Е, това отговаряше на един от въпросите ми. Бях се чудила, след като вече можех да преминавам през защити свободно, дали ги задействах с преминаването си. Бях изненадана, че Роуина не беше дошла лично.

- За да ме спрете, трябва да можете да преминете през линията на защитата - погледнах към краката u на ръба на линията от почти невидими символи, - а на мен не ми изглежда, че можете.

- Аз мога да премина през повечето - каза Барб, промушвайки се покрай Кат. - Не си толкова уникална. Джо също може - тя се обърна. - Къде отиде Джо? - погледна към Дани. - Не беше ли сега тук?

Дани сви рамене.

- Отиде си.

- Не искаме да те спираме, Мак - обикновено сериозният сив поглед на Кат танцуваше развълнувано. - Искаме да ти помогнем в търсенето.

Пречупих линиите на защитата с дъвка. Да, с дъвка. Защитите са деликатни неща, лесни за преобразяване, ако можеш да ги докоснеш.

За да ги докоснеш, трябва да можеш да ги преминаваш, което обикновено прави докосването им спорен въпрос, но в този случай трябваше да изтрия силата на защитите, за да пусна през тях сестрите си по оръжие.

В повечето случаи се изисква само да подкопаеш защитата, за да счупиш целостта u, да прекъснеш рисунката u и да свържеш на късо потока на енергия, който произвежда. Понякога, ако повредиш лошо някоя, я превръщаш в нещо друго, но тогава не го знаех, а късметът не ме беше изоставил в онзи ден.

Въпреки че можех да преобразя защитите на вратата, не можех да направя нищо за отблъскващите руни, резбовани в нея и в дървото на прага. Всяка шийте зряща, която преминаваше, трябваше да се изправи пред собствените си демони.

Те всички успяха, отбелязах с гордост.

Оставих ги в библиотеката. Десетки чифтове, водени от желание, ръце, които внимателно обръщаха древни страници, нежно разлистваха дебели свитъци, вдигаха статуи и отваряха кутии и търсеха нещо, което бихме могли да използваме.

С Дани се преместихме към следващата библиотека. Този път не беше толкова лесно да получа достъп. Отново имаше множество защитни бариери, но всяка беше с растяща плътност и интензивност. Преминах през първата защита относително лесно, втората - с пъшкане. Третата генерира малък шок и косата ми запращя. Бележех всяка една с червилото от джоба си, докато преминавах, за да може Дани да ме последва.

Четвъртата ме накара да скърцам със зъби, проклинайки този, който беше поставил тези древни рисунки. Роуина? Исках да се науча.

Направих грешката да налетя на петата, за да приключа бързо с неудобството, и се забих в нея като в тухлена стена. Отскочих и се пльоснах.

Дани се изхили.

Отметнах косата си от очите и я погледнах свирепо.

- Пич! Случва ми се през цялото време.

Станах и внимателно приближих линията. Не беше проста защитна линия. Имаше слоеве защити, проблясващи една върху друга. До онзи ден единствените защити, които бях виждала, бяха сребристи, деликатно изглеждащи неща.

Тези защити имаха синкав нюанс, по-остри линии и по-сложни форми. След като вече внимавах, можех да усетя лекия студ, който излъчваха. По страниците на Книгата на Келс[9] няма нищо със сложността на тези рисунки. Възли ставаха фантастични създадия, превръщаха се в неразбираеми математически уравнения, а после отново във възли. Не разбирах нищо от защити. Къде беше Баронс, когато ми трябваше?

Прекарах десет минути в опити да премина. Ако затичах към нея, тя ме отхвърляше. Ако се опитах да притисна бавно напред, тя просто не поддаваше, сякаш наистина имаше стена, която не можех да видя.

- Опитай с кръв! - предложи Дани.

Погледнах я.

- Защо?

Тя сви рамене.

- Понякога, когато Ро иска свирепо, гадно моджо, използва кръв. В някои от защитите, които постави около килията ти, имаше от моята кръв. Мисля, че след като можеш да преминеш през повечето, твоята кръв може да направи нещо. Ако не, опитай с моята.

- Какво да правя с нея?

- Не знам. Капни на защитите!

След миг обмисляне, реших, че няма да навреди. (Щеше да дойде ден, когато да открия, че греша за това. Да добавиш кръв към някои защити, е още по-лошо, отколкото да хвърляш бензин в огън, а в някои случаи ги превръща в живи пазители. Приемете го от мен! Никога не капете безразборно кръвта си върху защити от неизвестен произход!) Бръкнах в ботуша за джобното ножче.

- Стой назад, в случай че нещата тръгнат зле! - казах на Дани. Протегнах напред ръка с дланта нагоре, възможно най-близо до защитната бариера, без да бъда отхвърлена, и срязах плитко. Ох! Потече кръв.

Обърнах ръката си, за да капне на пода.

Нищо не покапа. Обърнах обратно ръка. Нямаше рана.

Срязах дланта си отново, този път по-дълбоко.

- Ох! - потече кръв. Обърнах длан. Нищо не покапа. Намръщих се. Разтърсих я. Стиснах юмрук.

- К'во правиш, Мак?

- Чакай малко! - отново обърнах ръка. Нямаше срязано.

Стиснах зъби, обърнах длан към пода, задържах я и срязах бързо, силно и дълбоко. Покапа кръв. Браво на мен! Спря. Срязах отново, по-дълбоко. Покапа отново и тънко ручейче потече по ръба на символите.

Рисунките засъскаха, потрепериха на каменния под и запушиха, преди да се разядат там, където кръвта ми ги беше докоснала.

Успях да пресека бариерата, въпреки че не беше лесно.

- Хайде, Дани! - още не бяхме преминали през бурята. Усещах, че предстои още.

По-лоши неща.

Нямаше отговор.

Обърнах се. Зад мен имаше каменна стена.

- Дани? - повиках. - Дани, чуваш ли ме?

Нямаш позволение да си тук. Не си една от нас.

Отново се обърнах бързо. В коридора стоеше жена, която блокираше пътя ми. Беше руса, красива, с ледени очи.

- Коя си ти? - попитах.

Напусни сега или ще изтърпиш нашия гняв!

Пристъпих напред и мигновено изпитах мъчителна болка. Залитнах назад.

- Искам да вляза в библиотеката. Просто търся отговори.

Нямаш позволение да си тук. Ти не си една от нас.

- Чух те първия път. Просто искам да огледам.

Напусни сега или ще изтърпиш нашия гняв!

Опитах се да говоря с нея и скоро разбрах, че въпреки смазващата болка, която ме поваляше всеки път, когато се опитах да пристъпя напред, жената не беше нищо повече от мистичния еквивалент на записано съобщение.

Независимо какво казвах, тя повтаряше същите две неща отново и отново. Независимо колко пъти се опитвах да мина напред, болката ме връщаше обратно.

За мен нямаше никакво съмнение, че тези непробиваеми защити пазят безценни тайни. Трябваше да премина.

Имах други инструменти на свое разположение. Отворих уста и освободих името на В'лане.

Той пристигна, преди дори да съм свършила да говоря. За части от секундата се усмихваше.

После се преви надве от болка. Златната му глава се отметна назад.

Той всъщност изсъска към мен като животно.

И изчезна.

Зяпнах.

Погледнах отново към жената.

Нямаш позволение да си тук. Ти не си една от нас.

За момента не виждах път напред. Нямах плът от Ънсийли в себе си, за да се опитам да ям и да видя дали ще придобия имунитет към болката, достатъчно за да продължа. Но пък след като видях какво се случи с В'лане, не бях сигурна дали ако имам Фае във вените, би помогнало временно, или би попречило.

Не бях съвсем изненадана да открия, че каменната стена зад мен беше илюзия.

И все пак болеше адски при опита да си проправя път през нея.


Двайсет и две


ЛГ дойде да ме види вчера - казах, докато влизах през предната врата на „Книги и дреболии Бароне“. Външното осветление на красиво реставрираната сграда беше настроено на слаба степен и къпеше улицата и сводестия вход в мека кехлибарена светлина. Вътрешните светлини също бяха толкова слаби. Изглежда Баронс вече не смяташе Сенките за голяма заплаха.

Не можех да го видя, но знаех, че е там. Настроена съм да усещам дори най-слабия полъх от Джерико Баронс сега. Иска ми се да не бях. Това ме кара да си спомням времето, когато танцувахме, а той се смееше и аз нямах никакви грижи на света, освен да бъда... красив звяр. Да ям, да спя и да правя секс.

Ах, простичкият живот!

Напрегнах се. Имаше Обект на силата, или пък няколко, някъде из книжарницата. Беше някой много силен или група по-слаби. Усещах го в стомаха си. Можех да го почувствам като студен огън в мрачната яма на ума си. ОС вече не ме караха да ми се гади. Караха ме да се чувствам... жива.

- Каза, че ти си задникът, който го е научил на Гласа - продължих. - Странно как си забравил да го споменеш, когато се опитваше да учиш мен.

- Не забравям нищо, госпожице Лейн. Аз пропускам.

- И се измъкваш.

- Лъжа, мамя и крада - съгласи се той.

- Ако ти изнася.

- Имаш абсурдни приоритети - той пристъпи от сенките между библиотеките.

Огледах го от горе до долу. Бях виждала веднъж преди Джерико Баронс да носи дънки и тениска. Това е като W16 двигателя на „Бугати Вейрон“, с всичките хиляда и една конски сили, в тяло на „Мустанг Шелби '65“. Висотата на усъвършенстваната мощ, облечена с нахални, наперени мускули. Ефектът е обезпокоителен.

Татуировките му бяха повече отколкото преди няколко дни. Когато последно го бях виждала да има гланц единствено от пот, ръцете му не бяха белязани. Сега имаха - от бицепса до китката - ръкави от заплетени рисунки в пурпурно и черно. Сребърна гривна блестеше на едната китка. Ботушите му бяха със сребърни вериги.

- Обедняваме, а? - рекох.

„Трябва ти да говориш“ - казваха тези тъмни очи, докато оглеждаха тоалета ми от черна кожа.