Тогава въпросът му си проби път до съзнанието ми. Избутах косата от очите си и започнах да се смея.

- Какво съм аз? Какво съм аз?!

Смях се и се смях. Не можех да спра. Държах се за корема. Може да имаше истерична нотка в смеха ми, но след всичко, което бях преживяла, мислех, че ми е позволена малко лудост. Смях се толкова много, че не можех да дишам.

Джерико Баронс питаше мен какво съм!

Той отново издаде този звук - като гърмяща змия (гигантска), която разтърсваше предупредително опашка. Спрях да се смея и го погледнах. Звукът ме смрази по същия начин, по който и Шинсар Дъб. Накара ме да мисля, че кожата на Джерико Баронс може да е калъф за стол, който никога не бих искала да видя.

- Коленичи, госпожице Лейн!

Мамка му! Използваше Гласа.

И действаше!

Паднах от дивана, оплетена в одеяла, и се приземих на колене, скърцайки със зъби. Мислех, че съм имунизирана към Гласа! ЛГ не беше успял да ми въздейства! Но пък Баронс беше по-добър във всичко.

- Какво си ти? - изрева той.

- Не знам! - извиках. Не знаех. Но със сигурност бях започнала да се чудя. Коментарът на В'лане онази нощ в манастира ме беше преследвал с увеличаваща се честота: „Те трябва да се страхуват от теб - беше казал. - Ти едва започна да откриваш какво си.“

- Какво иска Книгата от теб?

- Аз не знам!

- Какво правеше с теб, докато те държеше там, на улицата?

- Не знам! Колко време ме държа там?

- Повече от час. Превърна се в Звяра и те засенчи. Не можех да стигна до теб. Не можех дори да те видя! Какво правеше тя?

- Изучаваше ме. Вкусваше ме. Опознаваше ме - изскърцах. - Това каза тя. Спри да използваш Гласа върху мен, Баронс!

- Ще спра, когато ме накараш да спра, госпожице Лейн. Стани!

Изправих се на треперещите си крака, с остатъчна болка във всяка частичка на тялото си. Мразех го в този момент. Нямаше нужда да ме рита, когато вече бях паднала.

- Бори се с мен, госпожице Лейн! - изръмжа той без помощта на Гласа. - Вземи нож и срежи ръката си!

Погледнах надолу към масичката за кафе. Нож с дръжка от слонова кост и злобно нащърбено острие проблясваше на светлината на огъня. С ужас наблюдавах как се пресягам към него. Била съм тук и преди. Точно така се беше опитал да ме обучи в миналото.

- Бори се!

И точно като в миналото, аз продължавах да се пресягам.

- По дяволите, погледни вътре в себе си! Мрази ме! Бори се! Бори се по всички начини, по които можеш!

Ръката ми спря. Отдръпна се. Тръгна отново напред.

- Порежи се дълбоко! - изсъска той с Гласа. - Нека боли адски!

Пръстите ми се сключиха около дръжката на ножа.

- Ти си естествена жертва, госпожице Лейн. Вървяща, говореща кукла Барби - присмиваше ми се той. - Тук сестрата на Мак е убита. Тук Мак е изнасилена. Тук Мак я чукат. Тук Мак е размазана на улицата от Книгата. Тук Мак е мъртва - върху купчината боклук отзад.

Рязко и болезнено си поех дъх.

- Вземи ножа!

Вдигнах го конвулсивно в ръка.

- Бях в кожата ти - продължи да ме дразни той. - Познавам те отвътре и отвън. Няма нищо там. Направи услуга на всички нас и умри, за да можем да започнем да работим по друг план и да спрем да мислим, че може би ще пораснеш и ще бъдеш способна на нещо!

Добре, достатъчно!

- Не ме познаваш отвътре и отвън - изръмжах. - Може да си бил в кожата ми, но никога не си бил в сърцето ми. Давай, Баронс! Накарай ме да се нарежа на парчета! Давай, играй си игрички с мен! Побутвай ме насам-натам! Лъжи ме! Тормози ме! Бъди константният задник, какъвто си! Дебни наоколо, мрачен, арогантно заядлив и потаен, но за мен грешиш! В мен има нещо, от което е по-добре да се страхуваш. И ти не можеш да докоснеш душата ми. Никога няма да докоснеш душата ми!

Вдигнах ръка, изтеглих ножа назад и го запратих да лети. Той сряза въздуха право към главата му.

Баронс го избегна с неестествена грация, само шепот от движение, точно и само дотолкова, колкото се изискваше, за да не го удари. Дръжката завибрира в дървото на резбованата рамка до главата му.

- Така че, да ти го начукам, Джерико Баронс, и то не така, както ти харесва! Да ти го начукам като в „Не можеш да ме докоснеш“. Никой не може.

Изритах масата към него. Тя се разби в пищялите му. Вдигнах лампата от крайната маса. Запратих я право в главата му. Той отново я отбягна. Сграбчих книга. Тя се заби в гърдите му.

Той се засмя, тъмните му очи проблясваха развеселено.

Хвърлих се към него и забих юмрук в носа му. Чух задоволително хрущене и усетих нещо в носа му да поддава.

Той не се опита да ме удари или да ме избута. Просто обви ръце около мен и ме притисна плътно до тялото си, слагайки ръцете ми до гърдите си.

И когато реших, че може просто да ме стиска, докато умра, той отпусна глава напред, във вдлъбнатинката, където рамото ми се срещаше с врата ми.

- Липсва ли ти да ме чукаш, госпожице Лейн? - измърка той в ухото ми. Гласът резонира в черепа ми, притискайки ме за отговор.

Вътре в себе си бях изправена, силна и горда. Никой не ме притежаваше. Не трябваше да отговарям на никакви въпроси, на които не исках да отговарям. Никога вече.

- Не умираш ли да разбереш? - измърках в отговор. - Искаш още от мен, нали, Баронс? Влязох дълбоко под кожата ти. Надявам се да си се пристрастил към мен. Бях дива, нали? Обзалагам се, че никога не си правил такъв секс през цялото си съществуване, а, о, Древни? Обзалагам се, че съм разтърсила твоя съвършено дисциплиниран малък свят. Надявам се, че да ме искаш, боли адски.

Ръцете му внезапно се стегнаха около кръста ми.

- Само един въпрос има значение, госпожице Лейн. И той е този, който ти никога не задаваш. Хората са способни да видят различни степени на истината. Болшинството прекарват целия си живот, като съчиняват сложна бъркотия от лъжи, потапят се в измами и правят всичко, което би ги накарало да се чувстват в безопасност. Този, който живее истински, има няколко безценни мига на безопасност, учи се да процъфтява във всякакъв вид бури. Това е истината, в която можеш да се вглеждаш хладнокръвно, която те прави каквото си. Слаб или силен. Живееш или умираш. Доказваш себе си. Колко истина можеш да понесеш, госпожице Лейн?

Усещах умът му да се отрива в моя. Беше шокиращо чувствено усещане. Той се пресягаше към мислите ми така, както аз бях нахлула в неговите, само че той ме изкушаваше да отворя ума си, караше ме да разцъфна като цвете за неговото слънце, викаше ме в един от спомените си.

После вече не бях в книжарницата, на един дъх разстояние от това да убия или (кой, по дяволите, знаеше?) да целуна Джерико Баронс, аз бях...

В палатка.

Разпарям гърдите на мъж с кърваво острие.

Издърпвам ръката си и удрям с юмрук костите, които защитават сърцето. Затварям ръка около него. Изтръгвам го.

Вече съм изнасилил жена му - тя е още жива и гледа как съпругът u умира. Така както гледаше и смъртта на децата си. Вдигнах сърцето в юмрука си, оставих кръвта да капе...

Опитваше се да ме удави в сцената на клането. Да ми я натрапи с живописни детайли. Но имаше още. Имаше нещо зад нея.

Това исках да видя.

Събрах волята си, отдръпнах се назад и се хвърлих в сцената, която той ми натрапваше. Тя се разпра в центъра като киноекран, разкривайки друга сцена.

Още клане. Той се смее.

Потърсих тъмното гладко езеро в центъра си на шийте зрящ. Не призовах това, което лежеше в дълбините му. Само използвах малко сила от него. Каквото и да лежеше отдолу, езерото го предлагаше с готовност, изпълвайки умствените ми мускули.

Разкъсвах екран след екран, докато най-накрая вече нямаше повече, тогава почувствах как падам на колене в облак пясък в...

Пустиня.

По здрач.

Държа дете в ръцете си.

Взирам се в нощта.

Няма да погледна надолу.

Не мога да видя това, което е в очите му.

Не мога да го понеса.

Погледът ми слиза неохотно и жадно надолу.

Детето се взира в мен с безкрайно доверие.

Очите му казват: „Знам, че няма да ме оставиш да умра."

Очите му казват: „Знам, че ще накараш болката да спре."

Очите му казват:

„Доверие/любов/обожание/тисисъвършен/стебвинагищесъмвбезопасност/т

Но аз не успях да го опазя.

И не мога да накарам болката да спре.

Мъката изпълва устата ми с жлъч. Обръщам глава и повръщам. Никога не съм разбирал нищо за живота, до този момент.

Винаги съм преследвал само моята печалба. Наемник до самата си сърцевина.

Ако детето умре, нищо никога вече няма да има значение, защото част от мен ще си замине с него. До този миг не бях наясно с тази част. Не знаех, че съществува. Не знаех, че е важна.

Ирония е да я открия в момента, в който я губя.

Държа го.

Люлея го.

То плаче.

Сълзите му падат по ръцете ми и прогарят кожата ми.

Взирам се в тези доверчиви очи.

Виждам него там. Неговото вчера. Неговото днес. Неговото утре, което никога няма да бъде.

Виждам болката му и тя ме разкъсва.

Виждам абсолютна любов и тя ме засрамва.

Виждам светлината - тази красива, съвършена светлина, която е живот.

То ми се усмихва. Дава ми цялата си любов с очите си.

Тя започва да гасне.

Не! Рева аз. Няма да умреш! Няма да ме напуснеш!

Взирам се в неговите очи, както изглежда хиляда дни.

Виждам го. Държа го. То е тук.

Няма го.

Има момент на преход в умирането. От живот към смърт. От пълно към празно. Там е, после го няма. Твърде бързо. Върни се, върни се, искаш да крещиш. Искам само още една минута. Само още една усмивка. Само още една възможност да поправя нещата. Но него го няма. Няма го. Къде отиде? Какво става с живота, когато напуска тялото? Дали отива някъде, или просто изчезва?