Както обикновено, събудих се смразена до кости. Дори парещият душ не беше смекчил студа. Мразя да ми е студено. Сега когато осъзнавах, че цял живот съм сънувала този сън, си спомних и как скачам от леглото като момиченце със замръзнали крака и треперещи зъби, как, тичайки, търся топлата утеха на бащините ръце. Спомних си как татко ме увиваше с одеяла и ми четеше. Той използваше „пиратския“ си глас, въпреки че нямам представа защо, и казваше: „Ахой, друже! „Неща странни се вършат под полунощното слънце от мъже, които се трепят за злато..."П51

И ако Сам МакГий е станал достатъчно горещ, че да запращи на погребалната си клада, то аз треперех, докато се топлех в ръцете на татко, развълнувана от лудостта да се трепеш за злато в Арктика, да влачиш тялото на приятел на шейна, за да изгори на брега на езерото Лабержцб] и да спази обещание, дадено на мъртвия.

Докато топлех ръцете си на огъня, чувах Баронс през преходната врата да говори в кабинета си ядосано с някого по телефона.

Бяхме разменили общо осем думи снощи, след като беше наръгал Фиона.

Бях го погледнала, докато отключваше задната врата, обмисляйки всякакви въпроси.

Той беше избутал вратата, беше изчакал да вляза под ръката му, гледайки надолу към мен с подигравателен поглед.

- Какво? Никакви въпроси, госпожице Лейн?

Бях възприела неговата тактика и казах ледено:

- Лека нощ, Баронс!

Тих смях ме беше последвал по стълбите нагоре. Нямаше смисъл от въпроси. Нямах намерение да хвърлям усилия на вятъра.

Стоплих чаша вода в микровълновата зад тезгяха и добавих три препълнени чаени лъжички разтворимо кафе. Отворих чекмеджето.

- Проклятие! - нямах захар, а в хладилника нямаше и сметана. Простичките удоволствия бяха започнали да значат много за мен.

Въздъхнах, облегнах се на тезгяха и започнах да сърбам горчивото кафе.

- Кажи на наглото копеле, че аз съм казал така, затова! - чух Баронс. - Трябвате ми всички. Не ми пука какво мисли Лор по въпроса.

Изглежда събираше войската. Чудех се дали щях да срещна другите като Баронс, освен Риодан. Баронс беше решил да се разправи с Даррок, да приключи с това и да го отстрани от пътя си. Бях напълно готова да действам съгласно този план, стига аз да бях тази, която ще забие копието си в корема на копелето, което или беше убило сестра ми, или беше уредило убийството и, а също и да бъда изнасилена. Имах нужда да бъде премахната поне една от опасностите в живота ми. Опасността, в която живеех, ме държеше достатъчно нащрек.

Надявах се да стане днес. Надявах се ЛГ да нападне книжарницата и да изпълни улиците с неговите Ънсийли. Надявах се Баронс да събере своите... каквото са. Щях да повикам Джейни с неговите мъже и шийте зрящите. Щяхме да проведем битка, която да сложи край на всички други битки, и щяхме да си тръгнем като победители, нямах никакво съмнение в това. Не само сънят ме беше вледенил. Моето решение беше твърдо. Бях неспокойна като животно в клетка. Беше ми писнало да се тревожа за неща, които би могло да станат. Исках вече да станат.

- Не, не е по-важно от това. Нищо не е и го знаеш - изръмжа Баронс. - Кой според него командва, мамка му? - пауза. - Тогава може да се разкара от моя град.

Моят град. Обмислих фразата, чудейки се защо Баронс се чувстваше така. Никога не каза „нашия свят“. Винаги казваше „твоя свят“. Но нарече Дъблин неговия град. Само защото е бил в него толкова дълго ли? Или и Баронс, също като мен, беше подмамен от неговото претруфено изящество, беше се поддал на неговия чар и колоритна двойственост?

Огледах „моята“ книжарница. Така я наричах. Дали наричаме нещата, които са ни на сърцето, наши, независимо дали са? И ако

Дъблин беше неговият град, това означаваше ли, че има сърце, противно на вярванията на Фиона?

- Не-е - присмях се и отпих от кафето.

Нямам представа колко дълго беше пляскала по вратата, преди да я забележа.

По-късно щях да се чудя дали някой не беше минал и не я беше залепил там, докато аз си отпивах от кафето в неведение и подслушвах Баронс. Може би е надзърнал през цветното стъкло и е погледнал към мен. Усмихнал се е самодоволно или е заглушил злодейския си смях. Щях да се чудя дали Фиона не я беше пъхнала там. Щях да я мразя, знаейки, че е стояла там, гледала ме е и се е наслаждавала на болката ми.

- Даррок ще дойде - казваше Баронс, докато аз примигвах към вратата. - Казах на Фиона, че имам три от камъните и знам къде е четвъртият.

Така ли? Кога? Беше ли отишъл да я види снощи, докато съм спала? Мисълта за това ме накара да се почувствам... предадена.

Обиколих тезгяха и тръгнах бавно към предната част на магазина, където нещото пляскаше на нежния вятър по стъклата на вратата с форма на диаманти. Движението беше привлякло вниманието ми. Кой знае иначе колко време можеше да ми отнеме да го намеря.

Баронс каза:

- Възможно е тя да направи всичко това ненужно. Но е твърде рано да се каже.

На десетина стъпки от вратата я разпознах. Погледнах настрани, сякаш ако скрия глава в пясъка като щраус, щях да бъда в безопасност.

Но не бях в безопасност.

- Не може да е това - казах.

Погледнах назад, отидох до вратата, отворих я и нежно махнах лепенката, която я придържеше за стъклото.

Беше.

Взирах се дълго в нея, после затворих очи.

- ЛГ няма да дойде - казах на Баронс, влизайки в кабинета му. Както винаги, погледът ми се плъзна неспокойно към голямото огледало, което беше част от огромната мрежа Ънсийли Сребра -портал към адска ничия земя от лед и чудовища. Но моето очарование/страх от него придоби днес нова острота и ново значение.

- Не може да си сигурна - отхвърли Бароне.

Седнал зад масивното бюро, той изглеждаше изсечен от материал със същите плътност и напрежение, твърд от гняв.

Усмихнах му се. Можех да направя или това, или да избухна в сълзи, а второто нямаше как да се случи.

- Проблеми у дома? Момчетата не слушат ли? - попитах сладко.

- На въпроса, госпожице Лейн!

Тръгнах да му подавам това, което бях свалила от предната врата. Ръката ми трепереше. Окопитих се и когато я протегнах отново, ръката ми беше съвършено стабилна.

Той погледна снимката.

- Сестра ти. Е?

Така беше. Тя се смееше с отворена уста, застанала на входа на колежа „Тринити".

- Обърни я! - казах стегнато. Той я обърна. - Прочети я!

- Била е щастлива - зачете той. - Обичам ви, мамо и татко! Ще се върна у дома веднага щом мога. Мак - той спря, преди да продължи. Един мускул трептеше на челюстта му. - ЛаРу 1247. Петото Сребро отдясно. Носи камъните! Ако доведеш Баронс, и двамата умират. - той ме погледна. - Хванал е родителите ти. Мамка му!

Това доста добре обобщаваше всичко.

- Този план е ужасен - каза Баронс за десети път.

- Ти си този, който го измисли - напомних му. - А аз се съгласих. Няма да се върнем назад - продължих да тъпча неща в раницата си.

Нямаше друг начин. Исках конфронтация и щях да я получа. Само че не по начина, по който се бях надявала.

- Виж, Баронс, ти си напълнил главата си с повече знания за живота отколкото някой друг някога, освен татко. Ако не мога да оцелея след вас двамата, трябва да бъда застреляна. Трябва да отърва всички.

- Това благодарност ли беше, госпожице Лейн?

Помислих за момент и свих рамене.

- Да.

Зад мен той издаде странен звук.

- Това е! Няма да отидеш!

- Защото ти благодарих? Що за логика е това?

- Този, който благодари на другите, никога не оцелява. Нищо ли не си научила?

- Той държи родителите ми.

- Ако хване теб, може да получи целия свят.

- Той няма да ме хване. Ще направя точно това, което ти ми каза. Без отклонения. Без независими решения. Ще отида в къщата, ще направя снимка на дестинацията, която показва Среброто, и ще ти я пратя. С това и с дамгата ми ти ще ме проследиш. Ще доведеш твоите... каквото там са, след мен или ще влезеш по някакъв друг начин и ще ни спасите. - А аз щях да убия ЛГ. Щях да забия копието си до дръжката в гърдите му. Може би в окото. Да стоя там и да гледам как започва да гние. Надявах се да умре бавно.

- Сребрата са твърде непредвидими. Нещо може да се обърка дори за краткото време, докато преминаваш от едно към друго.

- Чудеше се дали имам куража. Вече знаеш. Освен това, той се нуждае от мен, не помниш ли? Няма да поема рискове.

- Всеки път, щом използваш Сребрата, поемаш рискове. Особено ако носиш ОС. Силата предизвиква промяна в места с непредвидима сила.

- Знам. Каза ми го вече пет пъти. Ще държа копието си скрито и камъните в торбичката.

- С дупките в стените на затвора и проклятието на Крус... не е сигурно какво може да се обърка. Не, госпожице Лейн, това просто няма да стане.

- Отивам, Баронс, със или без помощта ти.

- Мога да те спра - каза той толкова тихо, че веднага разбрах, че не само го обмисля сериозно, но е и на косъм от това да ме завърже някъде.

Вдишах рязко.

- Помниш ли детето, умиращо в ръцете ти?

Ноздрите му трепнаха. Нещото затрака в гърдите му.

- Не ме карай да го изживявам, Баронс! Не избирай моята скръб вместо мен! Нямаш право.

- Те не са биологическите ти родители.

- Мислиш ли, че сърцето следва само кръвта?

Няколко минути по-късно се подготвях да изляза през вратата, да завия надясно и да се отправя към това, което някога беше най-голямата Мрачна зона на града.

Знаех, че докато мина четиринайсетте преки до ЛаРу 1247, от мен щеше да тече пот, но нямаше да поема никакви рискове. В случай че Среброто беше ледено, бях си сложила достатъчно пластове дрехи. В случай че беше тъмно, носех моя МакОреол. В случай че трябваше да остана известно време, преди Баронс да ни измъкне, и в случай че родителите ми се нуждаеха от храна, раницата на гърба ми беше натъпкана с протеинови закуски, вода, Ънсийли плът и ред други неща, които Баронс и аз се редувахме да тъпчем. В случай че ЛГ настояваше да ги види, носех трите камъка в черна торбичка, покрита с нежно проблясващи защити. Пушката ми беше преметната на едното рамо, а копието под него. Нямах намерение да прибягвам до никое от нещата, които носех, но също така нямах намерение някога да отида където и да било без напълно оборудвана раница, докато и последното Фае не бъде изтрито от нашия свят. За десети път през последните два дни ми се искаше да имах името на В'лане на езика си и отново се чудех къде беше и какво му се беше случило.