Петстотин двайсет и две от нас приближават. Бием се като банши и сме способни да причиним сериозни щети, но имаме само едно оръжие - Меча на Светлината, който може да убива Фае.

- И е мой - ухилвам се отново. Не мога да спра. Това да си супергерой е най-якият шебан номер на света. Супербърза, суперсилна, с няколко допълнителни „супер“ в мен, за които Батман би разменил всичките си играчки. Аз мога да правя нещо, за което всички мечтаят. Зад мен Джо отново пита: „Какво?", но аз вече не се хиля. Отново съм хищник и съм ядосана. Да съм на четиринайсет... е, аз съм почти на толкова... е скапано. В един миг съм на гребена на вълната, в следващия съм бясна на всички. Джо казва, че е от хормоните. Казва, че ще стане по-добре. Ако по-добре означава, че ще стана възрастна, благодаря, но не. На мен ми дайте блясъка на славата! Кой иска да остарее и да се сбръчка?

Ако Ънсийли не бяха изключили електрическото захранване снощи, превръщайки целия град в Мрачна зона, щях да тръгна след Мак по-скоро, но Кат ни накара да се крием до зори.

„Няма достатъчно фенерчета" - каза тя.

„Уф, аз съм супербърза" - рекох.

„Супер! - отвърна тя. - Значи ще ни накараш да гледаме как профучаваш супербързо право през някоя Сянка и умираш? Умно, Дани. Наистина умно."

Ядоса ме, но имаше право. Когато се движа така, наистина е трудно да видя какво идва към мен. След като захранването е спряно, никой не би спорил, че Сенките владеят мрака, падне ли нощта.

„Кой те назначи да командваш?" - попитах, но въпросът беше риторичен. Знаехме го и двете и тя си тръгна. Ро я назначи. Ро винаги назначава нея, въпреки че аз съм по-добра, по-бърза, по-умна. Кат е покорна, послушна, предпазлива. Иде ми да си бръкна в гърлото с лъжица.

Смачкани и изгорели коли навсякъде, накъдето се обърнем. Мислех, че ще има повече тела. Сенките не ядат мъртва плът. Сигурно

други Ънсийли го правят. Градът е зловещо тих.

- По-бавно, Дани! - крещи ми Кат. - Отново бързаш. Знаеш, че не можем да те стигнем.

- Съжалявам! - измърморвам и намалявам темпото. С това, което усещам напред, и с глупавото гадене в стомаха ми...

- Не гадене! - зъбите ми скръцват от лъжата. Кого заблуждавам? Изпитвам гадене, гадене, гадене. Дланите и подмишниците ми са хлъзгави от ужас. Изтривам в дънките си ръката, с която държа меча. Тялото ми проумява някои неща, преди ума ми. Винаги е било така дори когато бях дете. Побърквах мама. Затова се бия толкова добре. Знам, че това, което предстои да открием, ще бъде едно от нещата, които ще ме будят посред нощ и заради които ще ми се иска да изстържа очните си ябълки само за да не виждам повече запечатаните в ума ми картини.

Накъдето и да сме се отправили, каквото и да праща тази радиоактивна гъба в небето, то е повече Фае сила, отколкото съм усещала някога преди. И цялата тази сила е събрана заедно, на едно място. Тактиката, която сме избрали в момента, е другите шийте зрящи да обграждат и да ритат задници, докато аз правя това, което правя най-добре, откакто Ро ме прибра, след като майка ми загина.

Убивам.

Разпростираме се като мрежа. Петстотин на брой. Разстиламе се шийте зрящ до шийте зрящ около епицентъра и стесняваме кръга. Нищо не може да премине през нас, освен ако не лети. Или Пресява.

О, мамка му! Или Пресява. Някои Фае могат да пътуват от едно място до друго със скоростта на мисълта - аз съм съвсем малко по-бавна, но работя по въпроса. Имам теория. Правя опити. Но още не съм преборила спънките. А те са убийствени.

- Спри! - съскам на Кат. - Кажи на всички да спрат!

Тя ме поглежда остро, но дава рязка команда, която скъсва редицата. Добре сме обучени. Продължаваме заедно, казвам u тревогата си: Мак е там вътре, загазила е сериозно и ако големите лоши типове, които излъчват цялата тази сила, са Пресяващи (каквито са повечето големи лоши типове), тя ще изчезне в мига, в който ни

забележат.

Което значи, че отивам сама. Аз съм единствената, която може да се прокрадне и да атакува достатъчно бързо, за да успее.

- Няма начин - казва Кат.

- Нямаме друг избор и го знаеш.

Гледаме се. Тя добива онова изражение, което възрастните често имат, и докосва косата ми. Дръпвам се. Не обичам да ме докосват. Възрастните ме изнервят.

- Дани! - тя прави тежка пауза.

Познавам този тон, както познавам опакото на ръката си, и знам докъде води. Мъмрене на влака беглец. Извъртам очи.

- Запази го за някой, на когото му пука! Новина: не съм аз. Ще се кача горе - кимвам към близката сграда, - за да огледам нещата. После влизам. Само. След. Като. Се. Върна - изплювам всяка дума, -може да влезете и вие.

Гледаме се. Знам какво мисли. Не, четенето на мисли не е сред моите специалности. Възрастните просто предават всичко. По-добре някой да ме убие, преди да съм се сдобила с някое от тези пластилинени лица. Кат мисли, че ако реши нещо против мен и изгуби Мак, Ро ще u скъса главата. Но ако остави аз да реша и нещата се оплескат, може да струпа всичко върху твърдоглавата, неконтролируема Дани. Често поемам вината. Не ми пука. Правя каквото е необходимо да се направи.

- Аз ще отида горе - казва тя.

- Аз сама трябва да видя картинката или може да се окаже, че грабвам грешното нещо. Искаш ли да се върна с ше-... ъ... скапана фея на ръце? Пробиват ми дупка в главата, когато псувам. А аз псувам. Държат се, сякаш съм дете. Сякаш не съм проляла повече кръв, отколкото те някога са виждали. Достатъчно възрастна съм, за да убивам, но съм твърде млада, за да псувам. Все едно да караш питбул да се умилква. Що за логика има в това? Лицемерието ме вбесява повече от почти всичко.

Лицето u се стяга в упорство.

А аз натискам още.

- Знам, че Мак е вътре и по някаква причина не може да излезе. Тя има огромен проблем - дали е обградена? Или е ранена прекалено лошо? Да не е загубила копието си? Не знаех. Знаех само, че е затънала дълбоко в лайна.

- Роуина каза жива или мъртва - заявява Кат сковано. Тя остави другото - „изглежда ще бъде мъртва скоро и проблемите ни ще бъдат решени" - да виси неизказано.

- Искаме Книгата, забрави ли? - опитвам се да u влея разум. Понякога мисля, че съм единствената в целия манастир, която има някакъв.

- Ще я намерим и без нея. Тя ни предаде.

Майната му на разума! Вбесявам се, когато хората си вадят заключения, за които нямат доказателства.

- Не е сигурно, затова спри да го повтаряш! - ръмжа аз. Нечий юмрук е сграбчил яката на палтото на Кат, изправя я на пръсти. Моят е. Не знам кой е по-изненадан - тя или аз. Пускам я обратно на земята и поглеждам встрани. Никога не съм правила нещо такова. Но Мак е там и трябва да я измъкна, а Кат ми губи времето с пълни глупости.

Устата u се свива и около нея се образуват тънки бели линийки, а очите u ми хвърлят поглед, какъвто често ми е отправяла. Кара ме да се чувствам бясна и сама.

Тя се бои от мен.

Мак не. Още една причина да я чувствам като сестра.

Без да кажа и дума повече, давам на краката си крила и изчезвам в сградата.

Взирам се от покрива.

Юмруците ми се свиват. Поддържам ноктите си много къси, но те въпреки това пробиват дланите ми до кръв.

Две Фае влачат Мак надолу по стълбите на една църква. Тя е гола. Пускат я като някакъв боклук насред улицата. Трето Фае излиза от църквата и застава до тях. Те са като имперска стража около Мак, главите им се въртят, изучават улицата.

Суровият сексапил, който излъчват, сякаш ме цапардосва, но не е като при В'лане, на когото ще отдам девствеността си някой ден.

Обсебена съм от секса като всички, но тези... неща... там долу... тези невероятно... (мамка му, боли да ги гледам; нещо мокрее на бузите ми; чудя се дали очите ми не се варят в гнездата си?)... красиви неща плашат дори мен, а аз не се плаша лесно. Те не се движат правилно.

Бури от цветове се вихрят под кожите им. Черни торкви се плъзгат около вратовете им. А в очите им няма нищо. Нищо. Очи от чисто забвение. Власт. Секс. Смърт. Те вонят на това. Те са Ънсийли. Кръвта ми го знае. Искам да падна на колене в краката им и да ги боготворя, а Дани Мега О'Мали не боготвори нищо, освен себе си.

Изтривам лицето си. Пръстите ми са червени. От очите ми тече кръв. Изглежда ми шантаво. Иначе е яко.

Затварям очи и когато отново ги отварям, не гледам право към нещата, които пазят Мак. Вместо това запечатвам в ума си сцената. Всяко Фае, пожарен кран, кола, дупка на пътя, улична лампа, боклук. Картографирам обектите и празните пространства в умствената си мрежа, запечатвам, пресмятам границата на грешки, базирана на вероятно движение, и налагам върху сцената.

Примигвам. По улицата се движи сянка, твърде бързо, за да бъде видяна. Фае изглежда не знаят, че е там. Аз наблюдавам. Те не реагират на сянката. Не извъртат глави, за да я проследят. Не мога да се фокусирам върху нея. Не мога да определя формата и. Тя се движи като мен... предимно. Какво е това, мамка му? Не е Сянка. Не е Фае. Мъгла от сянка. Сега е надвиснала над Мак. А сега я няма. Добрата страна - ако Ънсийли не забелязват нея, няма да забележат и мен, когато профуча, за да грабна Мак. По-лошата страна - ами ако онова, каквото и да е то, може да ме види? Ако се сблъскаме? Какво е то? Не ми харесват неизвестните. Неизвестните могат да убиват.

Зървам отблясък от копието на Мак в ръката на мъж с червена роба. Той го носи на една ръка разстояние от тялото си. Само Сийли или хора могат да докосват Сийли светини. Той е или едното, или другото. Лорд Господар?

Хванали са Мак. Взели са копието. Не знам дали мога да грабна и двете, затова няма да опитвам. Щях да рискувам, ако не беше Мак. Наранили са я лошо. Окървавена е цялата. Тя е моят герой. Мразя ги! Фае отнеха майка ми, а сега са хванали Мак. Опреснявам си разположението на сцената точно преди да се оставя да откача вътрешно, преди да оставя онова древно място на шийте зрящ в главата ми да ме погълне цялата.