- Какво е абсурдното в моите приоритети? - измъкнах се. Не беше моя грижа какво мислеше той за облеклото ми. - Ти мразеше моите дъги, сега не харесваш кожата ми. Има ли нещо, което харесваш у мен?

- ЛГ, както го наричаш, прати принцовете си да те изнасилят, а вероятно сам те е изнасилил, а ти едва сега споменаваш, че той... какво? Отбил се е? Донесе ли цветя? И отговорът е кожата ти, госпожице Лейн.

Нямаше да призная последните му думи.

- Без цветя. Само кафе. Но не беше „Старбъкс". Бих дала и кучешките си зъби за гранде лате от „Старбъкс".

- Аз не бих предлагал кучешките си зъби толкова нехайно. Никога не знаеш кога може да ти потрябват. За жена, която наскоро е била жертва на групово изнасилване, определено изглеждаш преситена.

- О, моля те, Баронс! Какво още бих могла да изгубя?

- Никога не се чуди по въпроса!

- Защо го обучи? Осъзнаваш ли, че по невнимание, може би дори нарочно...

- Нито дума, госпожице Лейн!

- ...може да си му помогнал да убие сестра ми?

- Опъваш.

- Така ли? Какво още го научи?

- Някои дребни друидски изкуства.

- В замяна на какво?

- Какво каза Даррок? Обеща ли отново да ти върне сестрата?

- Разбира се.

- А ти каза на изнасилвача си, че ще си помислиш?

- Той заяви, че ще се върне за мен след три дни. И че е по-добре да съм склонна.

- Но ти - каза тихо Баронс, пристъпвайки по-близо, - ах, скъпа госпожице Лейн, ти мислиш, че нямаш какво повече да губиш. Кога

изтичат тези три дни?

- Ето това наистина ме вбесява. Не знам. Той беше досадно неясен.

Бароне ме погледна, после бледа усмивка накъдри устните му и за

момент помислих, че може да се засмее.

- Какво нахалство! Заплашва те, а не е точен в заплахата.

- Точно това мисля и аз.

Бледата усмивка изчезна. Лицето му беше студено.

- Няма да се отдалечаваш повече от мен.

Въздъхнах.

- Бях съвсем сигурна, че ще кажеш това.

- Искаш ли отново да те вземе?

- Не.

- Тогава няма да бъдеш глупава. Няма да се хвърляш към опасността точно в най-неподходящия заради някаква привидно благородна кауза момент само за да бъдеш отвлечена от злодея - не заради някой твой недостатък, а защото е трябвало да свършиш благородното нещо. Все пак, не си ли заслужават някои неща да умреш за тях? - каза той сухо.

Килнах глава.

- Не знаех, че четеш любовни романи.

- Познавам хората.

- Ха! Най-после признаваш, че не си такъв.

- Не признавам нищо. Искаш истини от мен? Виж ме, когато ме гледаш!

- Защо размаза в тавана тортата, която ти бях взела за рождения ден?

- Ти се опитваше да празнуваш деня, в който съм роден. Ела, госпожице Лейн! Имам да ти покажа нещо.

Той се обърна и тръгна към задната част на магазина, без да погледне дали го следвам.

Последвах го. Голям ОС, право напред.

- Кого трябваше да убиеш, за да вземеш третия? - зяпнах. Три от камъните, необходими за да „разкрият истинската природа“ на Шинсар Дъб, блестяха на бюрото в кабинета му в злокобно синьо-черно.

Той ме погледна. „Наистина ли искаш да знаеш!" - присмиваха се очите му.

- Задраскай този въпрос! - казах бързо. - В'лане притежава четвъртия, нали? - като стана дума, чудех се къде беше отишъл В'лане и защо. Какво беше станало с него в защитения коридор? Защо беше изсъскал срещу мен и какво му беше причинило болка? Бях очаквала да Пресее, скоро след като се беше случило, и или да обясни, или да ми е страшно разгневен.

Вярвам в това.

- Но не знаем къде е.

Все още не.

- Спри да говориш, без да говориш! Имаш уста, използвай я! -възмущавах се на скритата интимност в нашите безсловесни диалози.

- Използвах устата си преди няколко дни. Ти също.

- Спри да ми напомняш! - изръмжах.

- Мислех, че сме загърбили ненужните преструвки. Поправям се.

Приближих се до бюрото, едновременно привлечена и отблъсната

от силата, която покритите с руни камъни излъчваха. Познах този, който бях откраднала от леговището на Малуш. Беше най-малкият от трите. Вторият беше двойно по-голям, третият - дори още по-голям. Имаха остро изсечени краища, сякаш бяха изрязани с голяма сила от някаква материя с неизмеримо по-различни химически съставки и общи закони, от каквото и да било в нашия свят. Подредени в близост един до друг, всеки от трите излъчваше нежен кристален звън с различна продължителност и тон. Звукът беше натрапчиво красив. И силно обезпокоителен. Като вятърни камбанки от ада.

- Ти каза, че ако и четирите се съберат, ще изпеят Песен на Сътворението. Истинската Песен? Или някоя по-малка. Има ли по-малки?

- Аз не знам.

Разшавах се. Това, че Баронс признаваше невежеството си, ме тревожеше толкова колкото звукът, идващ от камъните.

Пресегнах се да докосна един от тях. Когато ръката ми премина над него, блясъкът му пламна толкова ярко, че очите ме заболяха. Дръпнах ръката си назад.

- Интересно - промърмори Баронс. - Склонна ли си да експериментираш?

Погледнах го рязко.

- Искаш да се опиташ да притиснеш Книгата с трите - да я проучиш, да видиш как може да реагира и дали ще бъде разкрито нещо повече.

- Съгласна ли си?

Замислих се за момент, спомняйки си какво беше станало последния път, когато двамата с него бяхме преследвали Книгата.

Нещото беше сменило рязко курса и беше тръгнало право към нас. Беше хванало Баронс в своя плен. Беше избрало Баронс, не мен. Нищо нередно не се случи с мен. Аз бях добре. Бях същата Мак, която винаги съм била. Самият ми баща беше казал, че съм толкова добра, колкото е възможно. Всички знаеха колко мъдър е Джак Лейн.

- Добре - казах.

Той събра камъните и започна да ги опакова в кадифени парчета плат, а през това време аз се загледах в Ънсийли огледалото. То стоеше от месеци точно под носа ми в неговия кабинет, но нито веднъж не бях усетила присъствието му. А то беше част от огромна мрежа Ънсийли светини. Сега беше затворено, маскирано като напълно нормално огледало.

- Как действа? - попитах.

Той продължи да опакова камъните в мълчание.

- О, стига! - казах нетърпеливо. - Не е като да се опитвам да ровя в главата ти, за да разкрия някоя от скъпоценните ти тайни. Фае съсипват планетата ми и аз ще им изритам задниците от нея. Всичкото знание, както и оръжията, е нещо добро. Така че, плюй!

Той не вдигна поглед от това, което правеше, но виждах, че на устните му играе лека усмивка.

- Понякога мисля, че отказваш да споделяш неща само за да ме вбесяваш.

- Но ти никога не правиш нещо само за да ме вбесиш - каза той сухо.

- Не и когато засяга нещо, което може да е важно. Ами ако се озова някъде, без никакъв начин да се измъкна, освен Среброто? Дори няма да знам как да го използвам.

- Мислиш, че имаш куража да пристъпиш в едно от тези неща?

- Може да се изненадаш - казах студено.

- Не и ако правиш всичко, както се чукаш.

Нямаше да му позволя да ме обърка, като говори за това.

- Искам да се уча, Баронс. Научи ме! Ако знаех частица от това, което знаеш ти, шансовете ми за оцеляване биха били много по-големи.

- Може би тогава вече няма да искаш.

- Няма ли да съдействаш? - казах вбесена.

- Не знам тази дума - присмя ми се той с фалцет.

- Опитвам се да се въоръжа, за да мога да се бия така, както се чукам - сопнах се. - Но ти отказваш да помогнеш - мразех да ми се напомня за времето, когато бях При-я.

- Бях започнал да се чудя дали някога ще кажеш тази дума отново, госпожице Лейн. Имаше време, когато нямаше задръжки. „Чукай ме, Джерико Баронс!", казваше ти. Сутрин, обед и вечер.

Има два вида словесен мед, които една южняшка жена може да вложи в думите си, когато u се прииска: този, който привлича мухи, топи сърцата на мъжете и стяга други техни части, или този, който кара мъжа да иска да се свие някъде и да умре. Прибегнах до втория.

- Не знаех, че е толкова лесно да те накарам да говориш, иначе щях да го кажа преди пет минути. Начукай си го, Джерико Баронс!

Той вдигна глава и се разсмя, зъбите му проблясваха на лицето му. Забих нокти в дланите си.

- Сребрата - каза той, когато спря да се смее - някога са наброявали десетки хиляди, но някои казват, че сега са безбройни. Нещата на Фае имат склонността да...

- Знам. Да приемат собствен живот. Да се променят и развиват по странни начини.

- Когато Сийли кралят ги направил...

- Ънсийли кралят - поправих го.

- Първо е бил Сийли. И спри да ме прекъсваш, ако искаш да продължа да говоря. Когато Сийли кралят ги направил, те изграждали нещо като мрежа от абсолютна точност и предвидимост. Било е невероятно изобретение. Били са първият начин на Фае за пътуване между измеренията. Влизането в едно от тях незабавно те поставяло в Залата на всички дни.

- Какво е Залата на всички дни?

- Залата е... ами, мисли за нея като за летище! Основната точка за пристигане и заминаване на цялата мрежа. Обградена е с огледала, които се свързват с огледала в други светове в безброй други измерения и времена. Някой може да стои в Залата, да проучва индивидуалните огледала и да избира между стотиците хиляди места, където да отиде. Била е версията на Фае за... квантова туристическа агенция.

- В'лане ми каза, че кралят първоначално създал Сребрата за своята наложница, а не за другите Фае. Поясни, че кралят ги създал, за да може тя да живее вътре в огледалата, никога да не остарява и да има други светове, които да изследва, докато той намери начин да я направи Фае като него - отново се зачудих какво беше станало с В'лане по-рано този следобед. Знаех, че не мога да разчитам на името му върху езика си, но се чувствах някак гола без него.