Карън Монинг - Търсенето на скритата истина

- Не! - изръмжа Баронс през вратата.

Вдишах бавно. Издишах. Отвътре бях вързана на възли.

Имах майка.

Знаех името и.

Трябваше да разбера още толкова много!

Кой беше баща ми? Защо ние - О'Конърови - имахме толкова лоша реклама? Обвиняват майка ми, после сестра ми, сега мен? Това ме вбесяваше. Исках да раздрусам старицата, докато се събуди, да я принудя да продължи.

Загледах я. Сънят беше изгладил съсухреното лице и тя изглеждаше спокойна, невинна, намек за усмивка докосваше устните и. Чудех се дали сънува две малки момичета да играят в градините и. Аз също исках да ги видя.

Затворих очи, протегнах се към онова място на шийте зрящ и открих, че е лесно да отлея по краищата на ума и. Той беше, както и костите и, уморен и без защити.

И ето ги и тях: две момичета, едното тъмно, другото русо, може би на седем или осем, тичаха през поле с пирен, държаха се за ръце и се смееха. Беше ли една от тях майка ми? Натиснах по-силно, опитах се да оформя съня на Нана и да го накарам да ми разкрие повече.

- Какво правиш? - извика Кат.

Отворих очи. Нана се взираше в мен, изглеждаше уплашена и объркана, ръцете и стискаха облегалката на люлеещия се стол.

- Тоз дар требе да се даде, не да се вземе!

Станах и протегнах ръце помирително.

- Не исках да те уплаша. Дори не мислех, че ще ме усетиш там. Просто исках да знам как е изглеждала. Много съжалявам! Просто исках да знам как е изглеждала майка ми - дрънках глупости. Не знам кое чувство беше по силно - ядът, че ме е спряла, или срамът, че съм опитала.

- Ти знаиш как е изглеждала - очите на Нана се затвориха отново. Майка ти винаги та вземаши в манастира с нея. Потърси спомените си! Там ша я намериш, Алина.

Примигнах.

- Аз не съм Алина.

Единственият отговор беше тихо подхъркване.

Това било, каза Бароне, огромна загуба на време и той нямало да ме придружи отново, за да видя старицата.

Как можеше да каже това? Избухнах. Бях научила името на майка си тази вечер! Знаех собствената си фамилия!

- Имената са илюзии - изръмжа той. - Нелепи етикети, надянати от хората, за да ги накарат да се чувстват по-добре предвид неосезаемото в тяхното хилаво съществуване. Аз съм това, аз съм онова - подигра се той. - Аз произлизам от това и това. Следователно аз съм... каквото там дрън-дрън искаш да претендираш. По дяволите, спести ми го!

- Започваш опасно да звучиш като В'лане.

Аз бях О'Конър, една от шестте най-могъщи линии на шийте зрящи. Това имаше значение за мен. Знаех къде мога да посетя гроба на баба си. Можех да u занеса цветя. Можех да u кажа, че ще отмъстя за всички ни.

- Няма значение откъде идваш. Това, което е важно, е къде отиваш. Не разбираш ли? Нищо ли не съм успял да те науча?

- Лекциите - казах - правят ушите глухи.

Часове по-късно, все още се карахме, когато той вкара хамъра в гаража зад книжарницата.

- Просто не ти харесва, че тя знаеше нещо за това какво си! -обвиних.

- Стара чанта с провинциални суеверия - присмя се той. - Мозък, прегладнял по време на картофения глад.

- Грешиш вековете, Баронс.

Той ми се намръщи, изглежда направи някакви сметки, после каза:

- И какво? Същият резултат. Прегладнял за нещо. Четенето заслепява зрението, лекциите правят ушите глухи, друг път!

И двамата изскочихме от хамъра и тряснахме вратите толкова силно, че той се разтресе.

Под краката ми подът на гаража потрепери.

Бетонът всъщност издаде тътен, от който пищялите ми взеха да вибрират, докато звукът от нещо, което можеше да е родено единствено в далечния край на ада, изпълни въздуха.

Загледах се през покрива на хамъра. Е, поне един от въпросите ми получи отговор. Каквото и да имаше под гаража, не беше Джерико Бароне.

- Какво има там, долу, Бароне? - въпросът ми беше почти удавен от друга вълна на безнадежден, изтерзан вой. Караше ме да искам да побягна. Караше ме да искам да плача.

- Единственият вариант това изобщо да ти влиза в работата е, ако беше книга, и то тази, която ни трябва, но не е, така че чупката! - той излезе от гаража.

Последвах го по петите.

- Добре!

- Фиона! - изръмжа той.

- Казах „добре“, не Фиона - забих се в гърба му.

- Джерико, толкова време мина - каза изтънчен глас с лек акцент.

Пристъпих иззад него. Тя изглеждаше зашеметяваща както винаги - тясна пола, невероятни ботуши, които прилепваха по добре оформените u дълги крака, и дълбоко изрязана дантелена блуза, която разкриваше всяка пищна извивка. Дълго кадифено наметало падаше върху раменете u и се развяваше леко на нощния вятър. Груба чувственост. Фае по кожата u. Скъп парфюм. Безупречната u кожа беше по-бледа от всякога, по-блестяща, червилото u кървавочервено, погледът u откровено сексуален.

Копието се появи в ръката ми на мига.

Тя беше обградена от дузина пазачи на Лорд Господар, онези, облечените в черно и пурпурно.

- Явно не си толкова важна, за да заслужаваш защитата на принцовете - казах студено.

- Даррок е ревнив любовник - рече тя весело. - Не им позволява да ме приближават, камо ли да завъртят главата ми. Освен това казва, че е голямо облекчение да има жена в леглото си след посредствения вкус на детето, което разкъсал на парчета.

Вдишах рязко и щях да скоча, но ръката на Баронс се стегна като стоманена белезница около китката ми.

- Какво искаш, Фиона?

Чудех се дали помни, че Баронс е най-опасен, когато гласът му е толкова тих.

За един кратък миг, докато тя гледаше към Баронс, видях невъзмутим, уязвим копнеж в очите u. Видях болка, гордост, желание,

които никога нямаше да спрат да я гризат. Видях любов.

Тя обичаше Джерико Баронс.

Дори след като я беше изхвърлил, защото се беше опитала да ме убие. Дори след като беше тръгнала с Дерек О'Баниън, а сега с ЛГ.

Дори с Ънсийли плът, която течеше във вените и, любовница на най-мрачните обитатели на новия Дъблин, тя все още обичаше мъжа, който стоеше до мен, и винаги щеше да го обича. Да обичаш нещо като Баронс, означаваше болка и не и завиждах.

Тя поглъщаше лицето му с нежна загриженост, оглеждаше тялото му с неприкрита жар.

После погледът и се спря на ръката му върху моята, мигновено се изпразни от любов и пламна с ярост.

- Не си се уморил от нея. Разочароваш ме, Джерико. Бих простила едно преходно увлечение, както прощавах толкова много неща. Но ти поставяш на изпитание любовта ми.

- Никога не съм искал любовта ти. Предупреждавах те многократно.

Лицето и се промени, скова се и тя изсъска:

- Но взе всичко останало! Мислиш си, че става така? Може аз да съм насочила пистолета към главата си, но ти си този, който зареди патроните в него! Мислиш ли, че една жена може да даде на един мъж всичко, но да задържи сърцето си? Не сме устроени така.

- Не съм искал нищо.

- И не даде нищо - изплю тя. - Знаеш ли какво е усещането да осъзнаеш, че единственият, на когото си поверил сърцето си, няма такова?

- Защо си тук, Фиона? За да ми покажеш, че имаш нов любовник? Да молиш да се върнеш в леглото ми? То не е празно и никога няма да бъде. Да се извиниш, че се опита да унищожиш единствения шанс, който имах, като я убиеш?

- Единственият шанс, който си имал за какво? - хванах се веднага. Това, че и се беше ядосал, задето се опита да ме убие, изобщо не е било заради мен, а заради факта, че някак аз бях неговият последен шанс за нещо?

Фиона погледна рязко към мен, после към Баронс и започна да се смее.

- О, какъв възхитителен абсурд! Тя все още не знае. О, Джерико! Никога не се променяш, нали? Сигурно си толкова уплашен... -внезапно устата u се раздели, лицето и замръзна и тя се свлече на земята, изглеждайки стресната и объркана. Ръцете U изпърхаха нагоре, но не достигнаха целта си. Тя се сгърчи вяло на паважа.

Зяпнах. Дълбоко в гърдите U имаше нож, който минаваше право през сърцето. Кръв бликна около него. Дори не бях видяла Баронс да го хвърля.

- Допускам, че е дошла със съобщение - каза той студено на един от пазачите.

- Лорд Господар очаква тази - пазачът кимна към мен. - Каза, че е последният U шанс.

- Махнете това - Баронс хвърли поглед към Фиона - от уличката ми!

Тя още беше в безсъзнание, но нямаше да остане дълго така.

Плътта и беше нашарена с достатъчно Ънсийли, за да не може дори нож, забоден в сърцето, да я убие. Мрачните Фае в кръвта и щяха да изцерят раните. Щеше да е нужно моето копие, за да бъде убито това, което беше тя сега. Или каквото там оръжие беше използвал Баронс за Фае принцесата. Но ножът му със сигурност беше успял да и затвори устата.

Какво се канеше да каже тя? Какво не знаех, което Баронс се страхуваше, че може да разбера? Какъв „възхитителен абсурд“?

Погледнах към „моята вълна", тази, която бях избрала да ме пренесе през опасното море. Чувствах се като дете, което къса листенцата на маргаритка: Вярвам му. Не му вярвам. Вярвам му. Не му вярвам.

- И можете да кажете на Даррок - рече Баронс, - че госпожица Лейн е моя. Ако я иска, може да дойде и да си я вземе.

На следващата сутрин отидох право при газовите камини и ги запалих на най-силната им степен.

Отново бях сънувала красивата студена жена. Тя беше сама, имаше нещо много сбъркано с нея, но по-дълбоко от физическата u болка беше страданието на душата u. Бях плакала в съня си и по бузите ми сълзите се бяха превърнали в кристали. Тя беше изгубила нещо толкова ценно, че вече нямаше желание да живее.