- Тя е инструмент, Велика повелителке. И независимо дали ти харесва, може би е най-полезното, което сме открили досега.

- Вече не я обвиняваш, че е заредила Кълбото?

- Може да остане и да ни помогне да се отървем от скапаните шебаняци, ако е толкова невинна.

- Езикът! - каза Роуина рязко.

Извъртях очи.

- О, по дяволите, Роуина! Това е война, не конкурс за красота.

Някой се изхили.

- Войните трябва да имат правила.

- Войните трябва да се печелят - изстрелях в отговор на задоволителното хорово одобрение, макар и измърморено.

- Какво ще кажете да се гласува? - предложи Кат.

- Добре - сопнахме се в съзвучие и двете с Роуина и се спогледахме с неприязън. Сигурна съм, че тя не вярваше и за миг, че мога да спечеля, иначе нямаше да се съгласи. Аз също не бях сигурна, че ще спечеля, но реших, че силните емоции и годините на недоволство от нейното управление ми дават почти равни шансове. Кат имаше много последователи сред шийте зрящите, а беше на моя страна. Дори да загубех, поне щях да знам кого мога да броя на своя страна.

Кат обърна лице към залата, препълнена с шийте зрящи при входовете.

- Оставено е ние да решим, затова помислете добре и кажете: да остане ли тя, или да си върви? Ако сте за това тя да остане, вдигнете десните си ръце и ги задръжте високо, докато броя!

Беше трудно гласуване.

Спечелих с малка разлика.

Постарах се да запомня лицето на всяка жена, която гласува против мен.

- Какво прави тук В'лане, по дяволите? - настоях аз веднага щом с Дани останахме сами.

Вече бяха минали часове. Роуина беше решила да ме притисне малко пред другите шийте зрящи, след като спечелих гласуването, за да види дали ще се подчиня. Тя ми нареди да изчистя не по-малко от дузина Сенки от манастира, преди да ям или да спя, за да си заслужа издръжката.

Този път u се подчиних.

Не само че се наслаждавах на търсенето на Сенки и на изхвърлянето им навън в светлината на късния следобед (бях ги наблюдавала достатъчно дълго като съседи до книжарницата, за да знам всички места, в които обичат да се крият), но бях научила и да избирам битките си. Разбирах колко е важно да изгубя няколко от по-малките битки, за да държа съперниците си извън равновесие, да ги накарам да ме подценяват. Роуина щеше да вярва, че съм напълно отзивчива точно до мига, когато подчинените u се разбунтуват и я отхвърлят. Нямах намерение да остана в манастира дълго. Бях тук за копието си, за отговори и за да възбудя бунт сред последователите на Великата повелителка. Да ги събудя за призива им. Да ги накарам да се отърват от старата жена и да станат това, което биха могли.

- Появи се в деня, в който Баронс те взе - каза Дани. - Трябваше да го видиш! Когато чу, че те няма, той откачи.

- Фае не се вбесяват, Дани - те са безчувствени и рядко показваха емоция. Дори наскоро придобитите реакции на В'лане не можеха да бъдат определени като „откачил“.

Очите u се разшириха.

- Пич, той заледи Роуина!

- Имаш предвид, че я е превърнал в леден блок? - Дани боравеше толкова много с жаргон, че понякога беше трудно да разбера какво има предвид. След като Роуина беше жива, реших, че трябва да говори буквално.

Дани кимна.

- От врата надолу. Остави главата u незаледена, за да може да говори. После заплаши да я чукне с нокът, за да гледа как се пръсва на парчета. Беше толкова яко!

- Защо?

Тя сви рамене.

- Беше хипербесен, че Роуина те е пуснала. Казах му, че нищо не можеше да спре Баронс, но това изглежда го вбеси още повече. Заяви, че е трябвало да пази кралицата и не е могъл да стигне до теб. Мисля, че е планирал да направи каквото и Бароне, а когато научи, че Бароне го е изпреварил е няколко часа, напълно се стопи. Мислех, че ще заледи всички ни.

- Защо е още тук? И след този малък номер как е станал такава дружка с Роуина? - опитах се да не мисля какво можеше да стане, ако В'лане беше стигнал до мен пръв. Не ми се вярваше, че секс с друго Секс-до-смърт-Фае би постигнал нещо друго, освен да ме задържи като При-я. Трудно можех да си представя В'лане да ми разказва истории за детството ми или да ми показва снимки на семейството ми, за да ми помогне да се върна.

Дани се ухили.

- По-лесно е да ти покажа - тя тръгна към мен толкова бързо, че се замъгли и изчезна.

Тогава и аз изчезнах, или по-скоро коридорът, в който стояхме, изчезна и не можех да различа нищо освен мъгла от движение и звук. Усещах ръцете на Дани върху раменете си. Тя профучаваше с мен нанякъде на изключително висока скорост.

Ударих лакътя си в нещо и изпъшках.

- Ох! - казах.

Дани се изхили.

- Помага, ако държиш лактите си прибрани.

- Гледай къде вървиш, хлапе! - извика някой.

- Опа, съжалявам! - измърмори Дани.

Нещо се тресна в хълбока ми.

- Ох! - казах отново. Чух някой да ругае. Изчезна бързо.

- Почти стигнахме, Мак.

Щом спряхме, u се намръщих и разтрих лакът. Нищо чудно, че беше натъртена през цялото време.

- Нека следващия път просто вървим, става ли?

- Шегуваш ли се? Най-якото нещо на света е да се движиш като мен. Обикновено не съм толкова непохватна, но много хора са извън стаите си, щот' ти си тук и всички говорят за теб. Знам тези зали наизуст. Мога да ги мина на сън, но шебаните хора се пречкат.

- Можеш да ги убедиш да започнат да подават сигнали, когато завиват - казах сухо. - Нали знаеш? Както правите с велосипедите като куриери.

Лицето u светна.

- Мислиш ли, че ще го направят?

Изсумтях.

- Съмнявам се. Не сме им най-любимите хора - огледах се. Бяхме в огромна стая, запълнена с конферентна маса във формата на U и дузина столове. - Защо ме донесе тук и какво... - гласът ми секна. Взирах се покрай нея към огромните карти, покриващи стените.

След малко се обърнах бавно.

- Наричаме я Военната зала, Мак. Тук наблюдаваме нещата.

Цялата зала беше облицована с карти, спускащи се от тавана до

пода. Имаше навсякъде бележки с други, залепени бележки на някои области и уголемени добавки, прикрепени към други. Някои от градовете носеха емблемата с деформираната детелина на Корпорация Шийте зрящи (КШЗ); нашата клетва - да „Виждаме, служим и закриляме“.

- Къде е ключът? - какво означаваха всички тези символи и бележки?

Дани видя накъде гледам.

- Детелините показват седалищата на чуждоземните клонове на корпорация „Бързи пощи". Няма ключ. Ро не ни дава да го записваме. Стаята е силно защитена.

- Имаме толкова много офиси на шийте зрящи? - не можех да повярвам. Имаше повече от нас по света, отколкото някога бях предполагала. КШЗ очевидно е била глобална от доста време. Нашата „война" също беше станала глобална, докато бях извън събитията. Освободените Ънсийли не бяха останали на едно място. Бяха се пръснали по цялата планета и според това, което виждах на картите, дадени касти изглежда предпочитаха определен климат. Имаше скици и бележки, надраскани навсякъде. Щеше да ми отнеме дни да попия всичко това. Обиколих стаята бавно.

- Какви са тези? - посочих две близки една до друга зони, които бяха маркирани с кафяви резки.

- Блата. Има една каста Ънсийли, коита са луди по мочурища и те свалят толкова бързо, колкото Сенките. Не припарваме до тях.

- А тези? - квадрати, силно очертани с дебел черен маркер.

Дани трепна.

- Някои от тях заграждат деца, много малки. Държат ги известно време, преди да... правят с тях неща. Опитваме се да ги намерим и да ги разбием.

Вдишах рязко и продължих да вървя. Спрях, когато стигнах до една колона с дати, до които имаше изписани числа, зачерквани десетки пъти.

Най-скорошната дата беше първи януари.

Цифрата до нея беше няколко милиарда по-малко от почти седемте милиарда, които трябваше да бъдат.

Посочих с пръст и дори не се опитах да се престоря, че не трепери.

- Дали тази дата и цифрата ми казват това, което мисля, че ми казват? Толкова ли са останали от нас на планетата?

- По наши изчисления - рече Дани - общото население на света е било намалено с повече от една трета. Това беше едно от малкото добре изговорени изречения, които бях чувала да се отронва от устните и. Погледнах я бързо и за част от секундата видях една напълно различна Дани - интелигентно, умно тринайсетгодишно хлапе, изоставено от всички, на които някога се е доверявало или е обичало, в свят, който е полудял. Изражението беше замаскирано толкова бързо от безгрижно ухилване, че се зачудих дали наистина съм го видяла. - Пич! Доста яко, а? - зелените и очи блестяха.

- Наречи ме пич още веднъж и си Даниел завинаги! - върнах поглед на картите. Нямаше да мога да заспя тази вечер. Една трета от населението на света беше мъртва. - Колко време аз бях... извън това? Коя дата е днес?

- Седми януари. И съжалявам, просто ми се изплъзва!

- Какво общо има това с В'лане? - трябваше да продължа да говоря, за да не се размекна. Бяхме загубили една трета от населението на планетата! Повече от два милиарда души бяха мъртви! Умирали са през цялото време, докато аз бях безмозъчно животно. Вината беше смазваща.

Проследих картите из стаята в търсене на Джорджия, а отвътре ми се гадеше. Върху щата имаше две мастилени петна, цапнати отгоре. Едното беше върху Савана, а другото - върху Атланта. И двата града бяха само на няколко часа от Ашфорд - моя град. Повечето от петната по картите бяха върху главни градове.

- Какви са тъмните петна? - попитах сковано, но се боях, че знаех.

- Мрачни зони - лицето ми сигурно беше издало мислите ми, защото тя добави бързо: - В'лане провери вашите. Казва, че са добре.