Добавих една по-неотложна, по-лична цел към списъка си:

Да заведа Дани до Дъблин довечера и да се опитам да открия „Честър"и Риодан!

На мобилния телефон, даден ми от Баронс, АНМСМ значеше: „Ако не можеш да се свържеш с мен". Обадих се веднъж. Вдигна ми мъж на име Риодан и проведохме много тайнствен разговор, тип Баронс. Бях готова да заложа последния си чифт чисти бикини (а бяха опасно намалели), че Риодан беше един от осмината придружители на Баронс. И Баронс, и инспектор О'Дъфи бяха споменали, че са говорили с тайнствения Риодан на място, наречено „Честър". От месеци имах намерение да го открия, но бях разсейвана от сполетелите ме криза след криза.

Нямах представа какво или къде беше „Честър" и дали изобщо съществуваше сред останките на Дъблин. Но ако имаше възможност да открия един от осемте мъже, които бяха нахлули в манастира с Баронс, за да ме освободят, нямах намерение да я пропусна. Всеки, който познаваше Баронс, всеки, на когото Баронс се доверяваше да пази гърба му, беше някой, с когото исках да проведа хубав дълъг разговор лице в лице.

По въпроса за бикините:

Довечера да плячкосам магазин и да се снабдя с ново бельо!

Много. Не се виждах да пера. Това не беше нещо, за което щях да имам време в близкото бъдеще. Зарових ръка в косата си. Ноктите ми бяха дълги. Не бяха единственото, което беше пораснало. Бях видяла отражението на прическата си в един прозорец снощи. Подстрижката беше все още наред, но корените на косата ми бяха руси поне два сантиметра и половина и изглеждах като скункс.

Да плячкосам магазин за боя за коса и комплект за маникюр!

Планирах да грабна и още дрехи, докато бях там. Независимо дали трябваше да бъде така, или не, хората реагираха по-добре на приличния външен вид и той ги мотивираше за определено поведение. Един добре поддържан, привлекателен лидер беше много по-влиятелен отколкото един размъкнат.

Направих трета колона: дългосрочни важни цели, които се надявах да бъдат постигнати в скоро време, защото светът ни се променяше драстично бързо. Това бяха критичните. Те трябваше да се случат.

Да разбера как да задържа Шинсар Дъб!

Загризах върха на молива. После какво? По време на първата ми среща с В'лане той ми беше дал ясно да разбера, че според него има само една възможност, че има само още един, на когото Книгата може да се довери.

Да занеса Шинсар Дъб на Сийли кралицата, за да може тя да възстанови Песента на Сътворението, за да изгради отново стените и да затвори отново Ънсийли?

Тази част от плана ме тревожеше. Не беше в кръвта ми да се доверявам на Фае, но не бях залята от алтернативи. Можех да се побъркам от колебания какво да правя с Шинсар Дъб, след като я взема. Реших да се фокусирам върху една възможност. Да взема Книгата, а после да реша каква да е следващата стъпка.

Задрасках последния параграф и написах друг:

Да изритам шебаните им Фае задници от нашия свят!

Този ми хареса. Подчертах го три пъти.

„Маловерница... дори не се опита.“

Трепнах, затворих дневника, затворих и очите си. След като Баронс си беше тръгнал, се опитвах да не мисля за последния му коментар. През изминалите двайсет и четири часа, докато кръстосвах половин Ирландия, превъртах в ума си събитията от Хелоуин. Отдавах се на безполезни упражнения, измъчвах се във връзка с всички избори, които можех да съм направила онази нощ и които щяха да дадат различен резултат.

После Баронс си беше тръгнал и беше изстрелял истинския „убиец" към мен: бях имала средство да се свържа с него през цялото време точно там, в раницата ми.

Отворих очи, извадих телефона и превъртях трите номера, които бяха вкарани в паметта, когато ми го беше дал. Натиснах първия -номера на Баронс. Знаех, че няма да звънне. Звънна и ме стресна.

Затворих бързо.

Моят позвъни.

Вдигнах, изръмжах на Бароне: „Само изпробвам“ и незабавно затворих. Как, за Бога, работеха тези мобилни телефони? Дали отново имаше връзка в определени райони?

Скрих номера си и набрах телефона на родителите си, за да не разберат, че съм аз, запазвайки си правото да затворя, ако вдигнат, защото не мога да се насиля да говоря. Не се свързах. Опитах е „Тухларната", където бях барманка. Нямаше връзка. Опитах десетина други номера без успех. Очевидно Баронс имаше някакво специално обслужване.

Превъртях до АНМСМ и натиснах.

- Мак! - изръмжа мъжки глас.

- Само изпробвам - казах и затворих.

Превъртях до АУ.

Телефонът ми иззвъня. Беше АНМСМ. Вдигнах.

- На твое място не бих - каза Риодан.

- Не би какво?

- Да изпробвам третия.

Не си дадох труда да попитам откъде знае. Също като Баронс, той беше наясно с всяка моя мисъл.

- Защо не?

- Има причина да е записан „Ако умираш".

- Каква е тя?

- За да го използваш, само ако умираш - каза той сухо.

Отново като с Баронс, можех вечно да се въртя в кръг с него.

- Ще се обадя, Риодан.

- Ти си по-добра от това, Мак.

- По-добра от какво? - попитах студено.

- Да нападаш, защото те боли. Той не е този, който те е наранил. Той е този, който те върна.

- Знаеш ли каква беше идеята му да ме върне? - сопнах се.

В гласа на Риодан долових усмивка.

- Аз бях доброволец за работата. Той изобщо не изглеждаше трогнат от предложението ми - усмивката изчезна. - Не се изгубвай в гнева, Мак! Той е бензин. Можеш да го изразходиш като гориво или можеш да го използваш, за да изпепелиш всичко, което обичаш, и да свършиш, застанала върху изпепеленото бойно поле, всички да са мъртви, включително и ти, само че тялото ти няма да има добрата воля да спре да диша.

Думите му отекнаха дълбоко. Бях стъпила върху тънка граница и го знаех. Но част от мен искаше да я премина. Искаше да изпепеля бойното поле. Само за да гледам как гори проклетото нещо.

- Остани фокусирана, Мак! Дръж погледа си върху наградата!

- Каква, по дяволите, е наградата?

- Ние работим заедно. Връщаме си нашия свят. Всички печелим.

- Какво си ти, Риодан?

Той се засмя.

- Какво сте вие, деветимата? - притиснах го. Той не каза нищо. - Ще се обадя - заплаших. - Доскоро! - не затворих.

Той спря да се смее.

- Аз лично ще те убия, Мак.

- Не, няма.

- Жено - каза той, а гласът му внезапно беше станал толкова твърд и студен, и древно звучащ, че фините косъмчета на тила ми настръхнаха чак до долу по гръбнака ми, - не знаеш нищо за мен. Мак, която би се обадила на АУ, когато не умира, не е Мак, която ще защитавам. Избирай внимателно! Избереш ли грешно, това ще бъде последният избор, който някога си правила.

- Не ме заплашвай! - дръпнах телефона от ухото си и го загледах невярващо.

Той беше затворил. На мен! Единствената, която можеше да проследи Книгата. Най-ценният играч на сезона. А аз дори не бях стигнала до там да го питам какво е „Честър" и как да го намеря!

Косата ми се развя, вдигна се право нагоре във въздуха в плетеница около лицето ми. Чаршафи запляскаха по мебелите. Пламъците на огъня лумнаха, изпукаха, после почти угаснаха.

Дани застана пред мен, наливаше се с портокалов сок и тъпчеше устата си с кексчета.

- Имаме проб, Мак. Ро е при автобуса, както и половината манастир. Лайната удрят вентилатора здраво. Време е да вървим -измънка тя с пълна уста. Подуши въздуха, изглеждаше оклюмала. -Пич, и двамата са били тук? 'Що не се обади?

Ако Ро и половината манастир бяха при автобуса, „проб" бяха проблеми. Бях изтощена. Бях изнервена. И толкова готова, колкото някога щях да бъда. Станах и пъхнах телефона в джоба си.

- Имаш суперслух. Защо не ги чу?

- Не толкова добър.

Присвих очи.

- Наистина ли можеш да подушиш, че са били тук? - какво ли не бих дала за нейните суперсетива!

Тя кимна.

- Ще дам девствеността си на един от тях някой ден - тя се напери. За миг останах потресена. Дори не можех да започна да пресмятам

всички ужасяващи детайли в тази възможност.

- Налага се да поговорим - успях накрая. И добавих, подчертавайки: - Даниел! - палавата u усмивка угасна, а аз не можех да понеса това, затова рекох: - Не знам защо не го харесваш. Толкова красиво име е -знаех защо. Тя имаше само своята коравост.

- О! Съжалявам, че те пичосах! Човече! - тя протегна ръка.

- Не, благодаря, ще вървя!

Тя се изкикоти, все пак грабна ръката ми и изчезнахме.


Четиринайсет


Беше пълен хаос, а Роуина нямаше и грам успех в поемането на контрола над ситуацията.

Когато Дани спря, аз се отправих право към челото на автобуса. Преборих се с порива да повърна, покатерих се на бронята и се издърпах върху капака, където застанах, загледана надолу.

Стотици шийте зрящи се взираха в мен с изражения, вариращи от неверие, че сме се върнали, до любопитство и вълнение, страх, а очевидно и подозрение.

Ако бях адвокат като татко, автобусът щеше да е въвеждащата ми реч и (както беше претъпкан с мъртви Ънсийли и автоматични оръжия) определено щеше да завладее журито. Шийте зрящите бяха отворили вратите и бяха започнали да го разтоварват. Оръжията бяха натрупани на моравата между мъртви Фае. Съмнявах се, че някога са виждали толкова много от враговете ни отблизо и специално при изолацията, в която ги държеше Роуина. Сякаш не можеха да свалят очите си от тях, ръчкаха ги с върховете на обувките си, обръщаха ги насам-натам, изследваха ги.

Първоначално бях планирала да напълня задната част на роувъра с глави на мъртви Ънсийли, за да покажа на шийте зрящите какъв ефект могат да имат само две от нас в рамките на една нощ в града. Но после научихме за желязото и нападнахме запаса с оръжия на Баронс, та трябваше да сменим превоза. Дани натисна клаксона на автобуса, за да се смълчи тълпата. Когато няколко кратки бибипкания не свършиха работа, тя наду клаксона, правейки невъзможно да се чуе каквото и да било друго. Накрая настъпи тишина.