Опитвам се да плача, но нищо не става.

Нещо трака дълбоко в гърдите ми.

Не го разпознавам.

Вече не съм това, което бях.

Поглеждам към другите.

Никой от нас не е.

Картините спряха. Бях отново в книжарницата. Треперех. Скръбта гореше като открита рана в гърдите ми. Кървях за детето, което току-що бях загубила, кървях за Алина, за хората, които умираха навън, в тази война, която бяхме неспособни да предотвратим.

Дръпнах се и погледнах нагоре към него. Ако мислеше, че ще получи същото, грешеше.

Аз кървях. Бях загубила равновесие. Ако ме беше докоснал в този момент, щях да бъда мила. Ако беше мил, щях да го докосна.

Лицето му беше безизразно, очите му - черни, ръцете - свити в юмруци отстрани.

- Баронс, аз...

- Лека нощ, госпожице Лейн!


Двайсет и шест


Не можехме ли да вземем нещо по-бързо? - оплаках се, докато заобикаляхме изоставени коли и избягвахме МПД, сякаш със скоростта на охлюв.

Баронс ме изгледа.

- Всички Ловци бяха заети тази вечер.

- Е, не можеш ли поне да настъпиш газта? - измърморих.

- И да се озовем в друга МПД? Те се движат, в случай че не си забелязала.

Бях и това изглеждаше много нечестно. Статичните бяха предсказуеми, но последните две, които срещнахме по пътя си, навътре в ирландската провинция, бяха незакрепени и се рееха на няколко стъпки над земята, носени, където ги отвееше вятърът. Да се избягват неподвижни МПД, беше достатъчно трудно. Да се избегне някоя рееща се, беше също като онези „танци“, които изпълнявате, когато налетите на някого на улицата и двамата непрестанно тръгвате все в една и съща посока, опитвайки се да се разминете. Само че в този случай изглеждаше, че МПД искат да танцуват. Да ви поемат в ръцете си. Да ви погълнат.

- Отне ни четиридесет минути да се откачим от последната.

Проблемът беше, че не можеш да се измъкнеш от тях лесно. След

като веднъж влезеш вътре, изглежда дупката се мени коварно, като запечатва входната точка. Трябваше да тършуваш за изход.

- Така е - отстъпих.

Бях отегчена, неспокойна и нетърпелива да стигна до къщурката на старата жена. А ето ни тук, движим се с хамъра тежко и сякаш цяла вечност.

Огледах вътрешността на колата и видях кутия от компактдиск на задната седалка. Чудех се какво слуша Баронс, когато е сам. Пуснах уредбата. Роб Зомби изрева:

„Адът не ги обича. Те са отхвърлени от дявола, отхвърлени от дявола..."

Той спря музиката.

Вдигнах вежда.

- Не може да си по-банален, Баронс.

- „Банален“ е просто друга дума за преситен от медиите до точката, в която обикновените маси са лишени от чувствителност към пресищане, най-често в тяхна собствена вреда, защото са станали неспособни да разпознаят опасността, която се взира в тях през очите на диво животно или през дулото на заредена пушка - такава си ти, госпожице Лейн - обикновена.

- Не съм обикновена и ти го знаеш - никога нямаше да призная, че той има право. Огледалните неврони ни причиняват странни неща, карат ни умствено да изживяваме неща, които наблюдаваме, пламвайки, независимо дали ние сами извършваме действието, или просто наблюдаваме някой друг да го върши, карайки ни да претръпваме малко по малко. Но кой се нуждаеше от медии, за да загуби чувствителността си? Каква щях да бъда след още няколко месеца от своя собствен живот? Претръпнала за всичко.

- Виж себе си! Дебнещ и лош.

- Дебнещ. Мислиш ли, че това е думата, госпожице Лейн?

- Кое беше детето? - попитах.

За момент той не каза нищо. После:

- Задаваш абсурдни въпроси. Какво изпитвах?

- Мъка.

- Какво значение има нещо толкова тривиално като името на детето или връзката му с моето съществуване?

- Може би ще ми помогне да те разбера.

- Той умря. Аз изпитвах мъка. Край на историята.

- Но изобщо не е толкова просто, нали, Баронс? - присвих очи. -Това не е краят на историята.

- Опитай, госпожице Лейн! Само опитай!

Наклоних глава преценяващо. Дори не се бях пресегнала наистина, за да опипам краищата на ума му, но той все пак го беше усетил.

- Аз те допуснах снощи, а ти се заби в главата ми.

- Ти ме покани. Започна да се отриваш в ума ми.

- Поканих те на клане. Не там, където отиде после. Това си има цена. Не мисли, че си избягала. Аз просто отложих изпълнението на присъдата.

Потреперих на клетъчно ниво, отказах да определя емоцията зад този трепет.

- Опитай, Баронс! - присмях се. - Само опитай!

Той не каза нищо. Погледнах към него. Имаше странно напрежение в горната му устна. Отне ми секунда да осъзная, че Бароне се опитва да не се засмее.

- Ти ми се смееш! - казах негодуващо.

- Погледни се! Как само си се възгордяла от себе си. Проправила си си път в ума ми снощи и сега мислиш, че си Върхът? - той ме изгледа сурово. Погледът му казваше: „Влез в кожата ми толкова дълбоко, колкото съм аз, тогава можеш да се възгордяваш от нещо. Дотогава ти си хилава, госпожице Лейн." - И за протокола, можех да те спра.

Можеше ли? Той не беше фукльо. Джерико Баронс ме беше допуснал да видя мъката му? Защо? Какво, по дяволите, значеше това?

Видяхме плаващата МПД едновременно.

Той кривна волана. Едва я избегнахме.

- Тези неща са опасни! Откъде идват? Нови ли са, или са стационарните, които някой пуска на свобода?

Той задържа погледа си върху пътя.

- Изглежда някой ги освобождава. Вероятно Ънсийли - само за да добавят към общия хаос.

Продължихме в мълчание, заети със собствените си мисли. Подозирах, че все още размишлява върху плаващите МПД, но аз вече се тревожех, а същевременно се и вълнувах ,за старата жена, която отивахме да посетим.

След снощните изтощителни събития се бях свлякла в леглото чак в осем сутринта, а после спах, докато Баронс не започна да тропа на вратата ми в пет следобед.

Долу ме чакала шийте зряща, каза ми.

Навлякох едни дънки и пуловер и забързах надолу, като очаквах да намеря Дани.

Беше Кат, с изобилна информация. Бяха намерили жена, която можело да говори с нас, жена, която можела да ни каже за „нечестивите дела в манастира", които се случили преди двайсет и няколко години. Попаднали на нея случайно, докато тършували из провинцията за оцелели. Отказала да напусне къщурката си. Нямало да припари до онова „осквернено парче земя" и настоявала да не продумват и дума за нея пред Великата повелителка, инак щяла да запечата устата си завинаги. Размахвала бастун, изкован от най-чисто желязо, в чворестия си юмрук и казала, че знае едно-две неща за Древните и била „харно тъдява, затуй са мащайте!"

- Какво ви каза тя? - настоях.

- Нищичко. Каза, че трябва да u донесем нещо, за да докажем, че не сме в заговор с онези дийнъ шийтещ], които вилнеят.

- Като?

Кат сви рамене.

- Имах чувството, че говори за нещо като Сийли. Мислехме за Дани и меча, но... - тя замлъкна и разбрах безпокойството u. От двете ни, аз вдъхвах малко повече доверие отколкото импулсивната тийнейджърка. - Изглеждаше уплашена, че работим с Ънсийли. Явно знаеше доста за Фае.

Бях готова да отида на мига.

Трудната част беше да убедя Баронс.

Той бе решен да остане близо до добре защитената книжарница, вкоренен в своята територия, докато не се справехме с Лорд Господар.

- Но аз трябва да знам пророчеството! - настоях. - И всичко, което тя може да каже за времето, когато е избягала Книгата. Кой знае какво би могла да ни каже тази стара жена?

- Знаем всичко, което трябва да се знае - каза той равно. - Имаме три от четирите камъка и четири от петте друида.

Зяпнах.

- Петте, които ни трябват, са друиди? Петте са хора? По дяволите! Всички ли знаят за това пророчество, освен мен?

- Така изглежда - каза той сухо. - Келтърови, арогантните копелета, вярват, че те са петимата друиди: Дагиъс, Дръстан, Киън, Кристофър и Крисчън. Но Крисчън изчезна, а В'лане притежава четвъртия камък. Честно казано, госпожице Лейн, мисля, че ти си жокерът, който може да направи всичко останало ненужно. Поставям залозите си на теб.

За жалост, не бях сигурна точно какъв жокер бях. Боях се, че в пророчеството има нещо за мен и то не е добро. Но нямаше да му го кажа. Вместо това изтъкнах, че би било грешка да подминем възможността да научим, каквото можем за Книгата. И ако тази жена знаеше как е избягала, кой знае какво още би могла да ни каже?

Доведи жената тук, беше казал.

Никакъв шанс да я преместим, ни беше информирала Кат. Възрастта u се равняваше единствено на ината u, на нейната заядливост и явната u склонност да задрямва без предупреждение.

И ето ни тук, на път към далечните краища на Каунти Клеърцв].

Където ни чакаше деветдесет и седем годишната Нана О'Райли.

Бях виждала къщурки на дребни земеделци и преди, но тази, така както беше осветена от фаровете на хамъра, обираше овациите. Неравна купчина от камък, тръстика и мъх, натрупана в двор от етажирани градини, които през лятото щяха да потънат в изобилие от цветове, гарнирана с чудати статуи и каменни фонтани. Зад нея Атлантическият океан блестеше, сребърен на лунната светлина, и осоляваше бриза.

Тук нямаше Сенки. Периметърът на двора беше силно защитен.

Когато минахме през демаркационната линия, аз трепнах. От страна на Баронс нямаше никаква реакция. Наблюдавах го внимателно от мига, в който във фаровете ни попадна слабият сребрист блясък, любопитна да видя дали защитите го тревожат.

Той беше образец на съвършено спокойствие.