робата си, отново ме грабна и ни измъкна бързо.

Крясъците на Роуина вдигнаха на крак целия манастир. Избягахме в нощта, следвани от викове: „Предатели! Предатели!“

- Никога няма да можем да се върнем в манастира, Мак - Дани изглеждаше едновременно оживена и толкова млада и изгубена, колкото никога не я бях виждала. Помнех какво е да си тийнейджър и не u завиждах изобщо. Емоциите прииждаха толкова силно и се променяха толкова бързо, че беше трудно да разбереш кой край е нагоре.

Засмях се.

- О, ще се върнем, Дани. Трябват ми някои неща оттам - трябваха ми отговори. Много. Утре възнамерявах да започна да работя по това как да вляза в Забранените библиотеки и да събера свой отряд шийте зрящи.

- Никога няма да ни приемат обратно, Мак. Ние се съюзихме и отхвърлихме Роуина. Сега сме отритнати. Завинаги - тя звучеше толкова нещастна, колкото и горда.

- Довери ми се, Дани! Имам план - бях го съставила, докато търсех Сенки и ги изхвърлях навън. - Те ще ни приемат. Обещавам! - и по-важното, аз планирах да взема тях с мен. Но първо трябваше да направя дълго изявление. Трябваше да им покажа как би могло да бъде. Знаех какво искаха най-много другите шийте зрящи и можех да им го дам, а това беше начинът да мотивираш всяка глутница да следва някой лидер. Когато стоях в залата, докато те гласуваха, го усетих в кръвта си. Беше им писнало до смърт от слугински задачи, от това да са ограждани и да им се нарежда, уморени да гледат как светът се разпада по време на тяхната стража, докато те правят само неща, които Роуина иска да правят: да събират оцелелите, които намерят, и да ги учат на това, което правят жалките и победените - да се крият.

Това, което искаха най-много, беше да ловуват и да убиват Фае. И защо не? Те са били родени да го правят.

Като Велика повелителка Роуина се беше опитала да ги цивилизова, да ги ограничи, да ги организира, но само беше полирала повърхността им, без да променя нищо важно, защото дълбоко в себе си всеки шийте зрящ е ловец, отгледан да убива Фае, да дебне, да ръмжи и да чака със затаен дъх възможността да го направи. Под кожата дори на най-плахия шийте зрящ има напълно различно

същество. Нагледен пример? Вижте как розовата Мак стана черна!

Щях да ги поканя да играят.

Щях да им дам възможността, за която копнееха, да им покажа какво можем да постигнем заедно. Наличието само на две оръжия не беше най-мечтаната ситуация, но пак имаше начини да се работи и така. Ако успеех да мотивирам петстотин шийте зрящи да се борят и да заловят колкото може повече не-пресяващи Фае, ние с Дани можехме да се фокусираме върху избиването им, вместо да губим време да ги ловуваме сами. Сами с Дани може да сме способни да свалим сто за една нощ, но ако Фае вече са заловени и затворени, бихме могли да убием хиляда за няколко часа. Може би повече. И това, в случай че всяка шийте зряща от манастира успее да намери и да залови по двама.

Без съмнение, Дани и аз щяхме да сме по-добри от другите шийте зрящи в залавянето на Фае. Почти всеки шийте зрящ би могъл да ги намушка, но никога вече нямаше да оставя копието си. Щях да кажа на другите същото, което казах на Дани: ние трябва да задържим тези оръжия, защото само ние двете можем да ги защитим, ако Сийли дойдат за тях. Никога нямаше да кажа на никоя от тях каквото знаех. Тоест, че В'лане може да ни отнеме и двете оръжия, когато си поиска.

Избутах тази мисъл настрани и се върнах към друга, която още ме занимаваше. Ако започнем да храним нормални хора с Ънсийли плът, бихме могли да превърнем всеки мъж, жена и дете в боец и да ги въоръжим със способността да се защитават. Гадеше ми се при мисълта, че милиарди не можеха дори да видят Сенките.

- Ънсийли излъчват ли обаяние? - попитах Дани. - Имам предвид дали се правят на невидими за обикновените хора?

Тя поклати глава.

- В'лане казва, че укриването е в стила на Сийли. Твърди, че Ънсийли се възбуждат от човешкия страх. Не крият нищо. Сенките все още са невидими за нормалните, защото това е естественото им състояние, но хората могат да видят всички останали касти, доколкото знаем.

Значи другите можеха да видят как идва смъртта им, освен ако не е от Сянка. Просто не можеха да направят нищо в случая. Но ако бяха нахранени с Ънсийли, щяха да добият суперсила като Малуш, Дерек О'Баниън, Фиона и Джейни и да могат да се бият. Бихме могли да заловим много повече и нямаше ли да си струва дори ако това

промени тези, които го ядат на някакво основно ниво? Не бях сигурна точно какви промени предизвиква или колко дълготрайни може да са те, но не се чувствах по-зле от това. Страхът от собственото ми оръжие беше най-голямото неудобство. Не беше ли оцеляването на расата ни и на света най-важното нещо, без значение с какви средства е постигнато? В едно състезание между „Чисти човешки гени“ и „Животът ти“ бих избирала всеки път страната на живота.

- МПД, Мак! - възкликна Дани. - Право напред!

Завих рязко покрай нея. Беше малка, с обиколката на фургон. Дотук бяхме видели три. Дани се смя, когато u казах как съм ги кръстила. По-лесно се виждаха нощем. Когато фаровете ги осветяваха, те блещукаха с хиляди, прилични на прашинки, танцуващи във въздуха частици. Първата - блатото, през което бях минала по-рано днес, блещукаше в бледозелено, последните две бяха сребристи. Чудех се дали цветът имаше нещо общо с пейзажа вътре и с опасностите, които криеха, дали подобните цветове идваха от подобни части от световете на Фае. Отбелязах си наум да започна да записвам, колкото мога повече за тях в дневника. Помислих си, че мога да организирам шпиони. Да избера пет-шест и да ги пратя да научат всичко, до което се доберат, за Междудименсионните приказни дупки. Бяха ли портали към света на Фае? Имаше ли начин да ги използваме в наша полза?

Беше единайсет без четвърт вечерта, когато пристигнахме в Дъблин. Проправихме си път покрай изоставените коли, паркирани близо до „Темпъл Бар“, и излезнахме с блеснали МакОреоли и с оръжия в ръце.

Сетивата ми на шийте зрящ долавяха огромно количество Фае в града. Усещах хиляди от тях, пръснати във всички посоки. Защо толкова много? Градът беше зловещо тих и изглеждаше лишен от човешки живот. Ънсийли нямаше ли да искат да са там, където са събрани повече хора? Изглеждаше, сякаш тук не е останал никой.

- Усещаш ли тонове Фае, Дани? - попитах.

- Ъ-хъ. Една от причините да продължа да идвам. Търсех теб и се опитвах да разбера какво става. Обаче сама беше страшничко. Мисля, че Дъблин е нещо като официалния им щаб или нещо такова.

Взирах се в сенките, търсех в нощта Сенки, поглеждах ту към една тъмна уличка, ту към друга.

Дани не пропусна това.

- Мисля, че повечето от тях ги няма, Мак. Последния път, когато видях една от шибаните гадости тук преди няколко месеца, беше много малка. Мисля, че са си прояли път навън и са продължили. Единствените, които все още виждам, са в манастира с нас.

Продължавах да държа моя МакОреол включен. Тя не се помръдна да изключи своя.

- Къде е барът, който каза, че си видяла? - щяхме да започнем там. Да убием всичко, което беше Фае. Да се опитаме да налеем малко разум у всеки човек, достатъчно глупав, за да е там. - Знаеш какво да правиш, ако ни обградят - напомних и.

- Грабвам те и се измъкваме бързо - каза тя ухилена. - Спокойно, Мак! Пазя ти гърба.

Както казах, беше един от онези съвършени мигове. Бихме се с часове, увеличавайки убийствата. С всяко Ънсийли, което „изтребвахме“, се чувствах по-силна, по-заредена, по-решена да проследя и унищожа и последното дори да ми струва и последният ми дъх.

С Дани ръгахме и мушкахме, и рязахме пътя си през тъмните улици на Дъблин. Опиянени от очевидната си слава, измислихме песен, която един ден щеше да стане химн на шийте зрящите по света. Но ние не знаехме това. Знаехме само, че докато я крещяхме, бяхме напомпани, чувствахме се непобедими.

Ние си връщаме нощта!

Нека има светлина!

Вече не се боим.

Ти взе това, което беше мое,

и сега е време

с теб да уредим сметките.

Ние си връщаме нощта!

- Ш-ш-ш! - внезапно изсъска Дани.

Замръзнах насред изречението и насред поредното намушкване. Умиращото на копието ми Момче-носорог кривеше беззвучно устата си, увенчана с бивни.

Не можах да чуя нищо, нямам завишени сетива, освен ако не съм яла Ънсийли, но благодаря, не. Ще оцелея с талантите, които имам.

- Извади копието! - прошепна Дани.

Направих го и докато се опомня, профучавах по уличките толкова бързо и конвулсивно, че исках да повърна. Никога няма да разбера как Дани понася да се движи така.

После спряхме. Тя сочеше.

- Погледни нагоре, Мак!

Погледнах и потреперих. При всички тези Фае в града не бях в състояние да различа касти. Таях специална омраза към тази -Ънсийли ловци.

От незапомнени времена те ловяха и убиваха шийте зрящи. Наложители на закона и наказанието на Фае, наемници до корен, те работят с този, който им плати така, както им се иска най-много в момента. Сменят страните постоянно. Имат телепатични способности и могат да влязат в черепа ти и да те обърнат срещу теб самия. И за да направят нещата още по-лоши, те те смразяват до кости и изглеждат като самия дявол, дошъл за душата ти.

Два огромни Ловеца кръжаха в небето на няколко преки от река Лифи. Два пъти по-големи от тези, които бях виждала преди, те бяха по-черни от нощ, с огромни кожести крила, раздвоени опашки, нокти колкото копието ми и очи, които блестяха като пещи от ада. Те дращеха въздуха с издадени напред нокти, крещяха нещо на улицата така, както си представях, че крещят драконите, и разбиваха черни кристали във въздуха с всеки мах на тези смъртоносни черни платна.

- Можеш ли да повярваш, мамка му? - каза задъхано Дани. - Те луди ли са?