- Почувства ли ги изобщо? - попитах вбесена.

- Знам, че са там - типичен неотговор от Баронс.

- Татуировките ти предпазват ли те?

- От много неща. От други не - още един неотговор.

Излезнахме и тръгнахме по почти занемарената пътека до вратата

на къщурката. Беше зелена, изрисувана с много символи. Безформената детелина не можеше да се сбърка. Нана О'Райли знаеше за нашия орден? Как?

Кат отвори вратата, когато почуках. Беше избързала напред, надявайки се да изглади впечатлението ни от пътуването с чай, прясна вода и сандъци с провизии от града за старицата.

Надзърнах в къщата. Вътре горяха свещи и припукваше буен огън.

- Аз ще отварям моите двери, да. Ни съм умрела още! - Нана О'Райли избута Кат настрана. Носеше сивата си коса на дълга плитка през едното рамо. Имаше бръчките на стар морски капитан, живял почти век на брега. Нямаше зъби. Хвърли на Баронс сълзящ поглед и каза: - Таквиз кат теб нема да са намиргат тука!

После ме издърпа вътре и тръшна вратата в лицето на Баронс.

- Какви таквиз? - казах в мига, в който вратата се затвори.

Нана ме изгледа с поглед, който казваше, че предполага, че може да съм твърде глупава, за да живея.

Кат настани старата жена на стол до огъня и уви около раменете u избелял юрган, съшит от различни материи и с много шарки. Изглеждаше, сякаш е направен преди десетилетия от парчета от дрехите на порасналите u деца.

- Аз също ще попитам - каза Кат любопитно. - Какви са тези таквиз?

- Гламави ли сте, моми? Не нашийот вид.

- Ние разбираме това, но какво е той? - казах.

Нана сви рамене.

- Защо ви интересува? Има бело и има не бело. Кво още да знайте вий е нужно?

- Но аз съм бяла - казах бързо. Кат ме изгледа странно. - Имам предвид, можеш да видиш, че Кат и аз сме като теб, нали? Не сме като него - ако можеше да различи истинската природа на хората, исках да знам своята.

Сълзящите u кафяви очи се спряха на мен като пиявици.

- Вапцваш си косата, да. Къв е истинскийо цвет?

- Руса.

Тя затвори очи и беше толкова неподвижна, че за момент се уплаших, че е заспала.

После очите u рязко се отвориха и устата u зяпна от изненада.

- За любовта на Мери! - въздъхна тя. - Нивгъш не забуварям лице. Ти си черката на Айла! Не сом и помислувала, дека че те видим, преди да умрам.

- Черка?

Кат изглеждаше шокирана.

- Дъщеря - каза тя.

Името на майка ми беше Айла О'Конър.

Имах очевидна прилика с нея, ми каза Нана, във формата на лицето, гъстата коса, очите, но най-много - осанката. В начина, по който гърбът преминава в раменете, в начина, по който се движа, дори в ъгъла, под който килвам глава понякога, когато говоря.

Приличах на майка си.

Името на майка ми беше Айла О'Конър.

Можех да повтарям тези две неща отново и отново с часове.

- Сигурна ли си? - в гърлото имах буца и едва преглъщах.

Тя кимна.

- Безбройни са дните га она и моята Кейли играеха в градините ми. Ако беха руси къдрите ти, моме, щех да та сбъркам за призрака u.

- Разкажи ми всичко!

Очите на Нана се присвиха.

- Она носеше нещо, нивгаш ни го оставяше - погледът u се замъгли. - Ама после се изгуби. Знаиш ли що беше?

- От Сийли?

Нана кимна и очите ми се разшириха. Бавно бръкнах под палтото си и извадих копието.

- Майка ми е носила това?

Очите на Нана изчезнаха в гнезда от бръчки, когато се усмихна.

- Страх ма беши, чи нема да го вида веке. Чух дума, че паднало в нечестиви ръце. Блести с величието на Небесата, нали? Ай, майка ти носеше Копието на Съдбата, моята Кейли носеше меча.

- Всичко! - казах, отпускайки се до коленете на Нана край огъня. -Искам да знам всичко!

Айла О'Конър била най-младата шийте зряща, достигнала някога в историята на манастира позицията Повелителка на Убежището (делегат във Висшия съвет). Толкова надарена шийте зряща не била раждана по-дълго, до колкото някой можел да си спомни. Великата повелителка се бояла, че древните кръвни линии са били твърде разводнени от безразсъдни и ненадзиравани съюзи, за да създадат отново такова поколение. Само виж как тези галоглаи МакРори и МакСуини се чифтосват с норвежци и пикти!

- Галоугласцц - поясни Кат. - Един вид наемни войници.

Никой не знаел кой бил бащата на Айла. Баба ми - Патрона О'Конър (лицето на Нана се нагъна в усмивка на беззъбо удоволствие, когато каза името u - били са съвременнички и приятелки, по-скъпи от сестри) - никога не се е омъжвала и отказала да разкрие името му. Родила Айла на късни години и отнесла знанието за това кой е бащата на детето в гроба, който, между другото, бил на няколко километра южно, в случай че съм имала интерес да изкажа почитанията си.

Патрона! Това беше името, което Роуина спомена в деня, когато претърсвах музея за ОС и когато ме беше открила на улицата. Настоя, че съм приличала на нея, но не беше в състояние да разбере как е възможно това. Каза, че щяла да узнае. Разбирах защо - Роуина беше познавала баба ми!

- Има ли други О'Конърови освен мен?

Нана изсумтя.

- Ейре е пълна с тех. Далечна рода. Нема линия, толкова могъща, кат на Патрона.

Роуина каза, че нямало останали О'Конърови! Само пряката линия ли беше имала предвид? Що се отнася до мен, в най-добрия случай

беше ме подвела, а в най-лошия - излъгала.

Въпреки че Великата повелителка презирала недоказаното потекло на майка ми, продължи Нана, нямало спор, че Айла била най-добрата шийте зряща в манастира, която някой бил срещал. Докато времето минавало, тя и внучката на Нана - Кейли - не само били поканени в най-тайния и свещен кръг, а там били назначени на позиции с най-голяма власт.

Животът бил благословен. Нана била горда. Била отгледала Кейли добре, обучена на Древните начини.

Очите на старицата се затвориха и тя започна да хърка.

- Събуди я! - казах.

Кат подпъхна юргана по-плътно.

- Живяла е близо век, Мак. Предполагам, че костите u са изморени.

- Трябва да знаем повече.

Кат ми хвърли пълен с укор поглед.

- Още не сме чули и дума за пророчеството или за Книгата.

- Точно затова трябва да я събудим.

- По-малко се фокусирай върху рода си и повече върху проблемите ни! - смъмри ме Кат.

След няколко минути на нежно разтърсване и придумване старицата най-накрая се размърда. Изглежда не знаеше, че е заспала, и продължи да говори оттам, където беше спряла.

Било време на велики надежди, каза тя. Шестте най-могъщи линии шийте зрящи започнали отново да стават силни: Бренън, О'Райли, Кенеди, О'Конър, МакЛафлин и О'Мали. Всеки от домовете раждал дъщери с таланти, които се събуждали по-рано, развивали се по-бързо.

Но нещата се променили и дошли мрачни дни. Нана вървяла по земята и усещала нещо грешно под краката си. Самата почва била... покварена. Нещо нечисто се било събудило и се размърдало в недрата на земята. Тя наредила на момичетата си да открият извора. Наредила им да го спрат на всяка цена.

- Ти също ли си шийте зряща? - попитах. - Някога живяла ли си в манастира?

Нана отново беше заспала. Разклатих я. Не подейства. Тя захърка. Кат направи на старицата чай. Аз добавих втора торбичка в чашата u. След пет минути, въпреки че главата u все още клюмаше, очите u бяха отворени и тя сърбаше чай.

Не u бил нужен манастирът. Нямала желание да учи. Костите u знаели истините. Какво повече u трябвало на една жена от знанието в костите? Учението, присмя се тя, обърквало костите. Четенето заслепявало зрението. Лекциите правели ушите глухи. Погледни земята, усети почвата, вкуси въздуха!

- Мрачните дни - придумах я да се фокусира. - Какво стана?

Нана затвори очи и мълча толкова дълго, че се уплаших да не е заспала отново. Когато ги отвори, в тях блестяха непроляти сълзи.

Двете деца, които някога си играли в нейните градини, се променили. Станали потайни, плашливи, разменяли си загрижени погледи. Вече нямали време за старицата. Тя била тази, която им дала насоката, показала им пътя с техните кости, но те я игнорирали. Шепнели си за тайни деяния, но Нана хванала много малко от дочутото за тях.

Скрити места в манастира.

Мрачни изкушения.

Книга с велика магия.

Две пророчества.

- Две? - възкликнах.

- Да. Едното обещавало надежда. Другото гарантирало опустошаването на земята и дори повече. Двете зависели от едно нещо.

- Нещо? - попитах. - Или личност?

Кат взе чашата от ръката на старицата, която отново беше задрямала, преди да се е разляла.

- Как е била държана Книгата в манастира? - притиснах я.

Тя ме изгледа с празни очи.

- Къде е била държана? - опитах.

Тя сви рамене.

- Кога е била отнесена там и от кого?

- Речено е, че кралицата на дийнъ шийте я поставила там в мъглите на времето - от нея се разнесе нежно хъркане.

- Как е излязла? - казах високо и тя отново се събуди.

- Чух, че u била помогнала една от най-висшите кръгове - тя ме изгледа тъжно. - Некои казват, че била майка ти - клепачите u се затвориха. Лицето u провисна, а устата u се отвори.

Свих юмруци. Майка ми никога не би освободила Шинсар Дъб. А Алина не беше предател. А аз не бях лоша.

- Кой е баща ми? - попитах.

- Тя спи - каза Кат.

- Е, събуди я отново! Трябва да знаем повече.

- И утре е ден.

- Всеки ден е важен!

- Мак, тя е уморена. Можем да започнем отново на сутринта. Аз ще остана през нощта. Не трябва да е сама. Не е трябвало да остава сама толкова дълго. Ти ще останеш ли?