- Така ли? - каза той. - Това долу прилича ли ти на приятелска тълпа? Тя трепери на ръба на нов бунт, а ти искаш да си играя на морален съветник. Някои са ги разпъвали за по-малко. Виждал съм достатъчно влакови катастрофи, за да знам кога релсите са извадени, а спирачките са отказали. Там, долу, всичко е само останки от влакова катастрофа, Мак. Само едно нещо задържа интереса ми сега. Потенциал. Баронс смята, че го имаш.

Тонът му беше ясен.

- Но ти не - казах равно.

- Ти ме безпокоиш.

- Ти също ме безпокоиш.

Направих няколко крачки през стаята. Исках да го виждам по-добре. Исках да знам какво наблюдава. Също като Баронс и придружителите ми, Риодан беше висок, добре сложен. Чудех се дали не е изискване, за да бъдат такива, каквито са - страхливци не се допускаха. Носеше тъмни панталони и яркобяла риза, чиито ръкави бяха навити над мускулести предмишници. Сребърна гривна, идентична с тази на Баронс, блестеше на китката му.

- Изглежда всички смятат, че ти си решението, нали? - каза той.

Свих рамене.

- Не всички - Роуина не смяташе.

- Хрумвало ли ти е, че може ти да си проблемът?

- Какво имаш предвид?

- Защо мислиш, че продължаваш да имаш толкова много срещи с Книгата, когато всички останали, които я търсят, никога не я зърват? Дори Даррок, твоят знаменит господар, не може да я доближи. Носи се слух, че е събрала свои собствени - Ънсийли - дъвче ги и ги плюе. Но никой, който наистина иска, не може да я намери. Освен теб.

- Аз съм ОС детектор - напомних му. - Аз съм единствената, която може да я усети. Ето ти потенциал.

- Наистина. Потенциал за какво? Хрумвало ли ти е, че може би не ти продължаваш да намираш Книгата? Тя продължава да намира теб?

- Какво искаш да кажеш?

- Какво мислиш, че иска Книгата, Мак?

- Откъде да знам? Смърт. Разрушение. Хаос. Същото като останалите Ънсийли.

- Какво би искала ти, ако беше книга?

- Аз съм различна, това е лесно. Бих искала да не съм книга.

- Може би не си толкова различна. Може би тя също иска да не е книга.

- Тя има други форми. Тя е и Звярът, също така.

- Звярът някога наранявал ли е някого? Не мислиш ли, че би го направил, ако можеше? Не е ли това в природата му?

Изучавах гърба му, обмислях думите му.

- Казваш, че Звярът е само Обаяние. И като всяко Фае, тя създава илюзия.

- Ами ако единствената u истинска форма е книга? Такава, която не може да върви или да говори, или да се движи, или да прави каквото и да е сама?

- Да не казваш, че според теб тя завладява хора само за да има тяло?

Той погледна към мониторите над главата си.

- Не знам какво мисля. Вземам под внимание всичко. Ако ги наблюдаваш достатъчно дълго, виждаш какво искат. Ънсийли жадуват, като умиращи от глад затворници, за това, без което ги е създал Ънсийли кралят. Ами ако Книгата търси материалност? Подвижна форма, която може да използва самостоятелно? Тяло, което може да задържи и да контролира? Собствен живот?

- Тогава защо убива хората, които превзема?

- Може би не ги убива. Може би, като кукли, те се чупят. Или може би част от тях успява да си върне контрола за няколко мига и да спре това, което Книгата прави с тях, по единствения начин, по който могат. Или може би убива време, чакайки подходящия момент. Може би има способността на Фае да предсказва възможности, деликатно оформяйки събитията, за да постигне определен изход. Книгата говорила ли ти е?

- Да.

- Баронс твърди, че те е нарекла по име.

Не му бях казвала това. Сигурно я е чул да ми говори онази нощ. Мислех, че е говорила само в главата ми.

- Е? Не знам откъде знаеше името ми - той харесваше играта на „може би“. И аз можех да играя. - Може би знае имената на всички. Не знам какво целиш, но Книгата ме отблъсква. Едва мога да я доближа. Аз съм твърде добра, а тя е твърде зла.

- Наистина ли - не би могъл да го каже по-сухо.

- Какво имаш предвид с това „наистина ли“? - попитах отбранително.

- Доброто и злото са просто различните страни на монетата, Мак. Ако се хвърля във въздуха достатъчно високо, лесно може да падне, обърната на грешната страна. Може би Книгата знае нещо за теб, което те прави различна. Кара я да те иска. Кара я да мисли, че ако ти обърнеш страната, ще струваш повече за нея отколкото всички ние.

Това, което той казваше, нямаше смисъл. И от него ме побиваха тръпки.

- Например? И ако е така, тогава защо не ме е взела вече? Имаше много възможности.

- Даррок изчака търпеливо да дойде идеалният момент. Може би още не ти е позволено да се обърнеш. Вечният живот възпитава вечно търпение. Ако си живял достатъчно дълго, може да чувстваш, че ако днес ти е забавно, то днес е добре. Всяко усещане за правилно и грешно, всякакъв морал, всякаква ценност може да спрат да съществуват.

С изключение на две категории, които да обхващат всичко: застой и промяна - класическият начин на мислене на Фае. Разбира се, безсмъртието би направило това.

- Значи мислиш, че Книгата се забавлява, като чака подходящия момент да нападне? Събуди се! Никога няма да има подходящ момент да нападне мен.

- Надменността, подобно на гнева, често е фатален дефект.

- Даррок ме изгуби. Не получи това, което искаше. Още стоя. И още се боря. И никога няма да обърна страните - казах студено.

- Все още стоиш благодарение на тази, Мак - той кимна към стаята, в която се взираше. - Не го забравяй! Никога не съм виждал нещо като нея, а съм виждал много.

Застанах до него и се загледах в стаята. Отблизо можех да различа форми. Дани беше между четирима мъже, въртеше се безспирно с вдигнат меч и ръмжеше.

- Ако я нараниш, ще те убия - казах му. Нямаше значение, че беше с цяла стъпка по-висок от мен и два пъти по-тежък.

- Тя каза същото за теб.

Внезапно Дани премина в хиперскорост, после всички изчезнаха, а после там отново беше Дани, обкръжена от четирима мъже.

- Не е спряла да опитва да се измъкне, откакто я вкарах там. Чудя се колко дълго може да оцелее.

Не много дълго без храна, но нямах намерение да му го казвам. Погледнах към него.

Той обърна лице към моето и погледна надолу. Красив, смразяващ мъж. Очите му бяха най-ясните, които бях виждала. Този мъж не страдаше от конфликти със себе си. Нямаше проблем да е това, което е.

Гледахме се.

- Черното ти отива - промърмори той. - Баронс виждал ли те е така?

- Вечно търпение - промърморих в отговор. Вратовръзката му беше разхлабена и през разтворената яка на бялата му риза видях врата му, целия в плетеница от белези. Имаше един дълъг, гадно изглеждащ, който се извиваше от вляво от рамото до ухото. Нямах нужда от медицинска сестра, за да ми каже, че много отдавна се е излекувал от рана, от която повечето мъже биха умрели. Колко отдавна? - Днес развеселява ли те, Риодан?

Устните му се извиха. Той погледна отново към Дани и след малко кимна.

- Да. Повече отколкото последните... години.

- Тя е на тринайсет.

- Времето ще излекува и това.

- Тревожиш ме, Риодан.

- Ти мен също. Малък съвет, Мак. Животът е океан, пълен с вълни. Всичките опасни. Всички те могат да те удавят. При подходящите обстоятелства дори най-лекото вълнение може да се превърне в приливно. Прескачането на вълните е работа за неделните бойци. Избери една и я яхни! Това увеличава шансовете ти за оцеляване - той се загледа в Дани за малко, после добави: - Има правила в заведението ми.

- Приятелчетата ти вече ми казаха първите две. Неутрална територия. Нарушаваш правило и умираш.

- Без убиване на Фае в клуба ми. Да бъдеш под покрива ми, е равносилно да бъдеш под моята защита.

- Току-що гледах как едно от защитените ти Фае убива човек.

- Ако са достатъчно глупави да бъдат тук, значи са достатъчно глупави да умрат.

- Това означава ли, че и аз мога да убивам хора? - казах сладко. Имаше двама специално, които погледът ми току-що беше уловил. Дерек О'Баниън - по-младият брат на ирландския мафиот, когото убих, след като откраднах от него Копието на Съдбата, и сегашна дясна ръка на Лорд Господар, пресичаше дансинга под краката ми. Придружаваше го Фиона - жената, която въртеше „Книги и дреболии Баронс“ докато не се опита да ме убие, тогава Баронс я уволни.

Оставаха само самият ЛГ и няколко Ънсийли принцове и всичките ми врагове щяха да бъдат на едно място.

- Има специални правила за теб, Мак. Ти няма да убиваш нищо в моя клуб, било Фае, или човек. Твоята битка е извън тези стени. И ако вярата на Баронс в теб е неоснователна, няма да има място, където да се скриеш. И последният от нас ще тръгне след теб.

Не удостоих заплахата му с отговор.

Той почука на стъклото и направи жест с лявата си ръка. Трима от мъжете му изчезнаха. Дани примигна и изчезна. После внезапно се появи отново, а един от неговите мъже държеше нейния меч, насочен към гърлото и.

- Ако отново дойдете в клуба ми въоръжени, ще ви вземем оръжията и няма да ви ги върнем. Ясно?

- Като пода под краката ми.


Седемнайсет


Чувствах се като Кралицата на безизходиците. Срещах враждебност и напрежение навсякъде, накъдето се обърнех. Винаги рискувах, но никога не напредвах.

Миналата нощ бях осъзнала, че не бях единствената, която има проблеми с доверието. Никой от играчите на шахматната дъска в Дъблин не се доверяваше на другите. Бях направила грешката да допусна (след като Баронс беше избрал Риодан да бъде моето подкрепление), че когато отида да го видя, той ще бъде ... ами ... подкрепящ.