- Намери си свой собствен моден съветник - изръмжа Баронс.

- Може да съм решил, че харесвам твоя стил.

- Може би си решил, че ако приличаш повече на мен, тя ще чука и теб.

Трепнах, но реакцията ми беше нищо в сравнение с тази на В'лане.

За миг бях замразена, по-неподвижна от Тенекиения човек без смазка. Цялото ми тяло потрепери и по пода задрънча лед. Пристъпих напред, оставяйки ледената си обвивка назад. Цялата библиотека -мебели, книги, под, лампи, стени - блестеше с тънък слой лед. Крушките се пукаха една след друга.

- Престанете! - сопнах се, дъхът ми излизаше на пара. - И двамата! Вие сте корави момчета. Разбирам. Но съм уморена и отегчена. Казвайте каквото имате да казвате, без всички тези стойки, а после отивайте по дяволите!

Баронс се засмя.

- Браво на теб, госпожице Лейн!

- Основното, Баронс! Сега!

- Събирай си нещата! Връщаме се в Дъблин. Имаме работа. Шийте зрящите не те спасиха. Аз го направих.

- Дани беше тази, която ме спаси.

- Щеше да умреш тук, ако не бях аз.

- Аз щях да я спася - каза В'лане.

- Основното, В'лане! И си почисти бъркотията! - ледът се топеше. -Няма да чистя след никого от вас! И поправи лампите! Трябва ми светлина.

Лампите светнаха отново. Библиотеката беше суха.

- Книгата е била забелязана наскоро. Знам къде и мога да те Пресея там, за да я търсиш. Можеш да я проследиш много по-бързо с мен, отколкото с него.

- А ти ще докладваш на Великата повелителка за нашия напредък? - казах сухо.

- Помагах на Роуина само за да подготвя пътя за нас, за да продължим, когато можеш. Отговарям пред теб, както винаги, МакКайла. Не пред нея.

- След твоята кралица - казах горчиво. - Тази, при която избра да останеш, вместо да ме спасиш.

- За мен ти беше първа - каза Баронс. - Нямаше кралица преди теб.

- Да. Нямаше кралица... само четири дни - напомних му. - Не вярвам да ти е отнело толкова дълго време да ме намериш. Искаш ли да ми кажеш къде беше през цялото време? Какво имаше преди мен?

Той не каза нищо.

- Така си и помислих.

Прекосих стаята и застанах до огнището. Беше старомодно, работеше с дърва, не с газ. Избухването на В'лане ме бе оставило вледенена. Беше студена нощ в Дъблин, а това неизползвано крило се затопляше минимално. Липсваха ми огнищата в книжарницата. Исках удобства.

- Направи ми огън, В'лане!

Пламъци запукаха и заизскачаха от ароматните цепеници с бяла кора, преди дори да довърша изречението.

- Ще отговоря на всичките ти нужди, МакКайла. Трябва само да поискаш. Родителите ти са добре. Погрижих се. Баронс не може да ти даде това, което аз мога.

Разтрих длани, за да ги стопля.

- Благодаря, че си проверил. Моля, продължавай да го правиш! - в някакъв момент исках да ги видя дори и само отдалеч. Даже кулите на клетъчните телефони да работеха, не бях сигурна, че щях да говоря с тях сега. Вече не бях дъщерята, която познаваха. Но си оставах дъщерята, която ги обичаше и би направила всичко по силите си, за да ги защити. Дори това да означаваше да стоя настрана, за да не може никой от враговете ми да ме проследи дотам.

Обърнах се. В'лане беше отдясно, Баронс - отляво. Бях развеселена да видя, че един диван, четири стола и три маси се бяха появили на пътя между тях, дълъг почти осем метра. В'лане беше пренаредил мебелите, докато съм била с гръб към тях. Сякаш малкото мебели щяха да спрат Джерико Баронс. Той можеше да се движи бързо като мълния, а между тези двамата не беше останала никаква любов. За кой ли път се зачудих защо. Знаех, че никой от тях няма да ми каже.

Но все пак, може би имаше начин.

Междувременно, докато зареждах за опита намаляващата си енергия, казах:

- Информирай ме! Какво стана у Келтърови на Сауин?

- Ритуалът по запазване на стените се провали - рече Баронс.

- Очевидно. Подробности!

- Използвахме черна магия. Опитахме всичко. Келтърови са древен род друиди, които отдавна вървят по ръба. Особено Киън. Дагиъс и Дръстан направиха първия опит. Когато се провалиха, Крисчън и аз поехме нашия ред.

- В какво точно се състоеше вашият „ред“?

- Не питай, госпожице Лейн! Този път просто се откажи! Беше единственото, което можехме да направим и което можеше да подейства. Не стана. Вече няма значение.

Зарязах темата. Щях да узная повече подробности от Крисчън, отколкото някога би ми дал Баронс, и планирах да го видя възможно най-скоро. Той беше важна част от бъдещите ми планове.

Сякаш прочел мислите ми, Баронс каза:

- Крисчън го няма.

Обърнах се рязко.

- Как така го няма?

- Липсва. Изчезна, когато светът на Фае измести Бан Дрохид -белите камъни, където Келтърови изпълняват ритуала. Той беше в кръга, когато се случи.

- Е, къде е отишъл? - настоях, гледайки ту Баронс, ту В'лане.

- Ако знаехме, нямаше да липсва - каза Баронс сухо.

- Невъзможно е да се каже - отговори В'лане, - въпреки че търсихме. Кралицата ми е дълбоко разстроена, че изгуби един от друидите си Келтър в такова критично време. Неговите чичовци също го търсят.

- Изчезнал е преди два месеца? - бях ужасена. Къде беше младият, секси шотландец? Дано не е в света на Фае, мислех си, превърнат в При-я! Той имаше точно такъв изключително добър външен вид, какъвто се нравеше на Фае. Мразех следващия въпрос. - Знаем ли, дали е жив? Някой от вас има ли някакъв загадъчен начин да определи това?

Те поклатиха глави.

Въздъхнах тежко и разтрих очи. По дяволите! Бях срещнала Крисчън след пристигането си в Дъблин и той беше единственият мъж, на когото всъщност вярвах (е, поне повече отколкото на всеки друг), а сега него го нямаше. Отказах да приема, че е мъртъв. Това би означавало, сякаш се отказвам от него. Никога не бих се отказала от някой от моите хора.

Не само че го харесвах, нуждаех се от него. Той беше ходещ детектор на лъжата. Способността му да различава истина от измислица беше талант, който ме сърбеше да пусна в употреба. И исках да го изпитам точно върху особите, които стояха в същата тази стая. Присвих очи. Колко удобно и за двамата, че беше изчезнал.

Тревожех се за Крисчън. Бях разочарована, че съм изгубила възможността да изтръгна някои отговори.

Но не бях изгубила всичките си възможности.

- Събирай си нещата! - каза Баронс. - Да тръгваме! Сега!

- МакКайла идва с мен - каза В'лане. - Ти не можеш да защитиш родителите и. Не можеш да Пресяваш. Тя няма да избере теб.

В стаята имаше достатъчно тестостерон за цяла армия мъже, а аз не бях имунизирана срещу него. Дори без обаяние, В'лане беше по-прелъстителен от кой да е жив човешки мъж. А Баронс... е, тялото ми си спомняше и се наслаждаваше на всеки момент. Това, че двамата едновременно усилиха излъчването си, ми докара затруднения с дишането.

Гледах ту единия, ту другия, обмисляйки възможностите си. Те ме наблюдаваха в мълчание и чакаха да направя избора си.

Пристъпих към Баронс.

Тъмният му поглед блесна триумфиращо. Усещах как прелива от самодоволство, почти толкова силно, колкото беше и сексуалният заряд, който хвърляше към мен.

- Мисли добре и бързо! - изсъска В'лане. - Не би било мъдро да ме отхвърлиш, МакКайла.

Аз мислех добре и бързо.

Сключих ръка под лакътя на Баронс. Не би могъл и да изглежда по-доволен дори да го бях погледнала с огромни очи и да му бях казала, че той е моят свят.

Стиснах ръка, забих нокти в плътта му и задържах.

Очите му се присвиха, после пробляснаха, а после вече не го виждах изобщо, защото притисках, притисках, притисках ожесточено, мушках се с ярост надълбоко в ума му с моя специален талант на шийте зрящ, който се беше събудил напълно в леглото му.

Исках отговори. Исках да знам защо има толкова много неприязън между тези двамата. Исках да знам на кого да вярвам, да знам не толкова кой беше по-добрият мъж, а поне малко по-малко лошият.

Притисках, търсейки пролука, която можех да използвам, и внезапно бях...

В света на Фае!

Това трябваше да е. Пейзажът беше неописуемо тучен, цветовете -твърде богати, ярки, толкова наситени с багри, сякаш имаха тъкан. Това ми напомни първия плаж, на който ме беше завел В'лане преди месеци, където бях играла волейбол с Алина, когато ми беше направил подаръка да я видя отново, макар и само в илюзия. Но това не беше плаж. Това беше дворът на Фае!

Ярко оцветени копринени дивани бяха пръснати около някакъв подиум. По дърветата растяха листа и цветове в неразбираеми краски и измерения. Вятърът миришеше на жасмин, на сандалово дърво и на други аромати, както си представях, че мирише раят, ако такова място съществува изобщо.

Исках да се огледам. Исках да видя кралицата на нейния подиум, но не можех да обърна моя/нашия поглед към нея, защото аз бях пътник в неговата глава и бях...

В тялото на Баронс.

Бях силен.

Бях студен.

Бях могъщ, а те просто не знаеха колко могъщ бях.

Те не ме разпознаха, глупаците.

Бях опасност.

Бях всичко, от което трябваше да се страхуват, но бяха живели толкова дълго, че бяха забравили страха. Щях да ги науча.

Щях да им напомня.

Бях с Фае принцеса, заровен дълбоко в нея. Тя пулсираше около мен. Тя беше енергия, тя беше празна, тя беше секс, който поглъщаше. Ноктите u бяха на раменете ми, впиваха се. Бях повече удоволствие, отколкото някой от нейните принцове някога можеше да бъде. Аз бях пълен. Аз бях неуморим. Затова ме беше потърсила. Слухът се беше разнесъл, както бях искал, и отегчена, преситена, тя беше дошла за мен, както знаех, че ще направи.

Бях прекарал месеци в двора, в нейното легло. Гледах, опознавах и изучавах двора на Сийли. Търсех отговори. Търсех скапаната, проклета Книга.