- Да ги затворите? Затваряте Ънсийли? Как?

- Отне ни малко време да разберем. Когато отвори очите ми за това, което се случва, аз пък отворих съзнанието си за старите легенди. Ние, ирландците, сме затънали в тях. Непрекъснато се натъквах на приказки, в които се разказваше, че Древните не могат да понасят желязо. Реших, че ако върколаците мразят сребро, а вампирите мразят светена вода и чесън, а тези неща не могат да ги наранят, може би желязото може да нарани Фае.

- Получава ли се?

- До някаква степен. Изглежда се бърка със силите им. Достатъчно желязо може да хване и да задържи някои от тях, където са. Колкото по-чисто е желязото, толкова по-добре. Стоманата няма такъв положителен ефект - той си свали прилепналия шлем от главата си и ми показа вътрешността му. - Подплатяваме ги с желязо. Изгубихме няколко добри мъже, преди да научим какво могат да правят така наречените ти Ловци.

- Желязото пречи на настъплението на Ловците да проникват в главите ви? - щях да променя моя МакОреол в мига, в който попадна на желязо.

- Не напълно. Заглушава го, прави го търпимо. Всички чухме това, което и ти. Само че не толкова болезнено. Но сме свикнали да се опитват да се ебават с нас. Носим желязо навсякъде. По вратовете си, в джобовете. От това са направени куршумите ни.

- Шебано перфектно! - възкликна Дани. - Мак, трябва ни желязо.

Джейни погледна към копието ми, после - към меча на Дани.

- Знаете ли колко голямо добро бихме могли да направим с едно от вашите оръжия? - той огледа лицето ми. - Не е като да искаме да ви оставим невъоръжени. Двете бихте могли да си делите меча.

- Не! - сопнахме се двете с Дани едновременно. Аз се напрегнах. Нямаше нужда да поглеждам към Дани, за да знам, че е на ръба на суперскоростта, с която да ни измъкне на мига оттам.

- Госпожице Лейн, всички сме заедно в това.

- Не чак толкова заедно.

- Вижте ни! Залавяме стотици Фае седмично. Заключваме тези, които не могат да правят номера с изчезването. Ето това е смъртоносен ход - рече той горчиво.

- Наричат го Пресяване - каза му Дани.

Той изруга.

- Е, тези Пресяващи се връщат и убиват хората ми. Или се прокрадват зад нас, или ни проследяват, сякаш си играят с нас. Ще се замислят два пъти, ако знаят, че имаме начин да ги убиваме. Имате две оръжия, с които може да го постигнем. Не бих казал, че това е честно.

- Кое, мамка му, е честно, Джейни? Честно ли е, че бях въвлечена в това?

- Всички бяхме въвлечени в това - изръмжа той.

„Туш!“ - помислих си.

- Можем да измислим нещо - предложих. - Ние ще ги убиваме вместо вас - колкото повече мъртви Фае, толкова по-щастлива щях да бъда.

- Някои от тях пак ще се измъкват. Освен ако не казваш, че ще ловувате зад нас. Че ще бъдете там, за да заковете гадовете в момента, в който ги свалим.

- Аз не мога. Търся нещо друго, а без него изобщо нищо няма да свърши.

Очите му се присвиха.

- Това да не е Книгата, която ти помагах да проследиш?

- Ако не я намеря, Джейни, никога няма да можем да ги изгоним от нашия свят, а се боя, че колкото по-дълго стените останат паднали, толкова повече ще се оплеска всичко. Може би безвъзвратно.

Той ме премери студено. Накрая каза:

- Трябва да направим замяна. Да искам услуга за услуга. Но не съм такъв. Повече съм загрижен за оцеляването на хората отколкото за отмъщението. Можеш да си извлечеш поука. Твоята Книга е още в Дъблин.

- Не е моята Книга - изсъсках. Когато я нарече така, ледени тръпки смразиха гръбнака ми. Сякаш някак си тя беше моя. Или искаше да бъде. Или имах някакво предчувствие за нещата, които щяха да дойдат. Отхвърлих тази мисъл. Значи Шинсар Дъб все още се забелязваше в Дъблин. Това обясняваше защо има толкова много Фае тук. Всички ние я търсехме. Не бих и помислила, че ще е толкова трудна за намиране. Бяха минали месеци, откакто стените паднаха. Тя не искаше ли да бъде намерена от Ънсийли? Не бяха ли сродни? Какво търсеше в този град? Светът беше огромен, с безброй страни и възможности за разрушение и хаос. Беше останала в Дъблин. Защо?

- Хвана един от хората ми преди няколко седмици, докато се прибирал у дома при семейството си. Искаш ли да знаеш какво направи тогава, госпожице Лейн? След като си намери превоз до дома му, към жена му, към децата му и към майка му?

Задържах главата си напълно неподвижна и не казах нищо. Нямаше да питам. Знаех какво става, когато Книгата превземе човек. Бях видяла толкова много касапници през последните няколко месеца, че в главата ми вече нямаше място за повече кървави картини.

- Съжалявам! - казах, но знаех, че не е достатъчно. Разбирах защо иска една от Светините. На негово място дори бих могла да изтъкна доста силни аргументи. Една по-добра, по-нежна Мак щеше да е загрижена. Един по-мил мой вариант би споделил.

Но аз не бях мила и нямаше да споделя.

- Жалко е, че няма повече оръжия на разположение - казах му напълно откровено, но това не промени нищо. Имах достатъчно грижи и разработени планове, които бяха поне толкова добри, ако не и подобри от тези на Джейни. Наистина смятах, че можем да измислим нещо. Можехме да се отбиваме веднъж седмично там, където той и хората му държаха Фае, и да убиваме всички вместо него.

- Бих предпочел да не свършва така - каза той тихо и разряза въздуха с жест. Хората му ни обградиха.

Дани застана до мен, рамо до рамо. Представих си, че за тях изглеждаме като две млади момичета, които се сгушват едно в друго, уплашени от толкова въоръжени хора.

- Аз също - казах също толкова тихо. - Никога не се опитвай да вземеш от мен, Джейни! Никога не прави тази грешка! Това, което е мое, е мое. Наистина не знаеш в какво се забъркваш.

- Не искам да се забърквам с теб изобщо, госпожице Лейн. Просто разчитам да работим в екип.

- Аз вече имам мой си екип, Джейни - погледнах към Дани и кимнах.

Лицето u светна и тя се ухили.

- Прибери лактите, Мак!

Оставих ги щръкнали навън, за да натъртят добре няколко ребра. Отвърна ми задоволителен хор от пъшкане, чух оръжия да дрънчат по паважа. Дори не ни видяха как заминаваме.

- Трябва ни желязо, Мак - каза Дани, когато вече вървяхме по улицата с нормална скорост. Бяхме оставили за секунди голям отрязък от града зад себе си. Начинът u на превоз, колкото и да ми се гадеше от него, струваше злато.

Кимнах разсеяно, все още премисляйки срещата с Джейни. Съжалявах, че трябваше да свърши враждебно. Исках всички фронтове в битката за планетата ни да бъдат обединени, без процепи, през които да може да се промъкне някое Фае.

- Трябва ни нещо повече от желязо - бях заета да правя списък наум, който да запиша в дневника си по-късно. Между гимназията и колежа татко настоя да изкарам курс по планиране. Каза ми, че ще ми помогне да получа контрол над живота си. Отвърнах му, че аз имам контрол над живота си: слънце, приятели, мода, брак някой ден. „Това не е достатъчно за теб, бебче" - беше заявил той.

Аз спорих, но той ме подкупи. Записах се на курса и позволих на татко да похарчи цяло състояние за календар с покрити с розови цветя страници. Драсках по тях, докато се отегчих, а след това запратих тефтера на рафта.

Каква разглезена пикла съм била!

Един от основните принципи според този курс беше, че много успешните лидери си водят дневник сутрин и вечер, за да останат силно фокусирани върху целите си. Аз щях да бъда много успешен лидер.

- Аз нямам оръжие, Мак. Трябва ми оръжие - Дани се беше обърнала с лице към мен и вървеше назад, подскачайки от крак на крак, хиляда вата хиперенергия. Нагъваше десертче. Бях изненадана, че кестенявата u коса не пращеше от статичното електричество при дивото триене в паважа.

Засмях се.

- Всички оръжия са добри оръжия, нали?

- Не са ли?

Да я гледам беше като да наблюдавам как топче за пинг-понг скача напред-назад: пинг-пинг, пинг-пинг. Харесваше ми как мисли.

- Имам план.

- Каза, че ще ги накараш да ни приемат обратно в манастира. Това част от него ли е?

- Можеш да се обзаложиш - погледнах я несигурно. - Точно колко супер е твоят суперслух? Ако има някой наистина тих наоколо, можеш ли да го чуеш, преди да се спънем в него?

Очите u се присвиха.

- Колко тих?

- Много.

Тя ме изгледа подозрително.

- Говорим за тих като Джерико Бароне?

Намръщих се.

- Откъде знаеш колко е тих той?

- Видях го в деня, когато те измъкна. И деветимата бяха еднакви. Излъчваха това, което той излъчва.

Отворих уста. Затворих я. Опитах се да обгърна е ума си това, което тя току-що каза. После:

- Деветима? - казах. - Осем други мъже като Баронс? Точно като него?

- Е, те не бяха мултиплицирани или нещо такова, но да. Той имаше осем други... каквито и да са те, със себе си. Големи мъже. Гадни задници. Голяма демонстрация на сила, която може да те разбие. Ро никога нямаше да те пусне - тя подскачаше от крак на крак толкова бързо, че ми ставаше трудно да я фокусирам.

- Това не го помня! Как така не съм ги видяла? Знам, че аз бях... не бях на себе си, но...

- Той не допусна никой от тях близо до теб. Като че дори не искаше да те виждат. Никой от тях не беше човек, това е факт.

Въздъхнах рязко.

- Откъде знаеш? Как?

Лицето u беше твърде замъглено, за да видя, но долових намръщването в гласа u.

- Той ме сграбчи насред суперскорост. Сякаш изобщо не беше усилие за него. Нищо човешко не може да го направи.

- Баронс е успял да те спре? - казах невярващо.

- Сграбчи ме във въздуха.

- На първо място, как може дори да се движи достатъчно бързо, за да стигне до теб? - възкликнах. Имаше ли нещо, което този мъж не би могъл да направи? Повечето от плановете ми разчитаха силно на суперскоростта на Дани.