- Не - той поклати глава. - Не от мен, МакКайла. Не вярвам да е мислела, че съм аз. Тя ме познаваше по-добре. Да, тя ме разкри. Откри какво бях. Но не се страхуваше от мен.

- Спри да ме лъжеш! - скочих на крака. Той я беше убил. Трябваше да вярвам в това. В огромното море от неизвестни, в което се беше превърнало моето съществуване, имаше едно сигурно нещо и то беше моят спасителен сал. Лорд Господар беше лошият. Той беше убил Алина. Това беше моята абсолютна, моята непоколебима истина. Не можех да се откажа от нея. Не можех да оцелея в състояние на пълна параноя.

Той бръкна в палтото си, извади албум със снимки и го хвърли на дивана.

- Очаквам да ми го върнеш. Той е мой. Днес дойдох с мир - каза той - и ти предложих още една възможност да избегнем войната между нас. Видя какво направих последния път, когато ми отказа. Три дни, МакКайла. Ще дойда за теб след три дни. Бъди готова! Пълна с желание! - той погледна през прозореца. Бръкна в палтото си отново и този път извади амулета на дебелата му златна верижка. Той блесна при докосването му. Погледна го за миг, после мен, сякаш обмисляше да го изпробва. Аз бях шийте зрящ и Нул, непроницаема за Фае магия. Щеше ли да подейства върху мен? Очаквай неочакваното, напомних си. Не можех да правя предположения.

- Ще ти позволя да задържиш детето днес. Тя е подарък от мен за теб. Мога да ти дам много, много подаръци. Новата цена, която ще поискам, няма да бъде... както вие казвате... възвръщаема - той почука рязко по стъклото и кимна.

Принцовете изчезнаха.

Дани се свлече в локва кал.

ЛГ изчезна.

- Те ме накараха да хвърля меча си, Мак - каза Дани, а зъбите u тракаха.

Попивах нежно кръвта от бузите u.

- Знам, скъпа. Ти ми каза. - Седем пъти за последните три минути. Беше всичко, което каза, след като u помогнах да стане от локвата, после изрових метален чайник, отворих две бутилки с вода, стоплих ги на огъня, който ЛГ беше оставил да гори, и започнах да я почиствам.

- Не знам как си оцеляла - каза тя и започна да реве.

Изтрих бузите u отново, избутах косата u, тревожех се и се суетях около нея, както мама и Алина се тревожеха за мен, когато плачех.

Тя не плачеше красиво. Ревеше като буря, която се заформя, като ураган, който се беше подготвял от дълго време. Подозирах, че плаче за неща, за които не знаех нищо и може би никога нямаше да разбера. Дани беше изключително затворена. Плачеше, сякаш сърцето u се къса, сякаш душата и е в тези сълзи, а аз я държах и мислех колко беше странен животът. Бях смятала, че съм изцяло ангажирана с живота в Ашфорд, Джорджия, сто процента.

Не бях имала представа какво са животът или любовта.

Животът не избухваше на красиви места и на слънце. Животът вземаше най-силния корен с малко дъжд и цяла купчина лайна за тор. Любовта може да растеше във времена на мир, но се закаляваше в битка. Тате веднъж ми каза (когато споменах нещо за това колко перфектна беше връзката му с мама), че е трябвало да видя първите пет години от брака им. Че са се борили като заядливци, сблъсквали са се като два гигантски камъка. Но накрая са се подкопали един друг в съвършена хармония. Станали са единна стена, сгушени един на друг в извивките и дупчиците, нейните сили запушвали неговите слабости, нейните слабости били подкрепени от неговите сили.

Започнах да разказвам на Дани за родителите си. За живота, който бях водила, докато растях в щастлив дом в дълбокия Юг. За ухаещите на магнолия дни и знойната жега, за бавно въртящите се вентилатори и купоните при басейна. Тя стихна в ръцете ми. След малко спря да плаче и се облегна назад на дивана, гледайки ме като улична котка, опряла нос в прозореца на ресторант.

Когато тя тръгна към манастира, внимателно пъхнах в раницата албума, който ЛГ беше хвърлил на дивана. Неотворен. Знаех, без да побутвам корицата, че щеше да ми е нужно време, за да се задълбоча в снимките. Лукс, с който не разполагах сега.

В сивия дъждовен ден аз се отправих към „Книги и дреболии Баронс".


Осемнайсет


Заобиколих покрай „Честър" с надеждата, че Сивата жена може да е наблизо. Щях да прекарам много време в мотаене по улиците около клуба на Риодан. „Вътре в клуба му" може да беше място под негова защита, но това не значеше, че околностите не са свободна зона.

Вървях тихо, стегната за битка, подготвена да забия длани във вещицата, да я Нулирам и намушкам, да танцувам победоносно върху отвратителното u тяло. Но единствените Ънсийли, които срещнах по пътя за книжарницата, бяха Момчета-носорози. Половин дузина. И това, което правеха, ме обърка така тотално, че накрая вървях по павираната улица с прибрано копие и с ръце в джобовете и се взирах в тях, докато те се взираха в мен. Мисля, че всички имахме по едно голямо „Какво, мамка му" изражение, залепено на лицата ни. Трудно е да се каже с тези мънистени очички и бивни, но знам, че аз го имах.

Те свързваха отново уличните лампи и внимателно ги поставяха обратно на тротоарите. Метяха отломките. Подменяха крушките. Имаха метли и пневматични чукове, електроматериали, ръчни колички и цимент.

Предполагаше се да ги убия. Това правех аз, за това бях създадена.

Но те връщаха предишния вид на Дъблин.

Аз исках Дъблин да си върне предишния вид. Това значеше ли, че работят и за да възстановят електричеството?

- За да държите Сенките навън ли го правите? - поклатих глава, отчитайки проявената току-що странност от моя страна да започна разговор с Момче-носорог. Можех да се чудя дали денят ми имаше как да стане по-странен, но моите дни винаги ставаха странни.

- Прасета - един от тях изгрухтя, а останалите се съгласиха с пръхтене. - Ядат всичко. Не оставят нищо за нас, останалите.

- Разбирам - реших, че ще ги оставя първо да довършат почистването на улицата и ще ги убия на връщане. Продължих да вървя с ръце в джобовете.

- Хубаво момиченце, искаш ли да живееш вечно? - изгрухтя един от тях в гърба ми. Всички те пухтяха и сумтяха, като че на някаква тяхна вътрешна шега. Сакаш яденето им в замяна на секс наистина не даваше безсмъртие, а само някаква нова, нечувана досега Фае венерическа болест.

 - Имам нещо, което можеш да смучеш, момиченце.

„Гадост!"

- Никакъв шанс - казах ледено.

Трябваше да ме оставят. Аз също щях да ги оставя. Но Момчетата-носорози не са най-ярките крушки в кутията. Чух към мен да се влачат копита. Опитът им за подкуп не беше успешен, затова те предприемаха тактиката на грубата сила. Бяха избрали грешната жена, с която да се закачат. Мразя Ънсийли.

- Помислете пак! - предупредих.

Подозирам, че на Момчетата-носорози им е достатъчно трудно да мислят и по веднъж.

Няколко мига по-късно шест от тях бяха мъртви, а аз вървях към КДЕ, напълно вбесена, че трябваше да ги убия, преди да са довършили свързването на лампите.

Последният поглед, който бях отправила към книжарницата, беше в късния следобед на онзи адски Хелоуин, който завинаги щеше да прогаря паметта ми като втората най-лоша нощ в живота ми. Всички външни лампи бяха счупени. Не бях сигурна какво да очаквам, когато завих по улицата, която някога бях смятала за моя „път към дома".

Спрях, зяпнах и се усмихнах бегло. Разбира се.

На улица със силно пострадали и плячкосани здания само КДЕ стоеше непокътната. Елегантно реставрираната фасада на старинната четириетажна тухлена сграда беше безукорна. Прожекторите на предната, задната и на страничните стени, които бяха счупени, когато последно ги видях, сега бяха заменени. Ярко боядисаната табела, на която пишеше: КНИГИ И ДРЕБОЛИИ БАРОНС, беше окачена на месингов прът отново перпендикулярно на сградата над тротоара и проскърцваше, догато се люшкаше на мокрия вятър. Знакът на старомодните, боядисани в зелено прозорци светеше в меко неоново: ЗАТВОРЕНО. Кехлибарени факли и месингови аплици осветяваха дълбокия варовиков свод на големия вход на книжарницата. Украсените с прозорци във формата на диаманти врати от черешово дърво, сгушени между колони от варовик, блестяха на светлината.

Чудех се дали книжарницата означава нещо за него, че е стигнал чак дотам. Имаше ли сантиментална стойност? Или просто беше негово притежание, неговото изявление към света изобщо, че нищо и никой никога не взима това, което е негово?

Пристъпих и опитах вратата. Беше отключена. Отворих я.

Никога не ми омръзва усещането, породено от първия поглед, отправен към моя магазин. След като преодолеете неминуемото чувство за пространствено изкривяване (сякаш сте отворили вратата на старомодна телефонна кабина, за да откриете Библиотеката на Конгреса вътре), забелязвате, че луксът и удобството никога не са вървели ръка за ръка с такава лекота.

Основната зала е около двайсет и пет метра дълга и осемнайсет метра широка и до изографисания си таван побира пет етажа. Библиотечните рафтове на втория, третия, четвъртия и петия етаж ограждат всяка стена от основите до корнизите. Достъпът се осигурява от тесни пътеки зад елегантни парапети, а стълби, които се плъзгат на смазани колелца, позволяват достъпа от една секция до друга.

Но аз прекарвам най-много време на първия етаж с неговите свободно стоящи библиотеки, натъпкани с всички най-нови и най-страхотни четива, извисяващи се върху подове от полирано дърво с разпръснати плюшени килими. Два къта за сядане, преден и заден, се перчат с пищни, но все пак удобни дивани и брокатени столове, покрити с меки одеяла, подредени около емайлираните газови камини - любимото ми място за разтуха на фона на дъблинския дъжд и студ.

Погледнах към добре заредения рафт със списания (за жалост остарели) и към тезгяха на касата. Усмихнах се на старомодния касов апарат с малката сребърна камбанка, която звънеше, когато отварях чекмеджето.