Отпуснах се на стола си, любопитна да видя как ще се измъкне. Нямах съмнение, че ще го направи.

- Скапано яко, Мак! - каза Дани ухилена. - Мисля, че сега я пипнахме.

Знаех, че не сме. Роуина беше твърде умна, за да бъде хваната толкова лесно.

Когато тълпата най-после утихна, тя ни информира със смирена тържественост, че, за съжаление, да обсъжда такива въпроси, не е в нейните правомощия. Че изглежда аз вярвам, че единствено тя командва, но в манастира винаги е имало демокрация, че той е управляван от Убежището и всички нейни действия и избори трябвало да бъдат одобрени или отхвърлени от членовете му, особено по толкова деликатни и опасни въпроси. За съжаление (и колко удобно за нея, отбелязах сухо), някои от тях не бяха тук в момента. Но веднага щом се върнеха...

- Дрън, дрън, дрън - промърморих. - Докато реши да ни каже нещо, Ънсийли ще са убили още един милиард души.

Нямаше значение. Бях се върнала в манастира. Беше време да задействам план А. Тази среща беше план Б.

Погледнах към Дани.

- Каза, че си се опитвала да влезеш в Забранените библиотеки. Знаеш ли къде са всичките двайсет и една?

Очите u блеснаха.


Двайсет и една


Дани познавала безкрайния лабиринт от каменни коридори на манастира толкова добре, колкото всяка шийте зряща от първите пет кръга на издигане, каза ми гордо. Имаше общо седем кръга, като седмият беше самото Убежище. Кат и екипът й бяха едва в третия. Тя самата не беше обект на такива ограничения, довери ми Дани самодоволно. Роуина я беше отделила от тези неща като нейна лична отговорност.

- Значи Роуина ти е казала къде са библиотеките? - това просто не звучеше като ВП, която познавах.

Е, не, отстъпи Дани, не точно. Е, може би беше научила повечето от това, което знаеше за манастира, преди Роуина и другите жени да са разбрали, че лек вятър означава, че тя е наблизо, когато все още е била в състояние да дебне свободно. Какво значение имаше? Тя знае, и то повече отколкото всяка от останалите знае! Беше й отнело години да открие библиотеките, но все още не беше сигурна за няколко. Не можеше да премине по онези коридори, но така, както смяташе, те трябваше да са библиотеки, защото какво друго би крила Роуина?

- Мястото е огромно и смъртоносно шантаво, Мак - каза ми тя. -Има части от манастира, които просто не пасват. Изгубено място, където мислиш, че би трябвало да има нещо, но няма.

Исках да видя всички тези места, но точно сега трябваше да се фокусирам върху библиотеките. Бях спала много малко предишната нощ. Разговорът между родителите ми, който бях подслушала, се превърташе като развалена плоча в главата ми. „Бебче, съжалявам да ти го кажа, но според някакво древно пророчество има нещо нередно с теб и ти ще обречеш на гибел целия свят...“

Преди бях нетърпелива да сложа ръка на пророчеството. Сега, след като се предполагаше, че е за мен, бях отчаяна. Нямаше да повярвам, че е за мен, докато не го видех със собствените си очи. И дори тогава вероятно все още нямаше да повярвам, освен ако не беше изписано цялото ми име и не се казваше нещо толкова несъмнено уличаващо като: „Пазете се от онази зла МакКайла Лейн, тя е голяма работа! Ще обрече на гибел целия свят, тази кучка.“

Изсумтях. Абсурд! Беше ли научила Алина нещо? Затова ли ме държеше толкова далеч? Не само за мое собствено добро, а и защото беше научила за мен нещо, което я беше уплашило да ме въвлече. В името на света?

- Не - казах подигравателно.

- Така е! - защити се Дани. - Мога да ти ги покажа.

Върнах се рязко в настоящето.

- Извинявай, мислех на глас. Вярвам ти и искам да видя тези места. Но първо библиотеките.

Профучавахме от коридор в коридор. Всичките ми изглеждаха еднакви. Манастирът беше огромен. Без Дани можеше да се скитам с дни, опитвайки се да намеря пътя. Преди да дойда в манастира за първи път, бях го търсила и бях научила, че грамадната каменна крепост е била вдигната на осветена земя през седми век, когато църквата, оригинално построена от Свети Патрик през 441 г., изгоряла. Че църквата била съградена на мястото на рухнал каменен кръг, за който някои твърдели, че преди много време бил свещен за някакво древно езическо сестринство. Каменният кръг, както се твърди, бил предшестван от шиан или могила на феи, криеща в себе си вход към Другия свят.

Превод: точно това място на Земята, на точно тази ширина и дължина, е било изключително важно, свещено и защитавано, откакто има записана история, а (не се съмнявах) дори отпреди това. Защо? Защото някаква книга с неизразима сила е била впримчена под нея за хиляди и хиляди години?

Манастирът бил плячкосан през 913 г., построен отново през 1022 г., изгорен през 1123 г., построен отново през 1218 г., изгорен през 1393 г. и построен отново през 1414 г. Като всеки път бил разширяван и укрепван.

През шестнайсти и седемнайсти век беше разширяван многократно, спонсориран от анонимен богат дарител, който завършил правоъгълника от каменни сгради, ограждащи вътрешния двор, и добавил жилища - за голямо учудване на местните - за около хиляда обитатели.

Същият неизвестен дарител купил земята около манастира и превърнал енклава в самоиздържащата се единица, каквато е днес. Ако някога имах време да действам, вместо винаги да реагирам, исках да открия кой е този неизвестен дарител.

Погледнах часовника си. Беше три следобед, а програмата ми бе напрегната. Трябваше да се видя с шийте зрящите в Дъблин в седем, после с Баронс - в десет, по незнайни причини. По-нататък, ограничавайки календара ми със срещи, беше заплахата на ЛГ да се върне за мен след три дни, което причиняваше неудобство и беше проблем, защото не можех да реша в кой ден щеше да е това. Дали той броеше целия вчерашен ден, което значеше, че ще се върне в събота сутринта? Или щеше да започне да брои от петък, което значеше, че ще се върне в неделя? Може би имаше предвид, че ще ми отпусне три пълни дни, и планираше да се върне на четвъртия. Всичко беше толкова вбесяващо неясно. Не само че ме беше заплашил, но не ми беше дал точна дата и време за моето предстоящо... каквото там беше.

Планирах да го обсъдя с Баронс довечера. Той беше моята вълна. Разчитах на него да попречи на ЛГ да изпълни каквито и да било заплахи.

Обратно към крайните ми срокове.

- Заведи ме до коридорите, в които не си допускана, Дани! Какво те държи навън? - представях си дебели каменни стени, които ги блокираха, може би врати като на трезор с комбинации, дълги колкото числото пи.

Не можех да се надявам на по-добър отговор.

Тя ме погледна кисело.

- Глупави, шебани защити.

Дани знаеше къде са осемнайсет от библиотеките. Имаше три места в манастира, до които никога не е успявала да се доближи. На първото място, до което ме отведе, защитите бяха изсечени в каменния под на интервали от три метра по продължение на коридора и изчезваха в един ъгъл.

Преминах бавно през защитения коридор, едва трепвайки, докато Дани дюдюкаше триумфиращо зад мен. Завих зад ъгъла, преминах през още няколко защити и стигнах до висока резбована врата.

През вратата не беше толкова лесно да се премине. Беше заредена със защити и странно изглеждащи руни. Опитах дръжката. Не беше заключена, но щом я докоснах, връхлетя ме ужасяващото усещане, че падам от огромна височина, и моментално се почувствах така, сякаш съм наблюдавана/уязвима/мишена, сякаш съм на мушката на някого, на миг от куршум в тила ми.

Дръпнах ръката си и чувството изчезна.

Поех си дълбоко дъх и опитах дръжката отново. Незабавно се почувствах така, сякаш съм натъпкана в малка тъмна кутия под земята, само няколко минути преди да се задуша.

Пуснах я отново.

Едва дишах, треперех, но стоях в коридора.

Загледах се в руните на вратата и внезапно осъзнах какви бяха. Откакто пристигнах в Дъблин, жадно четях книги за паранормалното, поглъщах статии на теми от друиди до вампири и вещици, търсех факти в измислиците и отговори в митовете. Това бяха отблъскващи руни. Действието им беше да увеличават вътрешните страхове на този, който се опиташе да ги премине.

Третия път, когато сграбчих дръжката, тялото ми беше покрито с огнени мравки, които хапеха ожесточено. Спомних си как на седем години бях решила, че би било забавно да си играя с копринено-червената пръст на хълма. Оттогава бях ужасена от тях.

„Това не е истинско.“

Стегнах се и завъртях дръжката на бравата, докато мравките късаха парчета плът от пръстите ми.

Вратата се отвори, препънах се, задушавайки писъка си, и пътьом започнах да дера кожата си.

Всички усещания изчезнаха в мига, в който преминах прага.

Погледнах назад. Дървото на прага също беше гравирано с отблъскващи руни.

Бях преминала! Бях в една от Забранените библиотеки!

Огледах се нетърпеливо. Не беше особено внушителна. Не и в сравнение с КДБ. Стаята беше малка, без прозорци и, въпреки многобройните влагоуловители, мухлясала. Между рафтове и маси, пълни с книги, свитъци и ценни предмети блестяха десетки лампи. Роуина не рискуваше Сенките да се промъкнат в безценните u библиотеки.

Влезнах навътре в стаята и започнах да търся първо по масите, докато Дани стоеше на пост в далечния край на коридора. Както се бях опасявала, нямаше каталог в Забранените библиотеки. И въпреки че стаята беше малка, едно цялостно претърсване би могло да отнеме дни.

Десет минути по-късно Дани извика и аз се забързах навън по коридора, трепвайки, когато пресичах омагьосания праг, за да открия

група шийте зрящи, които се бутаха на линията на защитите.

Кат стоеше пред групата.

- Роуина каза, че си успяла да преминеш през някои от защитите u и си в забранените архиви. Прати ни да те спрем.