- Точно к'вото помислих.

Опитах се да я фокусирам, но не можах. Докарваше ми главоболие.

- Би ли забавила? - казах изнервено. - Невъзможно ми е да те видя.

- Съжалявам! - възкликна петното от дълго черно кожено палто, светлини на МакОреол и блестящ меч. - Случва се, когато съм развълнувана или разтревожена. Вбесява ме, че може да го прави. Чакай! - тя отново беше видима и разкъсваше опаковката на още един десерт.

- Значи има осем други като Баронс - опитах се да увия ума си около този факт. Къде са били през цялото време? Какво бяха те?

Какво беше той? Друга каста Ънсийли, за която никой не знаеше?

- Абсолютно ли си сигурна? Не е възможно да са нормални хора?

- Няма начин. Движеха се странно. Много по-странно от Баронс, сякаш той е най-цивилизованият от групата. Беше зловещо. Не усетих Фае, но със сигурност не усетих и нищо човешко в тях. А очите на някои бяха много шантави. Никой не искаше да ги приближи. Шийте зрящите стояха прилепени към стените и се опитваха да бъдат колкото може по-далеч от тях. Един от тях беше опрял нож в гърлото на Ро. Носеха узита, нахлуха там и не търпяха нищо от никого. Можеше да се каже, че щяха да се превърнат в Смъртта, ако някой мигнеше накриво. Момичетата не можеха да спрат да говорят за това. Бяха ядосани, но... е, бяха и малко очаровани. Трябваше да видиш как гледаха тези пичове. Как изглеждаше Баронс. Пич - каза тя почтително, после погледна към мен разтревожено. - Имам предвид, човече, трябваше да ги видиш. Не ме наричай Даниел, мразя това име!

Имаше осем други... същества... като Баронс. Трудно можех да се справя с едно. Кои и какво бяха те? От всички неща, които научих днес, това ме разтърси най-много. Бях го смятала за аномалия. Единствен по рода си. Не беше. Трябваше да очаквам неочакваното.

Осем други като него. Най-малко осем други, поправих се. Кой знае? Може би е довел със себе си само ограничен брой. Може би имаше още десетки. И никога не ми беше казвал за тях. Нито дума.

Каквито и задръжки да имах относно плана, по който работех, откакто срещнахме Джейни, те изчезнаха.

- Права си, Дани - казах. - Трябва ти оръжие. Всъщност, трябват ни много оръжия. А аз знам точно къде да ги намерим.


Дванайсет


Беше почти съмнало, когато паркирах училищния автобус пред манастира.

Не исках да оставям роувъра, но ми трябваше нещо по-голямо. Намерих яркосиния автобус с ударени страни, олющена боя и летаргична трансмисия пред едно младежко общежитие. С Дани го натъпкахме със сандъци с оръжия и трупове на Ънсийли.

Бях уморена до смърт. Бях на крак цели двайсет и четири часа, а те бяха натоварени. Не очаквах да мога да се наспя, преди да продължа да осъществявам плановете си, но се надявах да открадна един час (поне) тишина и възможност да прочистя ума си, за да подредя нещата, които се бяха случили и които бях научила.

- Библиотеката на Драконовата дама е в източното крило, Мак -каза Дани, докато се отправяше към кухнята. - Не е използвана от години - тя сбърчи нос. - Прашно е, но е яко. Спя там, когато ме обвиняват за нещо или просто не ми се занимава. По-голямата част от източното крило е празна. Ще дойда при теб, след като ям. Пи-... човече, шебано съм прегладняла!

Докато тя се забързваше, поклатих глава и се усмихнах. Беше ми казала, че докато продължава да яде, може да изкара дни без сън. Тя непрестанно изпробваше границите си. Чудех се каква щях да съм, ако бях израснала със знанието какво съм. Представих си, че и аз щях да изпробвам границите си. Вероятно щях да съм много по-полезна, отколкото се чувствах сега. Завиждах на издръжливостта и. Нямах такъв талант. Липсата на сън отслабваше търпението ми и ме правеше груба. Не бях във форма да изнеса реч от типа: „Присъединете се към мен, шийте зрящи, и нека наритаме малко Фае задници!“ Разтрих очи. Бих могла да се опъна на някой удобен диван съвсем скоро.

Влезнах в манастира през странична врата и забързах към източното крило. На средата на пътя осъзнах, че ме следят.

Усмихнах се сковано, но не показах, че я усещам. Нямаше да вляза в спор с Великата повелителка по средата на коридор, в който всички шийте зрящи биха могли да изскочат от стаите си при звука на гласове и да дадат своя принос, преди да съм готова да се справя. Ако тя искаше битка, щеше да я получи при моите условия, на моя територия. Отбелязах си да открия какво знае Дани за защитите. Щеше да е перфектно, ако можех да блокирам Роуина от източното крило и да си осигуря мое малко място в манастира. Иначе никога нямаше да се чувствам в безопасност.

Последвах указанията на Дани по мъждиво осветените коридори. Изненадах се, че Роуина не се прилепи по-близо до мен с блесналия ми МакОреол. Отказах да се обърна и да призная присъствието и, но не виждах блясък от светлина да се състезава с моята, да хвърля сенки по каменните стени, което означаваше, че не може да носи повече от няколко фенерчета. Нямахме представа колко Сенки имаше все още в манастира. Старата жена притежаваше кураж.

Пристъпих в библиотеката. Придвижвах се от една лампа на друга, включвайки всичките. Бях доволна да видя един плюшен диван, където можех да подремна.

Веднага след като се отървях от Роуина.

- Не сега, стара жено! - студено подхвърлих през рамо. Трябва да поспя.

- Странно. Не изглеждаше да ти трябва толкова много преди няколко дни.

Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми. Не бях готова за този сблъсък. Може би никога нямаше да съм готова.

- Всъщност, сънят беше последното, за което мислеше - каза той напрегнато. Беше ядосан. Долавях го в гласа му. За какво беше ядосан той? Аз бях тази, която беше преминала през емоционална преса.

Ръцете ми се свиха в юмруци, дъхът ми се накъса. Днес не му вярвах повече отколкото преди два месеца.

- Чукането беше единственото, което искаше.

Беше също така това, което исках и сега, осъзнах с ужас. Гласът му ми действаше като афродизиак. Бях мокра, готова. Откакто беше започнал да говори. Два месеца бях впримчена в причинено от Фае сексуално безумие, правейки непрекъснат, невероятен секс с него, докато слушах гласа му и усещах миризмата му. Също като кучето на Павлов бях обучена посредством повтарящи се стимули да имам гарантиран отговор. Тялото ми предвкусваше, алчно очакваше удоволствие в негово присъствие. Вдишах, хванах се, че се напъвам да доловя миризмата му, принудих се да изпусна дъх и затворих очи, сякаш бих могла да се скрия зад собствените си клепачи от ироничната истина, че В'лане и Баронс си бяха разменили ролите.

Вече не бях сексуално уязвима за Секс-до-смърт-Фае принца.

Сега Джерико Баронс беше моята отрова.

Исках да ударя нещо. Много неща. Започвайки с него.

- Котка ли ти изяде езика? И какъв чудесен език! Аз знам. - Той облизваше всеки сантиметър от мен. Много пъти. С месеци. - Измърка той, но беше като стомана в кадифе.

Стиснах зъби и се обърнах, подготвяйки се да го видя.

Беше по-лошо, отколкото очаквах.

Бях почти повалена от еротичните картини. Ръцете ми върху лицето ми. Аз върху лицето му. Аз, поднасяща му задника си. Аз, възседнала го. Ноктите ми с палав розов лак, дълги и секси, докато обвивам две ръце около неговия голям, дълъг, твърд... да.

Е...

Стига картини!

Прочистих гърло и се принудих да се фокусирам върху очите му.

Не беше много по-добре. С Баронс водим безсловесни разговори. А точно сега той ми напомняше с живописно сочни детайли всичко, което бяхме правили в това голямо негово легло в стил Краля Слънце.

Особено се беше наслаждавал на белезниците. Аз имах също толкова много спомени от неговия език, колкото и той от моя. Никога не ми предложи да си разменим ролите, въпреки че бях молила много пъти. Не разбирах защо. И двамата знаехме, че нищо толкова крехко не би могло го да удържи, каквото и да беше той. След като отново бях с ясен ум, разбрах. Дори да беше само илюзорно, той не беше мъж, който да търпи надмощие. За него всичко беше контрол. Никога не го отстъпваше. А това беше в основата на причините да съм толкова ядосана, беше нещо, което ме изгаряше, както солта - отворената рана. Аз нямах никакъв контрол през цялото време, което прекарахме в онази стая. Той беше видял моята най-сурова, най-гола, най-уязвима същност, но не ми беше показал нищо от себе си, освен това, което изтръгнах от главата му против волята му.

Той никога не беше изгубил контрол. Нито веднъж.

„Каза ми, че аз съм твоят свят."

- Не бях аз. Аз бях животно - сърцето ми биеше силно. Бузите ми горяха.

„Не искаше никога да свършва."

- Защо си такъв задник и ми хвърляш в лицето собственото ми унижение?

„Унижение? Така ли наричаш това?" - той ми напомни още по-детайлно.

Преглътнах. Да, определено си спомнях това.

- Не бях на себе си. Иначе никога нямаше да го направя.

„Нима?" - в очите му, които се присмиваха, в тъмните му очи аз настоявах за повече, казвах му, че искам винаги да бъде така.

Спомних си как той отговори, че един ден ще се чудя дали е възможно да го мразя повече.

- Нямах съзнание. Нямах избор - търсех думи, за да обясня. - Беше също толкова изнасилване, колкото това, което Ънсийли принцовете направиха с мен.

Блестящият му поглед стана черен, непрогледен като кал, картините умряха. Под лявото му око един малък мускул се сви, отпусна се, сви се отново. Това незначително потрепване от страна на Баронс се равняваше на гневно избухване при обикновен човек.

- Изнасилването не е нещо...

- От което си тръгваш - прекъснах го. - Знам. Сега го разбирам. Ясно?

- Пълзеше. Ти пълзеше, когато те намерих.