Взирах се в себе си сега.

Бях дива жена, облечена от глава до пети в черна кожа. Имаше гадна зелена слуз в къдриците ми с цвят на нощ. Бях изцапана с гнусно смърдящи телесни течности на Ънсийли. Ноктите ми бяха изпочупени до живеца и носех черна кожена раница, пълна с лампи и амуниции, също и очукан велосипеден шлем и полуавтоматично оръжие. Той имаше право.

- Накарай го да се махне! - казах сковано.

Огледалото изчезна.

Мястото ми не беше тук. Нищо добро не би могло да излезе от присъствието ми. Със сигурност можех да накарам В'лане да ме направи с обаяние красива и чиста и да се отбия, но какво щях да кажа? Какво можех да се надявам да постигна? И нямаше ли с всяка минута, която останех тук, потенциално да привличам нежелано внимание към моите родители?

След всичко, което бях преживяла, след всичко, което бях видяла, все още не можех да се върна у дома.

Имаше цял един свят в беда. Мама и татко бяха в безопасност. Почувствах внезапен прилив на благодарност към В'лане и се обърнах към него.

- Благодаря ти! - казах. - За мен означава много, че си ги защитил.

Той се усмихна и мисля, че това беше първата истинска усмивка, която виждах на лицето му. Беше заслепяваща.

- Пак заповядай, МакКайла! Ще вървим ли? - той протегна ръка.

Щях да я поема, трябваше да я поема, но точно тогава чух гласове.

Килнах глава и се заслушах. Сърцето ми се сви. Бяха мама и татко.

Бяха на покритата веранда, която гледаше към басейна в задната част на къщата. Гъстите храсти от двете страни осигуряваха уединение от съседите ни.

Можех да се притисна в клоните на бодливата зеленика и, скрита от погледа им, да ги зърна. Бях зажадняла да ги зърна.

Свалих МакОреола, пуснах раницата и оръжието.

- След минутка - прошепнах. - Ти стой тук! Ще се върна.

- Смятам това за неразумно.

- Не решаваш ти. Назад!

Плъзнах се в сенките до дома ми.

- Повтаряме това отново и отново, Рейни - казваше татко.

Вмъкнах се тихо в храстите и се загледах жадно.

Мама и тате седяха на бели плетени столове на верандата. Мама сърбаше вино, а татко държеше чаша с бърбън. Надявах се да не пие твърде много. Имаше един лош момент, след като умря Алина, когато си беше пийвал твърде често и това ме правеше неспокойна. Татко не беше пияч, той беше човек на действието. Но убийството на Алина беше изпържило всички ни. Поглъщах алчно образа на мама. Очите u бяха ясни, лицето u беше с нежни линии и красиво както винаги. Сърцето ми се изду от емоции. Копнеех да я докосна, да ги прегърна и двамата. Татко изглеждаше силен и красив както обикновено, но в косата му имаше повече сребро, отколкото помнех.

- Наясно съм, че там, навън, е опасно - каза мама. - Но не мога да търпя тази неизвестност! Ако само знаех със сигурност, че е жива.

- Баронс каза, че е. Ти беше тук, когато той се обади.

Баронс се беше обадил на родителите ми? Кога? Защо работеше телефонът му? Проклятие, исках неговия мобилен оператор!

- Не вярвам на този човек ни най-малко.

„Нито пък аз, мамо. А аз спах с него.“ Лицето ми пламна. Секс и мамо са две понятия, които никак не си пасват в главата ми, намирайки се там по едно и също време.

- Трябва да отидем в Дъблин, Джак.

Тихо изпратих хиляда „не“ в посока на мама.

Татко въздъхна.

- Опитах се да се върна. Помниш ли?

Примигнах. Беше ли? Кога? Какво се беше случило?

Тогава мама се нахвърли.

- Точно това мисля и аз, Джак. Ти вярваш, че този мъж те е хипнотизирал, че е поставил блокади в ума ти, които са те спрели да я върнеш у дома, принудили са те да си тръгнеш и някак си не ти позволяват да се върнеш там. Ти дори не можа да се качиш на самолета, толкова лошо ти стана, но в момента, когато напусна летището, се беше оправил. Три пъти се опита да тръгнеш. Но все пак вярваш на думите му, че дъщеря ни е добре?

Някой можеше да ме нокаутира с перо. Татко знаеше, че Баронс му е направил нещо като вуду, и наистина смяташе, че е възможно? Татко не вярваше във вуду неща. Точно той ме беше възпитал в крайно отхвърляне на всички паранормални явления. А сега той и майка ми спокойно си сърбаха питиетата и обсъждаха такива неща?

- Не можем да отидем там. Чу какво казаха разузнавачите на полицай Дийтън. Реалността на Фае се е омешала с нашата. Няколкото самолета, които отлетяха, или се разбиха в пламъци, или изчезнаха.

- Ами частен самолет?

- Какво бихме постигнали, ако умрем, докато се опитваме да стигнем до нея?

- Трябва да направим нещо, Джак! Трябва да знам, че е жива. Не, трябва ми повече от това. Ние трябва да u кажем. Трябваше да u го кажеш тогава, докато беше там, когато имаше възможност.

Да ми кажат какво? Притиснах се по-плътно в шубраците, цялата в слух.

Татко разтри очи. По изражението на лицето му можех да разбера, че с мама често са водили този разговор напоследък.

- Обещахме никога да не говорим за това.

Разочарована, едва не ударих храстите. Да говорят за какво?

- Дадохме и друго обещание, което нарушихме - каза мама многозначително. - И това на първо място ни вкара в тази ситуация.

- Какво би искала да u кажа, Рейни?

- Истината.

„Хайде, тате, изплюй я!"

- Каква е истината? Истината за един човек за другиго е...

- Не ми се прави на адвокат, Джак! Аз не съм жури, а това не е встъпителната ти реч - каза мама сухо.

Той отвори уста и я затвори, изглеждаше смутен. След малко каза:

- За Мак беше достатъчно голям проблем да се справи със смъртта на Алина. Нямаше начин да u кажа за някаква си откачена ирландка и за дори още по-откаченото пророчество. Бебчето ни се бореше с депресията от месеци. Имаше си достатъчно грижи.

Пророчество? Мама и татко знаеха за пророчеството? Всички освен мен ли знаеха за проклетото нещо?

- Онова, което чу преди всички тези години, когато отиде да търсиш медицинското досие на Алина, вече не изглежда толкова откачено, нали? - каза мама.

Татко отпи глътка от бърбъна. Издиша и сякаш се сви.

- Боже, Рейни, минаха петнайсет години. Напълно нормално.

- Тя говореше за феи. Кой не би помислил, че е луда?

Не съм сигурна, че татко изобщо я чу. Той надигна чашата и глътна остатъка.

- Аз пуснах Алина да направи единственото, което обещах на хората от осиновителната агенция никога да не позволявам на никоя от тях -каза той грубо.

- Ние u позволихме да го направи - каза рязко мама. - Спри да обвиняваш себе си! Аз също u позволих да замине за Ирландия.

- Ти не искаше. Аз настоях.

- Ние двамата взехме решението. Винаги взимаме заедно решенията за значими неща.

- Е, това беше едно от решенията, за които ти нямаше да ми помогнеш. Когато бях в Дъблин с Мак, ти все още не говореше с мен. Дори не можех да те накарам да вдигнеш телефона.

- Съжалявам! - каза мама след дълга пауза. - Скръбта... - гласът u се стопи, а стомахът ми се върза на възел. В очите u отново се беше появил онзи поглед, който късаше сърцето ми всеки ден, преди да избягам в Дъблин.

Татко погледна твърдо към мама, променяйки се пред очите ми. Видях как се отърсва от емоциите си и се стяга заради нея. Става нейният мъж. Нейната скала. Усмихнах се. Толкова много го обичах! Преди беше измъкнал мама, ритаща и пищяща от скръб, и знаех, че мога да съм спокойна, че той никога нямаше да позволи мъката да му я открадне отново. Без значение какво щеше да се случи с мен.

Той стана и се надвеси над нея.

- Какво искаш да u бях казал, Рейни? - попита татко високо, спирайки я да избяга вътре в себе си. - „Бебче, съжалявам да ти го кажа, но според някакво древно пророчество има нещо сбъркано в теб и ти ще обречеш на гибел целия свят“? - той изсумтя, после се засмя. - Смей се с мен, Рейни! Хайде! - той я издърпа на крака. - Не и нашето момиче. Никакъв шанс. Ти знаеш, че е глупост.

Задавих се. С ръка на устата се олюлях назад и едва не паднах. Имаше нещо сбъркано в мен? Щях да обрека на гибел целия свят?

- Майка им се е отказала от тях, защото го е вярвала - тормозеше се мама.

- Това твърдеше лудата дама - каза татко спокойно. - Тя нямаше и грам доказателство. Разпитах я щателно. Никога не беше виждала предполагаемото „пророчество“ и не можеше да ме упъти към този, който знаеше за такова. За Бога, Рейни, това е страна, която вярва в леприкони, дъги и гърнета със злато! Може ли да приключа с изложението си?

- Но има феи, Джак - настоя мама. - Лудата дама беше права за това. Те са тук, сега, в нашия свят, и го разрушават.

- Косвена улика. Едно точно предсказание не прави точно цялото пророчество.

- Тя каза, че едно от момичетата ни ще умре младо, а на другото ще му се иска да е мъртво.

- Едва не загубихме Алина, когато беше на осем, помниш ли? Но не умря. Това е млада. Само защото умря на двайсет и нещо, не значи, че всичко останало, което тази жена каза, е вярно и определено не значи, че у Мак има нещо нередно. Мисля, че много по-вероятно е Фае да обрекат нашия свят на гибел, отколкото който и да е човек. Освен това не вярвам в съдбата, нито пък ти. Вярвам в свободната воля. Това, което тя има сега, са всичките съвети, които u давах, и всичката мъдрост и любов, с които ти я обгръщаше. И вярвам, че е достатъчно. Познавам дъщеря ни. Тя е толкова добра, колкото е възможно.

Той се пресегна за ръката u и я притегли в обятията си.

- Скъпа, тя е жива. Знам, че е жива. Усещам го в сърцето си. Разбрах, когато Алина умря. И знам, че Мак не е.

- Казваш го само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

Той u се усмихна леко.