- Наскоро?

Тя кимна.

- Наблюдава ги. Казва, че прави каквото може.

Поех дълбоко дъх за първи път, откакто погледът ми попадна върху картите.

- Как Сенките са се разпространили толкова бързо? - попитах. -Как изобщо са преминали океана? Електричеството навсякъде ли е спряно по света?

- В'лане казва, че първоначално други Ънсийли са им помагали, докато не решили, че Сенките изяждат новите им места за забавление твърде бързо. Сега твърди, че Ънсийли се борят едни с други за територия. Някои от тях дори се опитват да включат отново електричеството, за да държат Сенките настрани.

Спомних си небесната битка, която видях, и се зачудих за какво ли е била.

- Веднъж, когато отидох в Дъблин да те търся, видях хора да вървят с Момчета-носорози, влизаха в един бар със заковани прозорци. Не ги последвах, защото ужасно ми изкараха акъла. Бяха момичета, Мак. Не знам дали бяха При-я, но не приличаха на такива. Изглеждаше, сякаш отиваха, защото го искаха - грейналият u поглед се помрачи. - Мак, мисля, че сега Ънсийли са новите вампири за някои изчекнати групита.

- В'лане знае ли всичко това? Правят ли Сийли нещо по въпроса? -бях ужасена. Познавах моето поколение. Имахме един свят от възможности за мигновено удоволствие на върха на пръстите си - с малко или никаква дисциплина, - а повечето от приятелите ми не бяха имали баща като моя, който говореше неща като: „Не бъркай наситената емоция с качествена емоция, бебче!", когато се забърках с разбивача на сърца в класа Томи Ралстън. Колкото повече той сваляше приятелките ми, толкова повече се стараех да го задържа. Сякаш бях пристрастена към това, което ме караше да чувствам най-силно, въпреки че ме нараняваше. „Болката не е любов, Мак. Любовта те кара да се чувстваш добре." Татко ми липсваше. Нуждаех се да видя родителите си. Да видя с очите си, че са добре.

- В'лане казва, че се опитват да спрат най-лошите от Ънсийли -рече Дани, - но не могат да се убиват едни други, защото не умират, а меча и копието са у нас. Според В'лане Сийли си ги искат, но досега никой не се е опитал да ги вземе от нас. Казва, че е въпрос на време, обаче.

Хаос. Беше пълен хаос. Ънсийли свободни, биещи се със Сийли, биещи се едни с други, сдобиващи се с човешки групита като бандата на Малуш от готик почитатели. Нямаше изобщо да се изненадам, ако култът на Малуш просто беше обърнал верността си към последната, най-страхотна, екзотична опасност в града.

Една трета от населението я нямаше!

И всичко това, защото се бяхме провалили да удържим стените на Хелоуин. Защото аз се бях провалила. Затворих очи и ги разтрих, сякаш някак можех поне от ума си да изтрия ужасяващата реалност на този свят, една трета от чиито обитатели бяха изчезнали.

- В началото нямахме представа какво става, където и да било. Нямаше телефони или съобщения. Нямаше имейли. Нямаше интернет. Нямаше телевизия или радио. Сякаш живеехме в каменната ера. Е, може би не толкова зле - тя си позволи да се ухили, - но схващаш картинката. После В'лане предложи да помогне. Каза, че може да Пресява, да събира информация, да разбира какво става, да носи съобщения, да води Ро на разни места. След като така я беше замразил, тя изобщо не му вярваше. Не че някога му е вярвала. Но беше предложение, което не можеше да откаже.

- Ами Шинсар Дъб? Приемам, че все още никой не е сложил ръка на нея.

Тя поклати глава.

- Някой виждал ли я е напоследък?

Тя отново поклати глава.

- Мисля, че това е истинската причина Ро да ти позволи да останеш и щеше да го направи дори ако бяха гласували против теб. Просто щеше да те притиска повече. Тя и В'лане разменят информация помежду си. Тя му каза какво видях на улицата в деня, в който те спасих...

- Чудех се как В'лане е разбрал.

Можех да приема знанието му за Ънсийли принцовете за уличаващо, само че двамата с Баронс изглежда винаги имаха вътрешна информация за всичко. Това вече не ме изненадваше.

- ... в замяна той u каза какво си разбрала за начина на придвижване на Книгата. Че си проследявала най-лошите престъпления. Но сега има толкова много насилие навсякъде, а няма вестници или телевизия, така че няма начин да намерим шебаното нещо.

Помислих върху това и се усмихнах.

- Освен мен - бях дори още по-важна сега.

Дани също се ухили.

- Да. Смятам, че ние сме най-страшните оръжия, които има тя.

- Но тя все още държи меча, нали, Дани? Дава ти го само когато има желание.

Изражението на Дани стана горчиво и тя кимна.

Беше време за намеса, а Дани определено беше готова.

- Не изглежда ли неправилно, че двете най-могъщи шийте зрящи в манастира не са въоръжени през цялото време? Не смяташ ли, че след като си суперсилна и супербърза, заслужаваш да носиш меча? Обзалагам се, че и слухът ти е супер изострен, нали? Затова ме чу днес, когато никой друг не можа, нали?

Тя кимна.

- Ти си изумителна, Дани. Ти си безспорно най-ценното предимство на Роуина. А виж мен! Аз не само мога да проследя Книгата, аз мога да Нулирам копелетата. Да ги вцепеня, да ги изключа, докато ги убиваме. Помниш ли нощта, когато се бихме заедно? Беше ободряваща. Исках да го направим отново. Исках да го правим всяка нощ, докато нощта отново стане наша. Исках да бъда навън, да дебна, да ги преследвам, както те преследват нас. Вече нямах желание да се боря с тях. Беше време те да се боят от мен.

Очите u се присвиха, устните u се разделиха, когато рязко вдиша, и тя кимна отново. При мисълта за меча ръката u се свиваше и отпускаше, както правеше моята, когато не държах копието и мислех за Фае. Чудех се дали и на моето лице има такова не съвсем човешко изражение.

Нямах нужда да видя прозорец, за да знам, че падаше нощ. Усещах приближаването на здрача в костите си, така сигурно, както си представях, че го усещат вампирите. Независимо колко силно охраняван беше периметърът на манастира, без моето копие се чувствах, сякаш ми липсваше придатък - най-важният. Може да имам имунитет срещу обаянието на Секс-до-смърт-Фае (въпреки че нямаше да се доверя напълно на това, преди да съм го изпробвала на друго Фае освен на В'лане), но все още можеха да ме заловят, ако дойдеха масово. И ако превръщането ми в При-я не свършеше работа този път, можеха просто да ме измъчват, за да ме накарат да правя каквото искат. Не бях имунизирана към мъчения. Болката ме притесняваше. Много. Нуждаех се от копието си. Сега.

- Дани, с теб сме създадени за тези оръжия. Никой друг не може да ги използва като нас. Никой друг не е толкова силен, нито има толкова много способности. Като държи копието и меча, Роуина прави всички нас уязвими. Как смее да си седи в кабинета с двете единствени оръжия, които могат да убиват Фае, оставяйки целия манастир незащитен?! Тя е твърде стара, за да ги използва. Ако някое Фае премине през защитите, тя ще бъде безполезна в битката. Ние ще бъдем седящи мишени. Тя знае, че Сийли си искат Светините. Че е само въпрос на време. Не трябва ли тези оръжия да са в ръцете на двете шийте зрящи, които са най-способни да ги защитават и да ги запазят? А не сме ли това ние?

- Какво мислиш? Искаш да говорим с нея заедно? Да се съюзим срещу нея? Да u кажем, че трябва да ни даде оръжията? - Дани изглеждаше развълнувана от идеята.

Изсумтях.

- Да говорим? Едва ли. Роуина има нужда от малко събуждане. Ние не работим за нея. Не отговаряме пред нея. Ние работим с нея. По наш избор. Или изобщо не го правим.

Страх и дива радост се смесиха на юношеското лице.

- Знаеш, че няма връщане назад, ако го направим - каза тя без дъх.

- Кой възнамерява да се връща? - рекох студено. - Аз искам да вървя напред. А ако винаги гледаш през рамо и се тревожиш за следващата стъпка, която правиш, не може да вървиш напред. Колебанието убива.

- Колебанието убива - повтори Дани като боен вик и удари въздуха с юмрук. - Вътре съм, Мак!


Десет


Има мигове в живота ми, когато усещам, че съм точно там, където трябва да бъда, че правя точно това, което трябва да правя. Обръщам им внимание. Те са моите космически ориентири, които ми дават да разбера, че съм на верен път. Сега когато съм по-стара и мога да погледна назад и да видя къде съм пропуснала завой и знам цената, която съм платила за тези пропуски, се опитвам да гледам по-внимателно в настоящето.

Тази вечер беше един от тези перфектни мигове. Летяхме към Дъблин с добре зареден „Рейндж Роувър" под толкова ярка и пълна луна, че можех да карам без фарове, ако исках. Дани седеше до мен, въоръжена с Меча на Светлината. Самата аз държах Копието на Съдбата. Сякаш държах рая в ръката си, усещах теглото му, обхвата му и начина, по който пасваше на дланта ми, абсолютното съвършенство.

Да вземем меча, не беше трудно, но и не бях очаквала да е. Истината е, че Дани е могла да го вземе по всяко време. Тя знаеше всички тайници на Роуина, а разбиването на врати беше един от специалитетите и. Роуина я беше контролирала просто чрез страха u от последиците, а Дани - на тринайсет и третирана като отхвърлена през по-голяма част от времето - беше жадна за малкото одобрение и внимание, които получаваше.

Сега имаше моето одобрение и внимание и те бяха безусловни. Или поне не основани на подчинението u към мен. Никога нямаше да u причиня това.

С копието беше по-трудно. Както допускахме, Роуина го носеше. Не бях очаквала да успеем да го отмъкнем тайно. Просто исках да го вземем и да се махнем бързо. А за това - плюс още милиард други причини - ми трябваше Дани.

Инструктирах я да ни забие и двете в Роуина с висока скорост. Докато карах старата жена да се опитва да се разплете от мен на пода, Дани остана в режим на висока скорост, потупа я навсякъде, измъкна копието от торбичка, която старата жена беше зашила в