- Добре, Мак.

За толкова дълго време ли я бяха зарязали всички, че една проста проява на загриженост за здравето u я стряскаше?

- Наистина. Спри да се удряш, освен ако не е абсолютно необходимо!

- Слушам и изпълнявам, Биг Мак! - тя ме дари с вбесяващо ухилване.

Биг Мак. Беше като юмрук в сърцето ми. Алина ме беше наричала Бебе Мак. Понякога Джуниър. Аз я наричах Биг Мак. Беше шега между нас.

- Защо ме нарече така?

- Филми. Американски неща. „МакДоналдс". Знаеш.

- Не ме наричай Биг Мак и аз няма да те наричам... Даниел -предположих, а и по моменталното u кисело изражение, което доби, разбрах, че съм права. - Става ли?

- Става.

- Къде е копието ми?

Тя отново се скова, отново се огледа наоколо и сниши глас още повече.

- Не знам - каза тя тихо. - Но го взехме онзи ден в църквата. Кат го донесе. Не е виждано оттогава. Мислех, че тя ще въоръжи някоя от нас с него. Не е.

Устните ми изтъняха. Знаех защо. Самата Роуина го носеше.

- И аз така мисля - каза Дани и аз я изгледах рязко. - Не, просто знам какво мислиш. По това си приличаме. Виждаме нещата, каквито са, не както някои искат да вярваме, че са, или какви ние искаме да са.

- Къде е старата вещица?

Дани ме изгледа намръщено.

- Точно сега ли?

Кимнах.

- Зад теб.


Девет


Завъртях се шеметно, приготвяйки оръжието си. И там ме очакваше моят най-голям, най-объркващ шок за деня. Далеч по-шокиращ от разширяващите се Мрачни зони, небесни битки и Междудименсионни приказни дупки.

Там стоеше Роуина, нагиздена с одеждите на Велика повелителка (робата на ордена, който е бил създаден с ясната цел да лови и убива Фае), ръка в ръка с Фае. Фае, което тъкмо я беше Пресяло зад мен.

Нищо чудно, че Дани се оглеждаше нервно.

И нищо чудно, че В'лане знаеше, че копието ми е в манастира.

Той беше в манастира.

Съвсем удобно с Роуина. Очевидно пресяващ я наоколо.

Свалих оръжието си и се взрях във В'лане.

- Това шега ли е? Мислиш ли, че е смешно? Защо просто не ме Преся тук, ако си идвал насам?

Носът на Роуина би могъл да сочи повече към небето само ако тя лежеше по гръб.

- Копието вече не е твое притежание, както и този Фае принц. Той видя светлината, която ти не успяваш. Той помага на всички шийте зрящи сега, не само на една.

О, нима? Ще видим това. И копието, и принца.

- Говорех на В'лане, старице, не на теб.

- Той не отговаря пред теб.

- Нима? - засмях се. - Смяташ, че отговаря пред теб? - само глупак би помислил, че един Фае принц отговаря пред някого. Особено когато някой има нужда от него.

- Да не се биеш за мен, МакКайла? Намирам го за... привлекателно - В'лане отметна златната си глава. - Виждал съм това у хората преди. Нарича се ревност.

- Ако мислиш така, значи имаш проблем с тълкуването на фините човешки емоции. Не се нарича ревност. Нарича се „вбесяваш ме“.

- Притежание.

- Задникът ми.

- Много по-оформен е от последния път, когато го видях. - Тя е тренирала - изкикоти се Дани.

- Нямаш работа да гледаш в него - казах.

- А Баронс има? - температурата в стаята падна рязко.

Дъхът ми излезе на облак пара.

- Не говорим за Баронс - никога нямаше да говорим за Баронс.

- Аз искам да говорим за Баронс - каза Дани.

- Ти избра - каза В'лане студено.

- Не съм избрала нищо. Не бях с ума си. Затова ли е всичко, В'лане? Баронс? Звучиш ревниво. Притежателно.

- Така е - съгласи се Дани.

- Замълчете! - сопна се Роуина. - Всички вие! В името на Дева Мария, не виждате ли, че светът се разпада около вас? А вие стоите тук и се дърляте като деца! Ти - тя мушна пръст в мен, - една шийте зряща! А ти - тя всъщност сръга В'лане в ръката, а той изглеждаше стреснат, че тя го е направила, - един Фае принц! - тя се намръщи към Дани. - Дори не ме карай да се захващам с теб! Мислиш, че не знам какво правиш, за да се натъртиш така лошо? Аз съм Велика повелителка, не Велика глупачка. Престанете, всички вие!

- Ти млъкни, стара жено! - казах решително. - Ще се дърлям, докато светът се разпадне, ако така искам. Направила съм повече добро и по-малко вреда от теб. Кой е трябвало да пази Шинсар Дъб, но я е загубил?

- Не си навирай носа в неща, които не можеш да започнеш да разбираш, момиче!

- Тогава ми помогни да ги разбера! Цялата съм в слух. Къде... не, как пазехте Книгата? - това исках да разбера най-много. Тайната да я докосвам, да удържам Шинсар Дъб, беше ключът към обуздаването на силата и. - Какво стана? Как я изгубихте?

- Ти отговаряш пред мен, шийте зряща - изплю тя, - не обратното.

- В чия изкривена фантазия?

- Докато си в моя манастир. Може би е време да се огледаш внимателно наоколо - беше заплаха.

Нямаше нужда да го правя. Бях чула другите шийте зрящи да се тълпят наблизо, докато спорехме. Залата беше огромна и от приглушеното мърморене предположих, че има няколкостотин зад мен.

- Какво си направила, откакто паднаха стените, Роуина? - настоях аз. - Намерихте ли Книгата вече? Постигнахте ли нещо, което би могло да върне реда в нашия свят? Или все още налагаш властта си над банда жени, които биха били по-добре с малко сила за тях самите? С твоите правила и разпоредби ти си стиснала сърцевината на това кои и какво са те. Ти ги връзваш, когато би трябвало да им помагаш да се учат да летят.

- И да ги убият?

- Във всяка война има загуби. Това е техен избор. Тяхно рождено право. Ние се бием. И понякога плащаме ужасна цена. Повярвай ми, аз знам! Но докато дишаме, ставаме и се бием отново.

- Ти ни донесе Кълбото заредено със Сенки.

- Не го вярваш - присмях u се. - Ако го вярваше, щеше да си ме убила, докато бях При-я, неспособна да се защитавам. Мога да се обзаложа, че самият факт, че бях превърната в При-я, те е убедил, че не съм в съюз с Лорд Господар - свих рамене. - Защо да превръщат предател? Няма нужда.

- Има шпиони в шпионите.

- Не съм от тях. И оставам тук, в твоя манастир, докато не го видиш.

Тя примигна. Бях стреснала старата жена. Не се мъчех да получа покана. Оставах със или без нейното разрешение. Открито или скрито. Не ми пукаше как. Имаше две неща зад тези стени, от които се нуждаех: копието ми и някои отговори и нямаше да си тръгна, без да съм получила и двете.

- Не те искаме тук.

- Аз не исках сестра ми да бъде убита. Не исках да открия, че съм шийте зряща. Не исках да бъда изнасилена от Ънсийли принцове -изредих оплакванията си, но бях кратка. - Всъщност, не съм искала нито едно от нещата, които ми се случиха през последните месеци. Факт е, че аз самата не искам да бъда тук, но една шийте зряща прави това, което трябва да се направи.

Взирахме се една в друга.

- Ще се съгласиш ли на надзор? - попита тя накрая много стегнато.

- Можем да го обсъдим - и там щеше да свърши. Щях да взема под внимание всичките u глупости. Преди да ги отхвърля. - Как върви ловът на Книгата, Роуина? - знаех отговора. Не вървеше. - Някой забелязвал ли я е напоследък?

- Какво предлагаш?

- Дай ми копието и ще изляза да я търся!

- Никога!

- Сбогом, тогава! - тръгнах покрай нея към вратата.

Зад мен шийте зрящите избухнаха. Усмихнах се. Бяха разочаровани. Беше им писнало да ги държат в клетка и да не постигат нищо. Бяха узрели за малко пред-метежно бъркане, а аз бях готова да се набъркам.

- Тишина! - каза Роуина. - А ти - сопна се тя зад мен, - спри на място!

Залата утихна. Спрях при вратата, но не се обърнах.

- Няма да изляза да я търся без възможност да се защитавам -замълчах и прехапах езика си, преди да добавя: - Велика повелителке.

Тишината се проточи. Накрая:

- Можеш да вземеш Дани с меча. Тя ще те защитава.

- Дай ми копието и може да дойде и тя! И можеш също така да пратиш която искаш от твоите шийте зрящи.

- Какво ще те спре да не си заминеш, да не ни обърнеш гръб на минутата, щом ти дам копието?

Завъртях се. Ръцете ми се свиха в юмруци, устните ми се отдръпнаха. По-късно Дани ми каза, че съм приличала наполовина на животно, наполовина на ангел-отмъстител. Впечатлила съм дори нея, а е трудно да бъде впечатлено хлапето.

- Пука ми, ето какво! - изръмжах. - Карах навън през пустошта. Видях купчини обвивки навсякъде. Погледнах бебешката седалка на колата, преди да я извадя от роувъра. Знам какво правят с нашия свят и или ще ги спра, или ще умра, докато опитвам. Затова се разкарай от гърба ми, където си от нощта, в която ме срещна, и се събуди! Аз не съм лошата. Аз съм добрата. Аз съм тази, която може да помогне. И ще го направя, но при моите условия, не при твоите. Иначе се махам.

Дани пристъпи покрай Роуина и се присъедини към мен.

- И аз отивам с нея.

Погледнах я, устните ми оформиха „не“, после се осъзнах. За какви права току-що бях спорила? Дани беше достатъчно възрастна, за да избира. По моите сметки, достатъчно възрастна да убива, е достатъчно възрастна да избира. Мисля, че в ада има специално място за лицемерите.

Кат пристъпи напред от тълпата. Мълчаливо упоритата сивоока брюнетка водеше малката група при нападението срещу мен в „Книги и дреболии Баронс“ (КДБ), когато по невнимание убих Мойра. От всички шийте зрящи, които бях срещала, тя изглеждаше най-разумна, най-непредубедена и твърдо преследваща дългосрочната си цел да отърве света от Фае. С нея се бяхме срещали няколко пъти, опитвайки временно партньорство. Аз все още бях открита за такова, ако и тя беше. В средата на двайсетте, тя имаше непретенциозната тиха самоувереност на много по-възрастен човек. Знаех, че притежава влияние над другите, и исках да чуя какво имаше да каже.