- Твоята цел?

- Ти си тръгна от мен. По-силна при това.

- Целта ти? - изскърцах със зъби. Бях уморена, нетърпелива и исках основното.

- Да съм сигурен, че сме на една страница - каза той. Очите му бяха опасни.

- Направил си, каквото е трябвало, нали?

Той наклони глава. Не беше нито кимване, нито отрицание и това ме вбеси. Беше ми писнало да не получавам отговори от него.

Притиснах го.

- Направил си ме способна да вървя отново по единствения начин, по който си могъл. Това е нямало нищо общо с мен. Така ли?

Той се взря в мен. Имах чувството, че разговорът ни някъде е направил грешен завой, че можеше да протече по съвсем различен начин, но не можех да се сетя как или къде се беше залутал.

Баронс сведе глава до долу, кимвайки.

- Да.

- Тогава сме на същата страница. На същия параграф, на същото изречение - сопнах се.

- На същата скапана дума - съгласи се той равно.

Доплака ми се и се мразех за това. Защо не можеше да каже нещо мило? Нещо, което не беше за секс. Нещо за мен. Защо трябваше да идва тук, да ме дебне и да навира в носа ми факта, че всеки от нас е успял да влезе под кожата на другия? Щеше ли да умре, ако беше проявил малко любезност, малко съчувствие? Къде беше мъжът, който беше лакирал ноктите ми? Този, който беше облепил стаята с мои снимки и на Алина? Който беше танцувал с мен?

Средство за постигане на целта. Само това бях аз за него.

Тишината се проточи. Потърсих очите му. В тях нямаше и една-единствена дума.

Накрая той ми се усмихна бегло.

- Госпожице Лейн - каза студено. В тези две думи бяха събрани томове. Предлагаше ми официалност. Дистанция. Връщане към начина, по който бяха нещата преди, сякаш нищо не се беше случило между нас. Фасада на учтивост, която ни даваше възможност да работим заедно, ако трябва.

Щях да бъда глупачка, ако не приемех.

- Баронс - подпечатах аз сделката. Бях ли казвала някога на този озадачаващ ме студен мъж, че е целият ми свят? Беше ли той наистина настоявал да го казвам отново и отново? - Защо си тук? Какво искаш? - бях изтощена, а малкото ни стълкновение бързо изчерпваше останалата ми енергия.

- Можеш да започнеш, като ми благодариш - отново имаше опасен блясък в очите му, сякаш се бяха възползвали от него. Той се чувстваше, сякаш са се възползвали от него? Аз бях в най-слабата си форма, не той.

- За какво? Че си намерил нещо друго, което е било толкова важно да направиш, та ти е отнело цялото време - от онази полунощ на Сауин до четири дни по-късно, - за да дойдеш за мен? Няма да ти благодаря, че си ме спасил от нещо, от което си се провалил да ме спасиш - бях питала Дани на връщане към манастира кога той и хората му ме бяха измъкнали. Тя каза, че било късно вечерта на четвърти ноември. Защо? Къде е бил и защо не с мен?

Той вдигна рамо - изящество и сила в елегантен костюм на „Армани".

- На мен ми изглеждаш добре. Всъщност, ти си повече от добре, нали? Минала си право през защитите ми, без да продумаш и дума. Не остави бележка до леглото. Наистина - присмя се той, - след всичко, което споделихме, госпожице Лейн! - той ми отправи вълча усмивка, само зъби и обещание за кръв. - Но получавам ли благодарности за това, че направих невъзможното и те върнах обратно от състоянието ти на При-я? Не. Какво получавам? - той ме огледа хладно. - Ти крадеш оръжията ми.

- Пъхал си си носа в моя автобус! - казах възмутено.

- Ще си го пъхам навсякъде, където ми харесва, госпожице Лейн. Дори под кожата ти, ако ми се иска.

- Само опитай! - казах и присвих очи.

Той тръгна напред с един бърз скок, но се усети и спря рязко.

Аз повторих движението му, без никаква съзнателна мисъл, сякаш телата ни бяха свързани от конци като на кукли. Подскочих напред и замръзнах. Свих юмруци отстрани на тялото си. Те искаха да го докоснат. Погледнах надолу. Неговите ръце също бяха свити в юмруци.

Отпуснах ги и кръстосах ръце.

Той кръстоса своите точно в същия момент.

Загледахме се.

Тишината се проточи.

- Защо взе оръжията ми? - попита той накрая.

Въпросът отново ме разбуди рязко. Бях опасно уморена.

- Трябваха ми. Реших, че е най-малкото, което можеш да ми дадеш, след всичкия секс, който получи - добавих с лекомислие, което не ми дойде отвътре.

- Мислиш, че можеш да крадеш от мен? Не се контролираш, Момиче-Дъга.

- Не ме наричай така! - тя беше мъртва. И ако не беше, лично щях да я убия.

- И го знаеш.

- Ти си този, който е изгубил контрол - казах само за да го ядосам.

- Никога не губя контрол.

- Губиш.

- Ни-... - той спря и погледна встрани. После невярващо: - По дяволите, нищо ли не си научила?

- Какво трябваше да науча, Баронс? - попитах. Ядът ми, който беше като прокъсано въже, се отприщи. - Че светът е гаден там, навън? Че хората ще ти отнемат всичко, което има значение за теб, ако им позволиш? Че ако искаш нещо, по-добре побързай и го вземи, защото вероятно някой друг също го иска и ако може да те изпревари, ще го вземе той? Или трябваше да науча, че не само е нормално да убиваш, но понякога може да бъде и чисто забавление? Беше истински ритник да открия това в главата ти. Искаш ли да поговорим? Да споделиш нещо интимно с мен? Не? Така си и мислех. Какво ще кажеш за това: колкото повече оръжия, знания и сила можеш да докопаш, по всеки начин, по който можеш, толкова по-добре. Лъжи, мами или кради, всичко се нарежда от само себе си. Не е ли това, което мислиш? Че емоцията е слабост, а коварството е безценно? Не трябваше ли да стана като теб? Не беше ли това целта? - крещях, но не ми пукаше. Бях бясна.

- Това никога не е била целта - изръмжа той, придвижвайки се към мен.

- Тогава каква беше? Каква, по дяволите, беше целта? Кажи ми, че в това е имало някаква цел! - също изръмжах и пристъпих към него.

Нападнахме се като бикове.

Миг преди да се сблъскаме, аз извиках:

- Помогна ли на ЛГ да ме превърне в При-я само за да ме направиш по-силна?

Главата му се отметна назад и той спря толкова внезапно, че аз се забих в него, отскочих и се проснах по задник. На пода. Отново.

Той се взираше в мен и за част от секундата видях един напълно беззащитен поглед в очите му. Не. Не беше. Не просто не беше, този... мъж, поради липса на по-добра дума... който се наслаждаваше да убива, беше ужасен от тази мисъл.

Някакво ужасно напрежение вътре в мен изчезна. Дишах по-лесно.

Останах на пода, твърде изтощена, за да се изправя. По-следва още едно от онези дълги, напрегнати мълчания. Въздъхнах.

Той си пое дълбоко дъх. Изпусна го.

- Щях да ти дам оръжията - каза накрая.

- Трябваше да ги поискам - признах неохотно. - Но тогава ти вероятно щеше да ги заредиш с нещо смъртоносно, както направи с Кълбото, а аз щях да бъда обвинена и за това - не можах да се сдържа да не добавя.

- Не съм заредил Кълбото. Купих го на аукцион. Някой ме е накиснал - каза го с такава липса на жар, че почти му повярвах. Последва нова продължителна тишина.

Той плъзна една чанта от рамото си и я пусна в краката ми. Беше раницата ми.

- Къде намери това? Не я видях в стаята, когато си тръгнах, а я търсих - бях се чудила къде е отишла.

- Намерих я в манастира, докато чаках да се върнеш.

Намръщих се.

- Откога си тук?

- От късно снощи. Прекарах целия вчерашен ден в опити да те намеря. Когато те проследих до тук, отново беше заминала. По-лесно беше да чакам да се върнеш, отколкото да губя време отново да те проследявам.

- Не работи ли малката ти вярна дамга? - разтрих основата на черепа си, където беше поставил своята тайнствена татуировка. Тази, която ме беше предала, когато се нуждаех от нея.

- Мога да усетя най-общо посоката ти, но не и да те открия точно. Не съм в състояние, откакто стените се срутиха. Действа повече като компас, отколкото като GPS, след като светове на Фае разцепиха нашия.

- МПД. Наричам ги Междудименсионни приказни дупки.

Той леко се усмихна.

- Забавно момиче си, нали?

Изпаднахме в поредната неудобна тишина. Погледнах към него. Той погледна встрани. Свих рамене и също погледнах встрани.

- Аз не бях... - започнах.

- Аз не... - започна той.

- Колко прелестно! - прекъсна ни В'лане. Гласът му се появи преди него. - Самата представа за човешко семейно щастие. Тя е на пода, ти се извисяваш над нея. Той удари ли те, МакКайла? Кажи една дума и ще го убия!

Ядосах се, че В'лане може да е бил наоколо невидим и да ни е подслушвал. Погледнах го рязко, когато се появи. Ръката ми моментално се плъзна под палтото, търсейки копието, затъкнато под мишницата ми. Нямаше го. В'лане никога не ми позволяваше да го държа в негово присъствие, но винаги ми го връщаше, когато си тръгваше. Мразех, че има силата да взема оръжието ми. Ами ако не ми го върнеше? Ако решеше да го задържи за своята си раса? Със сигурност щеше да е взел копието и меча преди месеци, ако искаше. Щеше да ми го върне и този път, помислих хладнокръвно. Иначе всемогъщият детектор на Книгата щеше да му каже да се чупи.

- Сякаш можеш - рече Бароне.

- Може би не. Но наистина се наслаждавам да мисля за това.

- Давай, Камбанке!

Изправих се.

В'лане се засмя и звукът беше ангелски, божествен. Вече не ми влияеше сексуално, но все още имаше онзи душевен заряд. Царствен, по-голям от живота, винаги щеше да е твърде красив, за да се изрази с думи. Беше облечен различно от последния път, когато го видях. Тоалетът подхождаше на златното му съвършенство. Също като Баронс и той носеше елегантен тъмен костюм, яркобяла риза и кървавочервена вратовръзка.