да е този, в който каза, че съм се била появила. Дали имаше огледало, маскирано в някой от тях? Изглеждаше ми разумен вариантът да се е наложило да скрият Среброто в нещо, ако не е имало място, където да не изглежда в пълно противоречие с терена на светове, които Фае искаха да посещават незабелязани. Или тайнственото проклятие на Крус беше объркало нещата?

Чудех се дали не трябва да се нахвърля върху няколко от най-близките кактуси, като заема методите, които Дани беше използвала в опита си да пробие защитите, надявайки се да е двупосочен портал. Мисълта не ми се понрави особено. По време на тези опити тя не беше постигнала нищо повече от няколко лоши натъртвания. Кактусите имаха защитна броня от остри като игли шипове.

Присвих очи и се огледах наоколо.

Бях в океан от пустиня.

Сигурно беше четиридесет и шест градуса. Никъде не се виждаше сянка. Нищо освен пясък.

Погледнах нагоре и мигновено съжалих. Небето беше болезнено ярко, с четири блестящи слънца. Беше по-бяло от бяло. Беше радиоактивно бяло.

- Скапана, проклета глупачка! - успя да каже Крисчън през сцепените си устни. - Сега и двамата ще умрем тук.

- Не, няма. От кой... кактус се появих?

- Нямам никаква скапана идея, а тези шипове са отровни, така че късмет с ръчкането около тях!

Проклятие! Минавахме на план Б, който в основни линии представляваше надежди и молитви.

Заизмъквах черната торбичка от кръста си, за да открия камъните. Щяха ли да ни върнат в Залата, където да изберем следващия портал заедно? Кой знаеше? На кого му пукаше? Всичко беше по-добре от това. Той щеше да умре тук, както и аз.

Претърколих се близо до Крисчън и се притиснах към него.

- Ох, сега флиртуваш с мен, момиче - каза той немощно и със сянка от онази своя убийствена усмивка. - Когато не мога да направя нищо.

- Обгърни ме с ръце и крака, Крисчън! И не пускай! Независимо какво става, не пускай!

Пот се стичаше по лицето ми, капеше под МакОреола в очите ми, събираше се на езеро между гърдите ми. Носех твърде много дрехи, велосипеден шлем и кожено палто насред пустинята.

Той не зададе въпроси. Просто обви крака около бедрата ми и сключи ръце около кръста ми. Молех се да има достатъчно сила да се задържи. Нямах представа какво щеше да стане, но не очаквах да е нещо нежно.

Измъкнах торбичката, освободих краищата и оголих върховете на камъните. Те лумнаха, пулсиращи със синьо-черен огън.

Теренът отговори мигновено и бурно точно както беше направил розовият тунел.

Пустинята започна да се люлее и въздухът се изпълни с високо стенание, което бързо се превърна в метално звучащ писък. Пясъкът ни зашиба, жулейки ръцете и лицето ми.

- Луда ли си? Какво... - останалите думи на Крисчън се изгубиха във виещия вятър. Атомно бялото небе потъмняваше до синьо-черно -бързо и драматично. Погледнах нагоре. Слънцата се засенчваха едно по едно.

Пясъкът потрепера под нас. Надигнаха се вълни, оформиха се падини. С Крисчън се запремятахме надолу и надолу, дълбоко в пясъчната долина, която продължаваше да се оформя, докато се търкаляхме. Усещах как скобите на МакОреола ми се откопчават. Внезапно се уплаших, че пустинята ще ни погълне живи, но пустинята не ни искаше. Това беше целият смисъл, въпреки че тогава не го разбирах.