Не го обвинявах изобщо. Просто ми се искаше да мога да направя същото.

На две преки от мястото, с Книгата плътно на радара ми, болката изчезна внезапно без очевидна причина. Шинсар Дъб беше все ще пред нас.

Изправих се за първи път, откакто бяхме кацнали, и поех дълбоко дъх с благодарност. Баронс спря.

- Какво има?

- Вече не ме боли - обърнах се към него на средата на улицата.

- Защо не?

- Идея нямам.

- Предположи!

Хвърлих му поглед, който казваше: „Предположи ти!“

- Не ми харесва - изръмжа той.

И на мен. Но в същото време ми харесваше. Мразя болката. Винаги съм знаела, че ще бъда ужасна жертва на мъчения. Ако някой ми изтръгне един от ноктите, ще изплюя всичко като гейзер.

- Но все още я усещаш?

Кимнах.

- Да не си яла Ънсийли? - обвини ме той.

- Хей, тук имаш ОС детектор! Не мога да я проследя, ако ям.

- Не изпитваш никаква болка?

- Нито грам - всъщност, чувствах се страхотно. Изпълнена с енергия, заредена, готова на всичко. - Е? - напомних. - Тук ли ще стоим цяла нощ, или ще правим нещо? - освободена от агонията, бях готова да нападна с главата напред.

Той ме огледа преценяващо, изражението му беше сковано. След миг каза:

- Отменяме. Изтегляме се - той се обърна и тръгна.

- Шегуваш ли се? - сопнах се след него. - Тук сме. Намерихме я. Да видим какво могат да направят камъните!

- Не. Тръгвай! Сега!

- Баронс, добре съм...

- А не би трябвало - той спря и се обърна, за да ме изгледа свирепо.

- Може би съм станала по-силна. Сега съм имунизирана към обаянието на Фае и мога да преминавам през защити. Може би просто ме е изненадала и тялото ми се е пригодило след няколко минути.

- А може би си играе с нас.

- Може би това е първокласна възможност да научим нещо за нея.

- Може би те държи в плена си, а ти дори не го знаеш.

- Може би можем да стоим тук цяла нощ и да обсъждаме всички „може би“ или да приведем плана ти в действие и да видим какво ще стане. На първо място, ти си този, който го измисли. Не ми се измъквай сега! - обърнах гръб и започнах да марширувам в противоположната посока към Шинсар Дъб.

- Спри на мига, госпожице Лейн!

- Какво стана с: „Не се страхувай от нищо, не вземай затворници“, Бароне? Да идем и да се скрием някъде ли? - подхвърлих. Миг по-късно бяхме рамо до рамо, вървяхме към Книгата заедно.

- Невъзможна си - изръмжа той.

- Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака - казах сладко.

- Вземи това! - той ми подаде един от камъните, обвит в кадифе. Макар в дебела черна опаковка, камъкът засия в синьо-черно, когато го докоснах. Баронс ме изгледа сурово, погледът му беше непроницаем.

- Какво трябва да правя с него?

- Ще излезем на „О'Конъл". Аз ще обиколя от другата страна на пряката и ще мина зад Книгата. Искам да направим точна триангулация с камъните. Когато видиш и Книгата, и мен, постави камъка в източния ъгъл на пресечката! Аз ще поставя другите два, където трябва да бъдат.

- Какво очакваш да се случи?

- В най-добрия случай? Ще я хванем. В най-лошия? Ще бягаме като от дявола.


Двайсет и четири


Поех по улицата, след като Бароне тръгна, сигурна, че съм на правилния път. Хрумна ми, че може би камъните, които носехме, са причината вече да не усещам никаква болка. Може би, когато се бяхме приближили, те са излъчили нещо като защитна бариера. Били са създадени да обуздаят и задържат Книгата. Защо да не предпазват този, който ги носи, от вредните й ефекти?

Забързах към пряката, застанах на посочения ъгъл и зачаках. И чаках.

Книгата се движеше много бавно, сякаш беше на разходка за удоволствие.

- Хайде! Мърдай, проклета да си! - дали я носеше Фае, или човек? Градът бучеше от Фае статичен шум и беше невъзможно да хванеш който и да е канал.

Сякаш ме беше чула, Книгата започна да се движи по-бързо, право в посоката, в която я искахме.

После внезапно просто я... нямаше.

- Какво по... - завъртях се в кръг, радарът ми беше усилен докрай, и започнах да търся в нощта. Не можах да уловя нищо. Дори слаб гъдел.

Хвърлих поглед към улицата. Баронс никъде не се виждаше.

Това никак не ми харесваше. Не трябваше да се разделяме. Точно така се случваха лошите неща във филмите и точно така се чувствах в момента - наивното момиче, застанало на неправилното място. Без светлини, сама в град на чудовища; с древен, съзнателен контейнер от чисто зло някъде в непосредствена близост до мен, но вече без да мога да го засека и без идея какво да правя.

Завъртях се в кръг - камъкът в едната ръка, копието в другата.

- Баронс! - изсъсках тревожно. Нямаше отговор.

Точно така внезапно, както беше изчезнала, Книгата се появи отново на радара ми. Но вече беше зад мен!

Повиках отново Баронс. Когато пак не получих отговор, пъхнах копието под мишница, извадих телефона и натиснах неговия номер.

- Чакай ме! Веднага идвам.

- Но тя се движи! Ще я изпуснем. Тръгни на изток! - натиснах „край“ и тръгнах след Книгата.

Бързах към нея, опитвайки се да я настигна, когато Книгата внезапно спря и усетих, че е по-близо, отколкото бях мислила първоначално. Много по-близо. Изобщо, усетът ми за нещото беше объркан тази вечер.

Замръзнах.

Беше точно зад ъгъла, може би на шест метра от мен.

Ако отидех до края на сградата и мушнех глава покрай нея, щях да я видя.

Усещах я там, напълно неподвижна, пулсираща с тъмна енергия. Какво правеше? Това ли беше нейната представа за котка и мишка? Беше ли... развеселена?

Започна отново да се движи. Към мен.

Къде, по дяволите, беше Баронс?

Спря.

Да не се опитваше да ме изплаши? Ако беше така, успяваше.

Ами ако Риодан грешеше? Ами ако Звярът имаше материя и можеше да ме разкъса? Ами ако това, което я носеше, имаше пистолет и можеше да ми пръсне черепа? Боях се, че ако се оттегля, Книгата може да го приеме като признак на слабост, както лъвът може да подуши страха, и да тръгне след мен с всички сили?

Впрегнах и аз всичките си сили и пристъпих напред.

Тя също се премести.

Трепнах. Сега беше точно зад ъгъла.

Какво я носеше? Какво правеше тя? Какво планираше? Незнанието ме убиваше. Аз бях шийте зрящ. Бях ОС детектор. Затова бях създадена.

Стиснах зъби, изпънах рамене, закрачих към ъгъла и се изправих лице в лице с чист психопат.

Той ми се усмихна, но на мен ми се прииска да не беше, защото зъбите му бяха остриета на моторна резачка, които се въртяха до безкрай зад тънките устни. Той ги оголи срещу мен и се изсмя. Очите му бяха черно върху черно, безкрайни езера. Висок и изпит, той миришеше на мъртви неща, на ковчези с гниещи покрови, на кръв и лудници. Ръцете му бяха бели и пърхаха като умиращи молци. На дланите му имаше усти, бръмчащи със сребърни остриета.

Под едната му ръка беше затъкната - напълно безвредно

изглеждаща - книга с твърди корици.

Но не Шинсар Дъб ме прикова.

Вгледах се в лицето на психопата.

Някога това беше лицето на Дерек О'Баниън.

Имах копието, а О'Баниън ядеше Ънсийли и ако го намушках, вероятно щях да го убия. Но ако го убиех, към какво щеше да обърне изцяло вниманието си след това Шинсар Дъб?

Към мен.

Внезапно той спря да се смее и измъкна Книгата изпод мишницата си. Задържа я напред с две ръце, възможно най-далеч от тялото си, и за миг помислих, че ми я предлага.

Бяхме толкова близо, че ако исках, можех да се пресегна и да я взема. Нямаше да се пресегна и да я взема за нищо на света.

После той я дръпна и я завъртя, сякаш текстът, ако имаше нещо вътре в нея, което дори бегло да прилича на текст, беше наобратно и не можеше да се чете.

От устата му излезе метален стон, стържещ върху метал. Той отвори и затвори устни, сякаш се опитваше да оформи думи, но нищо не излезе.

За миг зърнах бяло около зениците му. Имаше ли ужас в очите му? Беше ли издълбал току-що „Помощ!“ с тези метални зъби? Исках да побягна. Не можех да спра да гледам.

После очите му отново станаха чисто черни, а тялото му се тресеше конвулсивно, сякаш му заповядваха да изпълнява, а той се съпротивляваше на всяка стъпка.

Пръстите му се сключиха около краищата на Книгата и тя вече не беше безобидна книга с твърди корици. Пред очите ми се беше превърнала в масивния, древен, смъртоносно черен том със сложни ключалки. Всички те се отключваха и Книгата се отваряше в ръцете на О'Баниън, а аз знаех, че каквото беше останало от Дерек О'Баниън вътре, в този психопат, не искаше Книгата да се отвори. Искаше да умре, без да трябва да зърне дори една-единствена страница. Нито дори едно изречение.

Но беше принуден да я отвори.

Пръстите му започнаха да горят, после дланите му пламнаха и той закрещя.

Пламъците облизаха ръцете му и се разпростряха върху гърдите и краката му, поглъщайки лицето му. Внезапно Дерек О'Баниън лумна, нажежен до бяло, и изригна в пепел, която избухна на три метра във всички посоки. Започнах да се трия ожесточено, чегъртах с нокти пепел от косата си и я плюех от устата си. Леден повей пръсна всички остатъци от това, което някога беше О'Баниън. Шинсар Дъб тупна на паважа в краката ми. Отворена.


Двайсет и пет


Докато растях, познавах параметрите си. Беше ми достатъчно да знам, че все някой от атлетите в класа ще ме покани на бала, въпреки че никога нямаше да забия куотърбекалп.