Приближих се до тезгяха.

На касата беше подпряна бележка.

„Добре дошла у дома, госпожице Лейн!"

- Арогантен, самоуверен задник! - до нея на тезгяха лежаха ключове.

Чудех се коя кола ми е оставил този път. Пресягах се за ключовете, когато изневиделица ме връхлетяха емоции, наситени и объркващи. Бяха придружени от бент от спомени: денят, когато се препънах на това място, наивното ми убеждение, че той е точно от типа мъже, с които никога не бих се срещала.

- И ние никога не сме се срещали - смачках бележката в юмрука си. Само правихме напълно суров секс, без задръжки. С месеци.

Затворих очи. Заляха ме още спомени от това място. Нощта, когато бях видяла Сивия мъж да поглъща красотата на една жена и бях побягнала насам за отговори, без да имам представа какво не ми е наред, но вече подозирайки, че е за постоянно; нощта, в която бях приела предложението му за стая на четвъртия етаж с изглед към задната уличка и се бях нанесла; денят, в който тате дойде да ме търси и бях осъзнала, че никога не бих могла да се прибера у дома, в Ашфорд, докато лудостта в Дъблин не свърши. А тогава аз или щях да съм успяла, или нямаше да ми пука, защото щях да се върна у дома по същия начин като Алина - в сандък; нощта, в която бях поднесла на Баронс торта за рождения ден, а после я бях яла сама, след като се беше отлепила от тавана.

Вдишах миризмата му. Той беше близо, на няколко стъпки. Коленете ми почти се подвиха под порива на похотта. Той беше неуморен любовник. Нямаше нищо забранено за него.

- Госпожице Лейн!

Свих юмруци в джобовете си и отворих очи. Той стоеше от другата страна на тезгяха. Тъмни очи, безстрастни черти.

- Баронс!

- Хамър е.

- „Алфа"? - казах с надежда.

Обсидиановият поглед беше присмехулен. „Бих ли си губил времето с нещо по-малко?“

- Дани ще се нанесе тук - казах му.

- Дани ще се върне в манастира.

- Тогава ще се върна и аз.

- Чувам, че не си добре дошла там.

- Скоро ще бъда. Имам планове. И се нуждая от нея.

- Нуждаеш се от мен - каза той равнодушно. - Мислех, че си го разбрала досега.

Бях. Продължавах да падам. И продължавах отново да се изправям, всеки път малко по-силна. Но все още не бях достатъчно силна. Някой ден щях да бъда. Дотогава Баронс беше единственият, който можеше да уплаши всичките ми врагове. Ако АУ наистина щеше да подейства на Хелоуин, той определено ми гарантираше най-високите шансове за оцеляване. Бях приключила с това да скачам от вълнение на вълнение, опитвайки се да избегна приливите. Правилно или грешно, за добро или за лошо, бях избрала: Бароне беше моята вълна. Но нямаше начин да живея сама с него. Трябваше ми буфер, а моят буфер също се нуждаеше от място за живеене.

- Какво лошо има Дани да остане тук?

- Тя е в по-голяма опасност до теб.

- Не мисля, че ще отиде. Тя сама си решава.

- Тогава намери начин да я убедиш, че е най-добре и за двете ви!

- Може да отнеме няколко дни - според ЛГ и без това имах само три. - Дай ми поне това! - след като дойдеше тук, щях да се погрижа да я задържа. И да я впрегна в работа с нейния суперслух и другите сетива, за да разбера какво имаше под гаража му и как да се вмъкнем там долу. Той можеше да е моята вълна, но не беше моята дъска. Знанието и ползата бяха единствените две неща, които стояха между мен и насрещното течение.

Той ме гледаше внимателно за момент, после кимна сковано.

- Четиридесет и осем часа. Дръж хлапето под контрол и далеч от пътя ми! И има нови правила. Първо: стой далеч от „Честър"! Това значи радиус десет преки. Второ: споделяш цялата уместна информация с мен, без да се налага да питам! Трето: дръж хлапето далеч от гаража ми! Четвърто: ако се опиташ да се навреш в главата ми, ще се навра в гащите ти!

- О! Това са пълни глупости!

- Танто за танто - погледът му падна върху гърдите ми и внезапно пред очите ми изплува твърде детайлен спомен как изхлузвам блузата си през главата, а той ги гледа как изскачат и се люшкат. - Или може би по-скоро цица за цица?

- Няма нужда да бъдеш груб.

- Мога да измисля безброй причини да бъда груб.

- Запази ги за себе си!

- Толкова различна мелодия свириш сега.

- Изглеждаш ядосан, Баронс. Разочарован. Какво има? Станал си малко пристрастен към мен ли?

Устните му се разтеглиха, оголвайки зъби. Бях ги усещала върху зърната си. Почти можех да ги усетя там и сега.

- Ние се чукахме, госпожице Лейн. Дори хлебарките се чукат. И се ядат една друга също така.

- Същата страница, Баронс.

- Същата скапана дума - съгласи се той.

О, да, ето ни и нас, отново работим заедно. Всичко беше добре -или поне се беше върнало към нормалното - в „Книги и дреболии Бароне“.

- Наистина ли ще живея у Бароне? С Бароне? - възкликна Дани, подскачайки от крак на крак заднешком, докато вървяхме през „Темпъл Бар". Отивахме да пресрещнем шийте зрящите. Дани беше научила, че група от няколко десетки, водени от Кат, идваше в града тази вечер, за да разузнае.

- Не - казах сухо, - с ЛГ и неговите лакеи.

- Ще живея с Баронс! Еба си! Супер яко!

- Не те ли притеснява, че нямаме представа какво е той, нито дали е добър, или лош?

- Не. Ни най-малко - очите u блестяха.

Изсумтях. Тя беше напълно сериозна. Искаше ми се и за мен да е толкова просто. Но нямаше начин. Правилно и грешно, добро и зло имаха смисъл за мен. Вината е на родителите ми. Те ме дариха с чувство за етика, оказало се доста неудобно.

- Почти стигнахме, Мак. Чувам ги право отпред - тя кривна глава, после очите u се разшириха. - О, Ро ще бъде гадно бясна! Каза им да не се бият, независимо от всичко. Само да разузнаят какво става и къде колко има. Трябва да побързаме, Мак. Не ми звучи, като да върви добре.

Нямах време да се подготвя за грубата езда. Ръцете u бяха на рамото ми и изчезнахме.

Дани ни закова точно в центъра на боя. Беше мащабен, объркан и запълваше улицата от едната пряка до другата. Дани обича действието. За съжаление забравя, че ние, другите, не сме бързи като нея. Тя пристигна с изваден меч, напълно спокойна, движейки се на хиперскорост, но на мен ми отне време да измъкна копието. В този момент бях цапардосана по тила толкова силно, че видях звезди, а скоби от моя МакОреол се разлетяха в три различни посоки. Изръмжах, извъртях се и забих копието си в... главата на някакво Ънсийли, мисля. Имаше три закръглени неща на раменете си и десетки цепнатини, които бълваха ледена, жилеща течност, докато падаше.

После боят се превърна в мъгла от движение, завъртане, ритане, Нулиране и мушкане. Зърнах опулените очи на Кат, ужасеното u лице. Не се съмнявах, че на нея това u беше първи бой и че беше дошъл изневиделица.

Между Ънсийли зървах други шийте зрящи. Те се опитваха отчаяно да дават отпор. През повечето време талантите в нас са спящи, но присъствието на Фае и особено включването в битка ги събужда рязко. Виждах, че те са в онази специална форма на шийте зрящи - по-силни, по-бързи, по-корави и по-жилави, но това не беше достатъчно. В очите им имаше твърде много страх.

Страхът се превръща в колебание, а колебанието убива.

Ако някога сте карали след някой, който се опитва да се влее в потока на магистралата, но е уплашен да го направи, кара твърде бавно, спира и тръгва, и с всяка минута става все по-несигурен, знаете за какво говоря. Вие сте ограничени в трафика, заклещени зад дива нерешителност и знаете, че ако те не се стегнат и не се влеят, накрая ще ударят вас.

Ето така се биеха шийте зрящите. Проклинах Роуина, че не ги беше обучила по-добре, че дотолкова ги беше предпазвала от талантите им, та бяха опасност за собственото си здраве, също и за моето. С Дани се движехме заедно, гръб до гръб, режехме и мушкахме по пътя си през тълпата Ънсийли.

- Помощ! - чух Кат да вика. Погледнах диво към звука. Тя беше заклещена между две големи крилати неща с остри нокти и зъби, които изглеждаха като ужасяващи грабливи птици.

Прецених и действах.

По-късно щях да се блъскам над решението си. Да се чудя каква временна лудост ме беше обзела. Но знаех, че те не можеха да докоснат копието ми, а тя можеше. И знаех, че иначе беше мъртва, а никой нямаше да умира на моя пост, ако бях в състояние да сторя нещо.

- Кат! - извиках. Когато тя погледна, аз замахнах, хвърлих копието си към нея и го гледах как лети и се премята.

Очите u се разшириха от учудване. Тя скочи във въздуха, грабна копието, приземи се леко на пети и уби и двете чудовища с едно гладко движение от ляво на дясно.

Беше красиво. Ако имах дистанционно, щях да натисна повторение десетина пъти.

И ето ме там, без оръжие.

После някакъв кожест израстък се заби в лицето ми и вероятно можеше да ми счупи носа, но не го счупи, бях нападната и загубих от поглед Кат и копието си. Забих длани в нападателя си и го Нулирах. Докато стоеше вцепенен, аз се оттеглих в ума си, в онова специално място на шийте зрящ. Без копието бях загазила сериозно и ми трябваше още сила.

Внезапно улицата избледня и аз бях в собствената си глава, взирах се в огромен черен басейн. Това ли беше източникът, който ме правеше шийте зрящ? Това обсидианово езеро? Никога не го бях виждала преди, когато бях ръчкала из главата си. Толкова ли по-силна бях сега, че можех да го видя ясно, да сондирам по-дълбоко?

От тъмните му дълбини се излъчваше сила, пращеше във въздуха на пещерата, в която стоях. Усещах нещо във водата, чакащо в мрака.

Това, което лежеше скрито под повърхността, знаеше всичко, можеше да направи всичко, не се боеше от нищо. Чакаше мен. Да го призова. Да го използвам като свое рождено право.