Нямаше предвид Ловците, а тези, които бяха долу на улицата и стреляха по тях.

Виждах как дупките, пробивани в огромните им крила, зарастваха почти мигновено, куршуми падаха по улицата долу. Чувах звук от автоматична стрелба.

Стрелбата не постигаше нищо друго, освен да ги вбеси. Много.

Който и да го правеше, щеше да бъде убит.

Погледнах Дани и тя кимна.

- По-добре да им спасим задниците - съгласи се тя и посегна към мен.

Аз отстъпих.

- Благодаря, но е само на няколко преки.

Обърнах се.

Тя ме сграбчи за раменете и бяхме там за време, равно на едно тупване на сърцето. Наистина трябваше да плячкосам някоя аптека, защото когато Дани ме пусна, можех само да стоя превита и да се боря с напиращата нужда да повърна върху чифт лъскави черни обувки.

Не беше умно да пристигам на място, криещо потенциална опасност, временно неспособна. Суперскоростта беше по-лоша от Пресяването. Пресяването е гладко. Суперскоростта е кон и каруца по изровен път със скоростта на самолет, без разтърсване.

Погледнах нагоре и примигнах. За миг думите ми убягнаха.

- Госпожице Лейн! Добре е да знам, че си жива. Бях започнал да се чудя.

Обръщайки се към униформените бойци зад него, инспектор Джейни изръмжа:

- Огън!


Единайсет


Изглеждаше, сякаш беше минал цял живот, откакто твърдо говорещият едър инспектор, стоящ пред мен, ме беше взел, беше ме завлякъл в управлението на Гарда и ме беше разпитвал за убийството на своя колега и зет инспектор Патрик О'Дъфи. Сигурно беше минал поне половин живот, откакто отворих очите му за нахлулите в Дъблин Ънсийли, като вмъкнах парчета от тяхната безсмъртна плът в неговите апетитни сандвичи в онзи следобед, когато го бях поканила на чай в книжарницата.

После го бях завела на туристическа обиколка и го бях принудила да се изправи пред това, което се случваше в града му. По този начин си бях осигурила помощта му за проследяването на Книгата и го бях разкарала от гърба си. След това бяхме говорили само когато той можеше да ми каже нещо за местонахождението на Книгата, и то много рядко, до деня, в който ме прибра от улицата отново и ме шокира, като поиска да му направя от моя специален „чай“ още веднъж. Не бях го предвидила. Бях очаквала да затвори очите и ума си за онова, което е невъзможно да се обясни, както правят повечето хора. Беше ме изненадал.

Изгледах го замислено. Когато хората му спряха между откосите, казах:

- Още ли ядеш Ънсийли? - или просто преследваше тези, които можеше да види?

Дани издаде задавен звук.

- Да яде Ънсийли? Да ги яде? Да не се ебавате с мен? Те са лепкави и някои от тях пускат зелени неща, а и имат... като... пълни с гной неща в тях. Ъгх! Просто шебано, ъгх! - тя изплези език и разтърси глава ожесточено. - Ъгх! - избухна тя отново.

Свих рамене.

- Дълга история. Ще ти кажа после.

- Необходимият минимум. Недей! - тя издаде звук, имитиращ повръщане.

- Свиква се - рече u Джейни. На мен каза: - Ям, откакто те помолих да ме нахраниш.

- Не се върна за още.

- И да завися от теб? А ако не беше наоколо, когато ми трябваше? -той изсумтя. - Никога не го оставям да отшуми, защото няма да съм способен да ги виждам, за да ги убия и да получа още. Порочен кръг. Жена ми ми ги приготвя за закуска всеки ден. Сега, след като толкова много от тях се показват, не е проблем, както беше преди. Хората ми ги ядат. Жената ги дава на децата в сандвичите. Огън!

Мъжете възобновиха стрелбата. Яростни писъци изпълниха нощното небе.

Шумът беше оглушителен. Когато най-после спря, се сопнах:

- Какво правите? Не можете да ги убиете. Само ги вбесявате.

Усещах техния гняв - мрачен, дълбок, древен. Усещах и нещо

повече - коварно търпение, родено от вечността, от невъзмутимата сигурност, че ще надживеят тази неприятност на улиците под тях, посмяла да ги сполети. Ние бяхме нищо. Бяхме вече прах, смърт, която чакаше да се случи. Те бяха оскърбени, че имаме безочието дори да гледаме към тях, без да сме паднали на колене, да ги боготворим, да им се молим за разрешението да дишаме.

Преди няколко месеца научих, че телепатията с Ловците върви в двете посоки, поне за мен. Те могат да влязат в главата ми, но и аз мога да влизам в техните. А на тях това никак не им харесва. Дори сега усещах как двамата се пресягат към мен и се опитват да решат какво съм, какво ме прави... различна. Предполагам, че не бях толкова прочута сред Ънсийли, колкото очаквах, след като ме отвлякоха ЛГ и неговите Ънсийли принцове.

- Добре - каза Джейни. - Защото те вбесяват мен. Те са в моя град и аз няма да търпя това. Мислят, че ще им позволя да кръжат над улиците ми? Да ни шпионират? Да проследяват оцелелите ни? Ние им показваме други, нали? Няма да вземат повече нито един от моите!

Той обърна гръб на групата си от около петдесет униформени мъже с шлемове и издаде тиха команда. Четирима се отделиха, преместиха се по-нататък по улицата и започнаха да настройват голямо оръдие върху триножник. Повечето от хората му бяха въоръжени с остаряло полуавтоматично оръжие, няколко бяха с автомати - единствените, които изглежда имаха някакво въздействие върху Ловците. Когато Джейни извика отново „Огън!“, те вдигнаха оръжията си в синхрон и изстреляха куршуми към две от най-страховитите Ънсийли.

Усмивка разтегли устните ми.

Джейни умишлено провокираше Ловците.

Вбесяваше ги, защото те го вбесяваха.

Усмивката ми се разшири.

Когато неохотно бях нахранила този мъж с Ънсийли, не бях предвидила този момент. Беше идеално. Колко правилно! Нуждаехме се от него тук, на улиците, да се грижи оцелелите да продължават да оцеляват. Този мъж никога нямаше да спре да служи на града и на хората му, въпреки че заплатата му беше спряна преди месеци. Той беше полицай-защитник до мозъка на костите си.

Доволна от щастливото съвпадение, аз се засмях.

Джейни ме погледна рязко и за миг мрачното му изражение беше разкрасено от усмивка. Сигурно е прочел възхищение в очите ми, защото той каза:

- Това правим, госпожице Лейн. Ние сме Гарда.

- Гарда да се шиба! - извика един от мъжете му. - Ние сме Бранителите! Нова сила за един нов свят!

- Вярно! - извикаха и други.

Кимнах одобрително. Бранителите. Хареса ми.

- Радвам се да те видя, Джейни - промърморих. - Особено така.

Какво неочаквано предимство! Ловците вече се пресягаха към мен по-настойчиво. Пратих им единственото необходимо съобщение и нямах нужда да използвам и грам телепатия, за да го направя.

Вдигнах копието си и го разклатих заплашително. То проблясна алабастрово в светлината на моя МакОреол. Следвайки примера ми, Дани вдигна меча си във въздуха.

Ловците изсъскаха и се дръпнаха назад с такава внезапна ярост, че вихърът, породен от плясъка на огромните им тъмни крила, засмука боклука от улицата във въздуха и вдигна капаците на кофите за боклук. Парчета отпадъци ужилиха лицето и ръцете ми. Капаците издрънчаха в тухлените сгради, отскачайки от стена на стена.

„Ще те преследваме до края на времето, шийте зрящ. Ще изкореним рода ти."

Бях съвсем сигурна, че вече се е случвало, с изключение на мен, но не можех да отговоря, дори да исках. Бях на колене, стиснала главата си. Беше странна поза, носейки Мак-Ореол и държейки копие.

Бяха ме изненадали.

Тези Ловци не бяха просто по-големи. Бяха и нещо друго. Не бяха  ли всички еднакви? Когато кралят Ънсийли е извършил експериментите си и е създал мрачната си раса, беше ли направил вариации по темите? Имаше ли индивиди от една и съща каста, по-смъртоносни и по-могъщи от другите? Копелетата почти бяха сцепили черепа ми с тяхната закана. Не бях подготвена за това. От този момент нататък трябваше да възприемам всяко Фае, което срещна, като открита възможност, непредвидимо във всяко отношение освен най-базовото. Това ме ядоса. Един нож трябва да бъде нож. Как се предполагаше да живея в свят, където един нож може да бъде граната? Нямаше да правя никакви предположения. Никога. Щях да очаквам неочакваното.

Видимо можеше да съм на колене, но отвътре не бях. Потърсих тъмната пещера, където доскоро бях животно. „Опитайте, шибаняци!" - запратих по тях.

Те изпищяха отново. Чух в писъка им болка и се усмихнах.

Капаците на кофите за боклук издрънчаха върху настилката. Отломки се посипаха по главата и раменете ми. Нощта утихна. Ловците си бяха отишли.

Вдигнах глава, гледайки двата крилати силуета да прелитат покрай луната. Беше зловеща гледка. Още по-зловещо - луната беше обагрена в пурпурно по краищата като с кървав ореол.

Дали съпоставянето на световете на Фае и на хора ги променяше? Дали измеренията кървяха заедно, променяйки се едно друго? Как щеше да изглежда светът ни след няколко месеца? След няколко години?

Изправих се и видях Джейни да се взира в копието ми.

- Това ли са оръжията, за които говореше, когато пихме чай? - каза той. - Тези, които могат да убиват Фае? - наклоних глава. Не ми харесваше начинът, по който се взираше. - Никога не сме се опитвали да свалим някой от тези дяволи дракони.

- Ловци - казах му. Имаше ирония в това, а и беше подходящо, че е избрал да тормози своя Фае еквивалент. - Те налагат законите на Фае. Въпреки че са Ънсийли, работят за двата двора, в зависимост от това кой плаща по-добре.

Видях проблясък на забавление в тъмните му очи, после той изчезна и Джейни вече се взираше вторачено в копието ми.

Пръстите ми се стегнаха около него.

- Знаем, че не можем да ги затворим като другите, които залавяме. Твърде големи са. Но с това копие бихме могли да ги убием, където паднат.