Обърнах рязко поглед към бармана и зяпнах. Беше момчето със замечтаните очи, което първо бях срещнала, докато тършувах в един музей за ОС, а по-късно се изненадах, че работи с Крисчън в КДЕ -Катедрата по древни езици в колежа „Тринити". Първият ми импулс беше задоволство, че е оцелял, но беше смазан от подозрение. Съвпаденията ме изнервят.

- Малък свят - казах студено.

- Достатъчно голям - той ми хвърли лека усмивка. - През повечето време.

- Нова работа?

- Градът се променя. Работата също. Ти?

- Безработна. Никой не купува книги - всички търсеха една.

- Различен външен вид. Тъмни ли ставаме, красиво момиче?

Докоснах косата си.

- Не само прическата.

- Достатъчно, за оцеляването.

- Трудно е да се каже кога е достатъчно.

- Виж кой къде работи!

- Виж кой къде пие!

- Аз мога да се справя със себе си. Ти?

- Винаги - той ми отправи една от онези усмивки. Придвижи се на бара, хвърляше чаши, наливаше отвисоко, бързо и наперено.

До мен Дани се задави, изплю, изхриптя и започна да кашля неконтролируемо. Когато я потупах по гърба, тя се дръпна и ме прободе с поглед.

- Какво се опитваш да направиш? Да ме убиеш ли? - изписука, когато вече можеше да говори. - Това е петрол! Кой би искал да пие нещо такова?

Засмях се.

- Вкусът към алкохола се развива постепенно.

- Мисля, че може би съм родена с всички вкусове, които са ми нужни - тя отмъкна шепа череши от другата страна на бара, натъпка ги в устата си и скочи от стола си. - Възрастните са шантави - каза тя мрачно.

- Къде си мислиш, че отиваш?

- Да огледам наоколо.

Не смятах, че идеята е добра, и u го казах.

- Стига, Мак! Аз съм супербърза и суперсилна. Никой не може да ме пипне. Аз съм тази, която трябва да се тревожи, че оставя теб сама, охлюв такъв.

Така погледнато, тя имаше право.

- Остави ми място за дишане, Мак!

Тя пристъпваше от крак на крак, а погледът в очите u говореше, че е готова да хукне, независимо от това дали съм съгласна, или не. Внезапно и с нежелание разбрах Роуина. Как отглеждаш хлапе, което е по-бързо от теб, по-силно от теб и най-вероятно - по-умно от теб?

- Не се отдалечавай и не се бави, става ли?

- Става.

- И внимавай! - вятър разроши косата ми. Вече я нямаше.

- Кое е хлапето? - момчето със замечтаните очи се беше върнало. Шот издрънча на хромирания тезгях. Метнах го, направих гримаса, ахнах. Огън избухна в стомаха ми.

- Приятелка.

- Добре е да имаш такава във времена като тези.

- Как откри това място?

- По същия начин като теб, предполагам.

- Съмнявам се.

- Намери ли Крисчън?

Той имаше предвид деня, когато се бях обаждала в КДЕ десетина пъти, за да търся младия шотландец. Бях се поболяла от тревога, защото Баронс беше използвал Гласа върху мен, за да разкрие, че Келтърови го шпионират, и се боях, че ще открие Крисчън и ще го нарани.

- Да - не виждах смисъл да му казвам, че отново съм го загубила, може би завинаги.

- Виждала ли си го напоследък?

- Не. Ти?

- Не. А бих искал.

- Защо? - подозрението беше самата ми природа.

- Добре е да имаш приятели в такива времена.

- Какво мислиш за това място? - защо той беше тук? Поредното красиво момче в търсене на безсмъртие?

- Живот и смърт, красиво момиче. Всичко е свързано с това, от самото начало. И ще бъде докрая.

- Каква е твоята отрова? И ти ли искаш да живееш вечно?

- Бих приел спокойствие и тишина. Красиво момиче. - той се засмя. - Една хубава книга.

- Мъж по моя вкус. И аз обичам хубавите книги - в огледалото зад бара нещо привлече погледа ми. Напрегнах се. В сепаре зад мен Сивата жена се държеше за ръцете с мускулестия, красив сервитьор, който преди флиртуваше с виместото нещо. Можех да огледам каква беше тя и какво го караше да види. За него тя беше Фае принцеса, нечовешки красива, безумно сексуална и се взираше в него с възхита и обожание.

Само аз виждах отворените сълзящи рани, с които го галеше, с които изсмукваше живота му, оставяйки гнили зъби, сълзящи очи и тънка като пергамент сива кожа. Тя работеше бързо с него. Той нямаше да изкара и един час.

Ръката ми тръгна към оръжието под палтото ми.

- Пази се, красиво момиче! - каза тихо момчето със замечтаните очи.

Откъснах поглед от огледалото и се взрях в него. Очите му бяха върху палтото ми. Той гледаше как ръката ми мърда под него. Нямаше как да знае за какво бъркам.

- За какво говориш?

Той погледна зад мен.

- Те са тук и... е, ще разбереш.

Големи ръце се стовариха върху раменете ми. Зад мен имаше двама мъже. Можех да ги усетя. Грамадни, напрегнати, силни мъже.

- Вадиш това нещо - единият изръмжа, - ние го взимаме от теб и никога не ти го връщаме. Първо правило на заведението: това е неутрална територия. Второ правило: нарушаваш някое правило, умираш.

- Махнете си ръцете от мен! - изскърцах.

- Хванахме хлапето. Ако искаш да го видиш отново, стани!

Присвих очи. Как бяха хванали Дани?

- Няма начин вие...

- Ние сме по-бързи.

- Като Баронс?

Нямаше отговор.

Е, бях намерила моите осем или поне двама от тях. И бяха хванали Дани. Въздъхнах, станах и се загледах в Сивата жена в огледалото, но тя не забеляза, беше твърде заета да се обслужва с мускулестото тяло на сервитьора. Кръвта ми кипна. Той вече изобщо не беше добре изглеждащ. Баронс ми бе казал, че Сивият мъж рядко взима толкова много, че жертвите му да умрат. Очевидно Сивата жена имаше по-големи апетити. Доуточних изчислението си - той имаше още десет минути, най-много.

Момчето със замечтаните очи се отразяваше в огледалото под тях. Зяпнах. Той не изглеждаше същият в огледалото. Беше... замъглен по краищата и... сбъркан, много сбъркан. Потреперих, студ ме прониза чак до дъното на душата ми. Опитах се да фокусирам отражението му. Колкото повече се мъчех, толкова по-замъглено ставаше. Замъглената форма се проясни и ме погледна остро.

- Не говори с това, красиво момиче! Никога не говори с това! Зяпнах.

- С нея, имаш предвид? Със Сивата жена?

- С това - той изплю думата с такава погнуса, че трепнах.

Погледнах надолу от огледалото към истинското нещо, не отражението, и внезапно отново можех да дишам. Той беше момче. Красиво момче със замечтани очи. Не нещо, от което исках да бягам с писъци.

- Какво е„това"?

Той ме зяпна празно.

- Аз не съм казал нищо.

- Сега! - изръмжа мъжът зад мен нетърпеливо. - Мърдай!

* * *

Придружиха ме нагоре по широко хромирано стълбище до последния етаж на „Честър". Зад хромирания парапет стени от тъмно стъкло ограждаха горния етаж в цялата му обиколка, гладко, без врати или дръжки.

Погледнах първо единия си придружител, после другия. Те не бяха казали и дума, след като бяха сключили длани около ръцете ми и започнаха да ме водят през тълпата. Нито пък аз. Усещах от какво са направени - обуздано насилие. И двамата изглеждаха в началото на трийсетте, с тежки мускули. Ръцете на този отляво имаха лоши белези. Бяха огромни мъже. Нещо в очите им ме накара да реша, че най-мъдрият курс на действие е да си държа устата затворена, докато не проуча по-добре ситуацията.

Погледнах надолу, когато се изкачихме по откритите стъпала. Сервитьорът беше мъртъв на пода. Сивата жена вече се оглеждаше за нова играчка. Ръцете ми се свиха в юмруци. Вървяхме покрай стената от затъмнено стъкло, докато някаква неопределена характеристика в

гладката повърхност сигурно е указала мястото на врата, защото мъжът отдясно постави длан върху стъклото. Един панел се плъзна встрани, разкривайки голяма стая, изградена изцяло от огледално стъкло, с метални греди в ъглите. Виждаше се всичко, което ставаше извън нея. Целият таван беше ограден с малки монитори, захранвани от безброй охранителни камери. Това беше сърцето на клуба. В никое ъгълче на „Честър" не можеше да се случи нещо, което не би могло да се види оттук.

- Доведохме я, както каза, Ри.

Те ме избутаха вътре. Панелът се плъзна зад мен с тихо съскане. Стаята беше тъмна, с изключение на блясъка от мониторите. Пристъпих напред, за да запазя равновесие. За миг помислих, че падам, но беше илюзия, създадена от пода, който също беше направен от огледално стъкло. Беше толкова мрачно в стаята, че виждах само очертания - бюро, няколко стола, маса и мъж, стоящ в другия край с гръб към мен. Всичко под стаята, обаче, беше ясно видимо. И това ме караше да усещам всяка стъпка като скок на доверие.

- Стъклени къщи, а, Риодан? - първия път, когато се обадих на АНМСМ от мобилния си телефон, Риодан ме беше смъмрил, беше ми казал, че хора, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни. Намекваше, че моите цели не са по-възвишени от тези на Баронс. Сега стоеше тук, наблюдаваше своя свят от същата такава къща. Дали смяташе собствените си цели за толкова чисти? Присвих очи. Имаше друга стая зад тази, в която стояхме, още по-тъмна. Каквото и да се спотайваше в сенките и, той го гледаше съсредоточено.

След малко каза, без да се обръща:

- Защо дойде, Мак?

- Защо храниш Ънсийли с хора?

- Няма принуда в моя клуб. Само желание. Взаимно.

- Те не разбират какво правят.

- Това не е мой проблем.

- Те умират. Някой трябва да ги събуди за реалността.

- Те са влюбени в умирането.

- Те са подведени, объркани.

- Това не е мой проблем.

- Трябва да направиш нещо по въпроса.